КОНСКИ ВЕЛИКДЕН

Петър Селяшки

От Заговезни останаха две топчета халва. Мама ги е прикътала в долапа. Най-сладка ми е бялата. С нея „лацкахме”.

Накрая на вечерята татьо окачи едно голямо парче бяла халва с конец за тавана и започна да го полюшва в различни посоки. Всеки се стремеше да го хване само с уста. Хванеш ли го, твое си е. Колко весело и хубаво беше!… Как ми се иска сега пак да си отчупя едно парченце от нея, но мама не позволява.

- Сега не може, сине. На Тодоровден, на Конския великден, ще я изядем. Такъв е адетът - каза тя и аз, малко недоволен, притварям вратичката на долапа. Конски великден! Толкова ли е важен този празник, та за тогава ще я задържаме?

- Защо, мамо, Тодоровден се казва Конски великден?

- Защото е празник на конете. Тогава ги препускат на кушия. След три-четири деня ще дойде и той и ще идем да гледаме - отговаря мама и закрепва на къделя ново повесмо.

- А защо ги препускат?

- Така е останало от старо време. Отиват да посрещнат пролетта, която идва много отдалече. И който кон надбяга, той ще я срещне пръв. Него и ездачът му тя най-напред ще целуне. И те ще са най-щастливите през цялата година.

- А кой ли ще надбяга, а, мамо?

- Е, не се знае сега. Това ще се види. Лани преварник излезе кобилата на калеко ти. Препускаше я синът му Митьо, твоят братовчед. Но сега може друг да надбяга…

Кобилата на калеко! Знам я. Ходил съм вече няколко пъти у лелини и съм я виждал. Стройна и хубава. Цялата е бяла. Само предните й крака до коленете са черни. Да речеш, че е обула чорапи.

Дойде и Конският великден. След като пусна черква, цялото село се стече към Долни ливади. Отиваме и ние с мама. Забравих за бялата халва. Пред очите ми се мержелее бялата кобила.

Ето ги ездачите, пременени с великденски дрехи, с мънистен камшик в ръка. А на конските чела се полюшват стръкчета здравец. Ето я и кобилата на калеко. Стъпва напето и горделиво. И все държи главата си вдигната високо, а шията - красиво извита.

Опашката и гривата й са сплетени. Другите коне са с обикновени самари, а тя - с жълто седло. Стремената блестят на слънцето. Язди я бате Митьо. Той едвам я удържа да не полети като птица.

Ездачите се подравняват на една линия. Някой изсвирва пронизително с уста и цялата конска верига се спуска напред, духната сякаш от силен вятър. Погледът ми е все в бялата кобила. Едно дребно алесто конче мина косо пред нея и за момент я обърка.

Много от другите коне взеха преднина. Но след това тя отново се устреми като вихър напред, от галоп премина в кариер и изскочи пред всички. Другите коне също минаха в кариер и тутакси се изравниха с нея.

Тя обаче се стрелна напред и ги изпревари, но тъкмо в този миг се строполи на земята и затисна главата си под гърдите. Помъчи се да стане, ала отново грохна. Бате Митьо отхвръкна на няколко метра пред нея.

В това време вече няколко коня стигнаха до другия край на ливадите. Много от гледачите се затичаха към бате Митьо. За щастие на него му нямаше нищо.

Други наобиколиха кобилата, измъкнаха главата й и се опитаха да я вдигнат. Не успяха. След малко тя издъхна. Едното й око остана отворено. В него се огледа разведреното небе на подранилата пролет.