Радослав Игнатов

… Слънцето се показа с цялото сияние на кървавия си огън.

Портата издаде късо пневматично изщракване и се затвори след него. Посрещнаха го двама души в бели ризи и черни костюми, и двамата имаха вид на бивши ченгета. Каза името си и това, че го оставиха да продължи, без да отворят дума за пушката му, нито го накара да се почувства по-вътрешен тук, нито го беше учудило. Стъпили върху застланата с дребен чакъл алея, обувките му издаваха меко неприятно хрущене. В ливадата цареше весела суетня, няколко души обираха с гребла посипалите се върху тревата листа от дърветата, други садяха рози в оформените лехи от двете страни на пътеката - всяко стръкче стоеше на еднакво разстояние от останалите и беше високо колкото всички останали.

Пътеката свърши в широка асфалтирана ивица, разделена с бели линии в места за паркиране.

- Европейска работа, а? - чу Професора глас и се обърна. Нисък набит човек с униформата на пазач и шапка, бутната на тила, му се усмихваше дружелюбно.

- Западноевропейска - конкретизира Професора. - Такъв е направил Господ света, човекът е само добавка!… - добави той философски.

Изкачиха дванайсетте стъпала от градината до широката веранда пред къщата, прислужникът отвори вратата и го покани с поклон в хол, почти с размерите на ателието, в което работеше. Прислужникът продължаваше да върви и тъй като не му даваше никакъв знак, Професора неотстъпно го следваше.

През залятото от вече напълно изгрялото слънце патио двамата стигнаха до една френска врата, после по дълъг коридор се озоваха в стая, не по-малка от хола. Стаята бе мебелирана с десетина фотьойла и застлана с плътен килим.

- Господинът ще ви види след малко - покани го прислужникът да седне и си отиде по същия начин, както го беше довел: сякаш не вървеше, а се носеше на въздушна възглавница над килима.

Когато осъзна появата му, Шефа бе вече до него и му показваше два реда бели и равни зъби. Професора се надигна.

- Видях те, докато прекосяваше двора - стисна ръката му Шефа. - Стана хубаво, не намираш ли?!…

Намираше. Да построиш за седем-осем месеца в дебрите на балкана цял замък, не беше шега работа. Професора отбеляза това.

Пред него стоеше мъж със загоряло от слънце лице, с бистри сини очи и тънки устни, украсени с добре поддържан мустак, мъж с тежко, скъпо сако, официална риза, вратовръзка и елегантни обувки. От устата на този мъж висеше дълга незапалена пура, целият дъхтеше на благополучие.

Шефа го изведе навън. Минаха край голям плувен басейн и два оградени тенискорта, на които нямаше никой. Застланата със ситен чакъл пътека се разшири и заприлича на улица, а от двете страни имаше малки дървени къщи.

- Какво се е случило? - попита Шефа, когато се озоваха под плътната зеленина на дърветата. - Не съм те виждал така умърлушен…

- Нищо особено - каза с въздишка Професора. - Виждаш ли - сведе той поглед в тревата, - както казват хората, за пореден път ме откриха като художник. Миналия месец вкъщи дойде собственикът на една нюйоркска галерия, “Ню арлингтън хаус”, вися два дни вкъщи да ми снима нещата. Със себе си водеше още един тип, който записа историята на живота ми, направиха филм, за реклама. Отмъкнаха петдесетина платна. Взех повече пари, отколкото съм спечелил от всичко, което съм продал досега. Търговците започнаха да ме преследват и тук…

- Радвам се за теб - засмя се Шефа. - Подходящ пейзаж, в който да смениш скорост и да се върнеш в живота.

На Професора съвсем не му беше до смях.

- И аз се радвам - спря Професора в сенките на дърветата все тъй начумерен. - Но не е там работата. Въпросът е, че всичко започна да се върти в кръга на отдавна познатите ми вече неща. Историята се повтаря. Ето, и вчера: седим до фурната в двора със старците, пием. Печем агнета, пием, говорим си глупости, наоколо играят деца. И изведнъж в ума ми минава, че почти същото, и пиенето, и агнената, и хората, че и приказките, същото се е случвало някога много, много отдавна. Случвало се е, неведнъж, до последните му подробности, само дето тогава съм бил още дете или пък не ме е имало въобще…

- Всеки от нас е изпадал в състоянията на преживяното вече - отбеляза Шефа и Професора си помисли, че подобни хора на него винаги са успявали в този живот. Повърхностни, но загадъчни. Знаят, но не преживяват.

