ПОДКОВАТА НА ЩАСТИЕТО

Детелина Стефанова

ПОДКОВАТА НА ЩАСТИЕТО

Дълга мантия залезът повлече,
покри със нея раменете на града…
…самотно- тъжна ти е тази вечер,
в душата ти разхожда се студа.

С ръцете галиш старата подкова,
усмихваш се на спомени - звезди,
не позволяваш днешната отрова
очите ти да пълни със сълзи.

Подковата те сеща за простора,
за свобода… с изгубени коне,
за радостта, за бягство от затвора;
за житен клас, висок до колене.

В подковата се взираш замечтано,
откриваш щастието сякаш то е там!
Откриваш ли го или е мечтано,
не ми разказвай - нека да не знам!


МЪНИЧКА КАПКА ЛЮБОВ…

Заради мъничка капка любов
Залезът пак се стопява в Зората,
вятърът стихва, а бил е суров;
ситният дъжд напоява земята…

Заради мъничка капка любов
фарът огрява навред тъмнината,
пустият бряг се разтваря готов
да приеме със обич вълната…

Заради мъничка капка любов
куция целия свят ще премине -
път непознат, а понякога нов -
болката в себе си той ще надмине…

Заради мъничка капка любов
бурята силна във мен ще приспивам…
Мъничка капчица, но благослов!
Тя ще ме пази… Да не изстивам!


ЖЕНА В ТИШИНАТА

Дървото се съблече по принуда,
наметна се със нежна тишина,
защото бе планета или чудна,
самотна и изгубена жена.

А облаците цели са в сълзите,
потънали във нечия душа…
Навън е празно, няма ги звездите
и радостта внезапно оглуша…

Навън е тъмно, ала тук бушува
поредната изгаряща тъга,
небето днес отново ще рисува
далечен остров с плачеща жена.

Дървото се съблече чисто голо,
забравило за хубавите дни,
изгубило листенцата си долу,
защото там тъгата го рани.