Елизабета Йончич

превод: Ваня Ангелова

ПЪТЕКИ

Улиците са празни,
крушките са скрити в тъмното,
над града се спуска здрачът
и нощта гордо пристъпва към своя пиедестал.

Улиците са празни,
къкри варивото на страха
от сгърчения вик на птиците,
от жалното скимтене на уличните псета.

Улиците са празни.
Сцената е погълната от филм на ужасите,
за да я изплюят виртуозно върху нас
в някакъв странен, скован самотен такт.

Улиците са празни.
Пурпурното небе бавно се свива отгоре,
освобождавайки вкочанеността -
рожбата на страха.

ЧЕРЕШАТА

Безпокойството като пустинен пясък
кара черешата да разцъфти на ръба на пропастта.
Сега я влачи като нажежена топка
на куката на прашната пътека.
Дългият клюн на черната птица
разбива розовите цветове.
Прахът од водопада
се напластява върху зелените дървета.
Планината расте под бялото си наметало.

БРЕЗАТА

Ще излея милостта си върху листата на уморените брези.
От малкото, която ми е останала.
Ще заплува небето над виолетовите облаци.
И звездата ще заблести.
На древния мост
ще извадя забравената дума от прага на съзнанието,
и като стар елен безшумно ще се доближа
до Слънчевата майка.
Там са лампите, молят се за сребърното ложе
на душата, която като водопад се плъзга в дълбините.
Тя, като отхапана отровна печурка,
обраснала в зелен мъх, от страх
прониква по пътя на светлината.
Слънчевата майка докосва формите на светлината.
Треперят брезите.
Белите облаци горят под синята небесна корона.
Ах, уморена бреза е сърцето ми,
бяло, натежало планинско наметало!
Слънчевата майка с плетеници от жизненост
отваря дървените прозорци на нашите сърца.
Рояк ослепителни лампи завихрят танц.
Водопадът преминава през отворената врата.
Прашинка е страхът.
Сега
жълтите цветове поздравяват слънцето.