РОЖБА

Бела Бенова

- Мами, качулката, миличък! Сложи я, че виж как силно задуха!

Малчуганът вдигна към майка си ярки сини очи. Разбиращи? Да, със сигурност! Но защо тогава не каже нещо?! Поне Мамо!… Вятърът се зарови в пясъчника и пръсна щедро, през пръсти, бляскавите кристалчета в огненото лице на залеза.

- Добре, ела, аз ще ти я сложа!

Детето се приближи, тя оправи с грижовни пръсти дрешката, почти захлупвайки очите му и, разочарована, че не видя в тях да грейне усмивка, едва свари да целуне кокалестата бузка, преди малкият да се оттегли обратно в ъгъла на пясъчника и да се загледа в играта на другите три момченца.

- Ох, момичета, наистина вече не знам какво да правя! На възраст е колкото вашите, повече от година, откакто те вече свободно приказват, а той - нито дума, нито даже една само… - опита се да скрие потрепването в гласа, както и издайническата сълза, грабната тутакси от вятъра.

- Недей да се разстройваш сега, нищо му няма на детето. Нали поне си сигурна, че разбира, когато му се говори? Изпълнява сложни задачи, следи разговорите? Това, че не отвръща, не е болест. Здрав е, жизнен, всичко му е в норма! - Трескавите майчини очи под преждевременно набръчканото чело се зареяха някъде из залеза. - Ох, ти въобще не знаеш какво е детето ти наистина да не е добре! Виж го моя - едва се оправи от едно и пипне следващото! То не бяха трески, простуди, шарки, екземи, алергии… Ето сега пак нещо се разкиха - малко да го духне ветрецът и веднага изстива! - с почти примирена въздишка майката извади голяма носна кърпа от чантата, пълна с резервни дрешки, лекарства и играчки. - Маме, ела да издухаме нослето!

Най-дребничкото хлапе, с болезнено жълтеникав тен и воднисти очи, дотича запъхтяно, закашля се, понечи да избърше нос с ръкава си, но майчината ръка бе по-бърза.  - Тъкмо да ти дам и лекарството! - от чантата се появиха шише и мерителна лъжица, а на бледото детско лице - ужас и отвращение в очакване на горчивата глътка. - Браво на момчето! Ето за награда бонбонче, занеси и на другарчетата по едно!

Дребосъкът грейна в усмивка с недорасли зъбки и изтърча обратно на пясъчника, почерпи децата, започнали строежа на крепостна стена, а последния бонбон връчи на синеокото хлапе, заето все така само с наблюдаване на играта.

- Милички, разбирам ви и двете колко ви е трудно, но мисля, че това са неща, които ще преминат с възрастта, ще ги израстат, преди да се усетят… Лошото е, че на моя проблемът май само се засилва с времето. Знаете, че още от бебе си е лакомичък, бързо наддава, пухкавее, сега е вече с няколко килограма над нормата… А все е гладен, не мога да повярвам как може на това дете непрестанно да му се яде, ще кажеш, че го лишаваме! И у дома все ще си отмъкне нещичко или някак ще успее да си изпроси… - слабичката, дребна жена се вгледа с пречупена усмивка в едрото си, червендалесто хлапе, което важничеше в центъра на пясъчника, а после смутена погледна приятелките си преди да продължи: - Понякога в магазина грабва и изяжда каквото му падне, толкова срам бера заради него, много съм притеснена - ами ако почне да краде?! Ах, ето, опитва да им вземе бонбоните! Ела тука, ще ти скъсам ушите, колко пъти съм казала, че не може да вземаш лакомствата на другите деца?!

Майката едва успя да дотича до розовобузестото си отроче, преди то да налапа бонбоните. Умело ги бе спазарил от другарчетата, срещу правото да стоят на стража в двора на пясъчния замък, за чийто крал бе успял да се провъзгласи.

Сладките дажби бяха разпределени обратно на първоначалните им собственици и играта се възобнови в набиращия още хлад поривист вятър.

- С право се оплаквате и трите, но трябва да ви кажа, че с моя хубостник ситуацията е още по-сложна, защото не е от здравето или от растежа, ами ще се окаже някакъв психологически проблем! Нормално е някои деца да са по-буйни, но неговото си е чиста агресия! Едва проходи и проговори, и вече започна да крещи по другите дечица, че и да им посяга даже, представяте ли си?!  - бърз поглед към пясъчника успокои майката, че поне засега там цари мир и разбирателство. -  А напоследък е започнал да открива как може всеки предмет да се използва за удряне. Понякога ме е страх да го изведа навън, не знам в кой момент ще избухне и от какво. А не е като да го провокират, всъщност даже и не успяват - винаги той е първи във всяка свада или сбиване. Целият е изподран и насинен, а какви думи използва, срам ме е да ги кажа, къде ли ги учи?

В този миг детски рев огласи аленото небе, където литна - раздробена на златни песъчинки - кулата на замъка, ритната от яростно и точно прицелено краче.

Докато разплаканият сополанко се затича към майка си, малкото дяволче повали изумения дундьо, доразтури пясъчния градеж и се втурна към наблюдаващия от ъгъла мълчаливко, който пресипваше от ръка в ръка тънка струйка пясък, позлатявана от последните слънчеви лъчи.

- Престани веднага! - майката успя да възпре подивялото си синче с добре оттрениран шамар, който изтупа пясъка от дъното на панталонките му. - Тръгваме си веднага, наказан си, никакво излизане, никакви игри с другарчетата повече, на какво прилича това?! - докато жената стреляше с думи срещу ледения вятър, палавникът се опитваше да се отскубне, крещеше обидни думи и не спираше да размахва пръчката, с която бе превзел укреплението и повалил стражите му.

- Момичета, съжалявам много, нали децата са добре? Прибирам го този побойник, хайде ще се видим скоро, ох, наистина извинявайте, че така се получи!

- Спокойно, нищо не е станало, нали моят първо им взе бонбоните, нормално е да се скарат…

- Няма нищо, миличка, нали няма ранени?! Тъкмо и ние ще си ходим, че моят пък съвсем ще се простуди в този вятър!

- Не се притеснявай, момчета са, все има какво да си оспорват, дори и на тази възраст… Хайде, до скоро!

Докато трите майки се отдалечаваха, нареждайки заплахи или успокоения на мрънкащите си хлапета, последната погледна към пясъчника, където вятърът гасеше останките от деня.

Нейният малчуган продължаваше да наблюдава съсредоточено как песъчинките бавно падат от едната му ръка в другата.

- Хайде, миличък, тръгваме, че няма да има време да се приберем по светло.

Стрелнаха я бляскавите сини очи. Отново нямаше усмивка, нито в тях, нито на устните, докато произнасяха:

- ВРЕМЕ… АЗ ИМАМ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ НА СВЕТА.

Последната песъчинка остана да виси във въздуха.