ЕДНО ЛЯТО В РАЯ

Манол Манолов

Ти си, ти си - веднага те познах. Писано било да се срещнем пак, брей… Ама много си побелял бе, момче, главата ти като на дерменджия. Тогава беше на трийсе, сега си на трийсет и пет значи. Пък аз прехвърлих седемдесетака. Ама държа още, нали? И мъж съм ей, няма майтап. Само че очите ми все по младите бягат, а младите пукната пара не дават за мене. Хилят се на пояса и потурите ми и подминават. То така и ми се пада, щото си вра главата там, дето и пръстът ми не влиза. Ама ха де, пусто сърце…

Ти май не ме помниш, а?! Вуйчо бе, на цялото село съм вуйчо, че и на околните села. На всички съм вуйчо. Сега сети ли се? Вятър се сети. Нали ти ме разпитва за сърната бе, олум, пет години я са минали, я не са, пък си забравил вече. Бях утрепал една кошута, а то закон имало - без бележка от горското да не се зяносват добичетата. Дойдоха с една лека кола, в село чак дойдоха и ме взеха. Сполай им на хората, дотогава не бях се качвал на такова нещо. Доде разбера що става, ей ни в града и право при тебе. И на тебе си казах всичко, както си беше. Като на поп ти се изповядах, пък ти ми рече:

- Съжалявам, чичо. (Другите вуйчо ми викат, само ти - чичо!) Много съжалявам, но строг е законът. Без затвор няма де се отървеш.

Те ти булка Спасовден… И това не беше ми се случвало, и то ми се случи. Е, разбрани хора излязохте, пожалихте годините ми. Приспаднахте бая от полагаемото. Пратихте ме в Слънчев бряг да чистя плажа. Едно лято бях там само, ама и сега се облизвам, като си спомня. Че то работа ли е това бе, младо, то си е жив рахатлък. Успах си него лято, изкалпазаних се. С тармъка прибирах кое книжки, кое фунийки от сладолед, сетне ги изхвърлях на бунището. А пък какъв свят наоколо, е-ех, майка му стара… Едно време, когато попът говореше за рая, сигурно за този плаж е говорил. Всичките ми притеснения се стопиха набързо-набързо. Къде ша идат, та няма да се  стопят? Пред мене чехкини, зад мене немкини, от двете ми страни унгарки и полякини. В средата аз. Красива гледка, вуйчовото, приятно настроение. Тогава си рекох: срещна ли те, ръка ще ти целуна.

Доде се угадя, излязох, освободиха ме. Върнах се в село, вуйчовото, и пак подир овцете тръгнах. По цял ден мълча, само от време на време им река по някоя дума. И не че чивията ми избива, не. От пуста самотия ме хваща този съклет. Прибера ли се вкъщи, все същото. С бабата всичко сме си казали и изприказвали.

Добре, ама и това по-лошо имало. Лани Господ прибра бабичката ми и кукнах съвсем самичък. Един син имам само, да е жив и здрав. Тук, в града е женен…

За Коледа отхраних ей такова прасе. Дойдоха синът и снахата, дойдоха и внуците - напълни ми се и къщата, и душата. Ядохме, пихме, по едно време снахата дума:

- Ти, тате, да вземеш да я продадеш тази къща. Много е далече от града. С парите ще си купим кола, пък ти ще живееш при нас. Стаята в мазето е таман за тебе.

Не ми беше по воля това нещо, ама синът и той настоя, внуците ме запрегръщаха и склоних. Пък те вече и купувач били намерили, кератите… Някой си голям началник много харесал селото ни и искал да си има сушина тук, та да идва на тишина.

Така, вуйчовото, на стари години и аз станах гражданин. Стаята ми, кажи-речи, няма прозорец. Една дупка само, колкото да разбереш ден ли е, нощ ли е. Чоглаво ми беше, вуйчовото, особено в началото. Нейсе, и с това свикнах!

Преди месец снахата ходи на екскурзия в странство. Взела от там някаква джунджурия на сина, та той скачаше до тавана от радост. Та я целува, та я прегръща - замалко да изяде жената, бе! Той е хотограф, снимки прави.

- Сега - вика - ша имам най-хубавата хотолатория в града. Всички хотографи ша напъхам в джоба си. Луди пари ша печеля.

- Че къде ша я правиш тая хотолатория, бе, човек - рече му снахата. - В спалнята ли?

Лицето на сина ми се сви като ошав.

- Ша му намерим колая - мънка той, ама не вдига очи към мене.

Разбрах, че преча нещо и слязох долу. То каквото е писано да става, ша стане, вуйчовото, както и да мърдаш. И вчера му се чу гласът. Идва синът при мене и отдалече го заусуква. По-добре било да отида в старчески дом. Той друга дума каза, не баш старчески дом, ама аз не съм толкоз прост. Тръпки ме побиха…

- Е, синко, такава ли я гласяхме - рекох му.

А той като ги занарежда - от устата му мед капе. Всичко било за мое добро, там стаите били царски и какво ли не още. Каза, че местата били кът, ама оня, дето му продадох къщицата си, лесно щял да уреди работата.

- Ако искаш да знаеш - вика, - в Германия повечето стари хора живеят в такива домове.

- Абе, айол, остави я тази Германия. Пъстър свят, какво ли не се среща по него. Нали помниш по телевизията кога даваха ония, дето ядат червеи - защо не почнеш да ядеш и ти?

Но той неговото си знае:

- Ша те изпратя - казва - да поживееш и ти малко като хората.

Да съм поживеел, разправя! Това ли е животът бе, вуйчовото, стотина дъртака събрани на едно място? Ама ша ма изпрати, като бял ден е ясно, че ша ма изпрати.

Освен ако ти решиш да ми помогнеш. Ша ти призная на ужким, че пак съм затрил някоя кошута и ето ти тебе, добрината станала. Какво, не може ли, казваш? Защо да не може бе, джанъм, да не са го отменили оня закон? Не са го! Е, всичко е наред тогава. Пак ша го чистя оня ми ти плаж, като момченце ша рипам по пясъка. Нека се порадвам на света и това лято бе, вуйчовото. Пък сетне - добър е Господ.