- Вече се хващам да мисля: това се повтаря стотици години, хилядолетия, само изпълнителите на ролите се сменят. Защо е целият този гняв? - усмихна се тъжно Професора. - Защо движението покрай нас е така хаотично, няма ли край лекомислието, лицемерието, стръвта и претенциите, алчността, злобата, ненавистта, безразличието? Разгледай началото на всяка култура и ще съзреш дивотията, каменните брадви и канибалските обреди. Но направи само крачка назад и зад безименните славяни ще видиш поемите на Омир и Вергилий; надзърни зад племенните орди и ще откриеш железния строй на римските легиони. Империята израства от дивите орди, ордите на диваците сменят империята. Защо са всичките тези напъни на човека да започне живота си съвсем отначало, вместо да продължи да върви? Защо ме карат насила да уча азбуката на стари години и да се зъбя на света като първобитен човек - ще стана ли по-щастлив от това? - Той погледна Шефа с очи, в които имаше чувството за вина, сякаш Шефа му бе съдник, но не спря да говори: - Днес успехът в жизненото пространство кара хиляди нерези да се чувстват приносители на живот. Обикновено луди за връзване, те плуват на повърхността на течението, въобразявайки си, че са на гребена на вълната. И няма сила в света, която да гарантира нужното на човека спокойствие, спокойствието, което обикновено сме свикнали да наричаме свобода…

- Ако не си в състояние да бъдеш нащрек винаги, просто преставаш да съществуваш - отбеляза Шефа, като запали пурата, която държеше увиснала между зъбите си. Изострените скандинавски черти на лицето бяха придали самоувереност и на погледа му, той жестикулираше с изражението на човек с достатъчно основания да се чувства щастлив.

- Човек не може вечно да бъде нащрек - рече Професора. Раздразнението от фразата на Шефа беше възвърнало младежкото му излъчване. - Рисувам от близо половин век, продадох ателието и жилището си в София, за да издържам семейството си, работя през цялото време, оправям се съвсем сам, а хората, сред които живея, се чудят кога най-после ще се захвана с някаква истинска работа. В същото време онези, които ръководят държавата, рушат ценностната система на цялата нация, без да спират да говорят за бъдещето. Сринаха до основи държавата и говорят за бъдещето. Крадат безмилостно и говорят за бъдещето. Вмъкват ни в безсмислени авантюри и международни скандали, говорят за бъдещето. Говорят за бъдещето и непрестанно повтарят, че всеки сам определя съдбата си. Повтарят, че всеки сам определя съдбата си, а не ти дават да вдигнеш глава от данъци и инфлация. И през цялото време ти се мотаят в краката с оценки и поучения. Сочат ти правия път! Все ми сочат правилната посока, а аз все трябва да съм нащрек. Не мога да бъда вечно нащрек, не искам да съм нащрек - поклати глава Професора с изражението на човек, който жалее покойник. - Цял живот съм нащрек!…

- Защо имам усещането, че се смяташ за изоставен? - попита Шефа внезапно. - Изоставен и сам…

- Да - погледна го с нещо като уважение Професора. - Изоставен съм. За изоставения човек светът става нереален, лишен от време, и мъртъв. В същото време, някъде назад, откъм миналото, към ума му назрява неусетно пулсираща мъглявина, която едрее, набъбва, ехти, в един миг светът избухва в пищна цветна експлозия, и ако човекът коректно е спазвал собствените си задължения относно света, появява се чувството за добре свършена работа. Точно тогава той е вече наясно. Осъзнаването на факта, че наистина си самичък, също е работа - прочисти Професора глас. - Работа, не по-маловажна от преживяването и преодоляването на застигналия те с времето тревожен въпрос: Защо си отиват хората? Защо си отиват? - вдигна Професора рамене. Защото не успяват да избегнат съдбата! Като цялост, човечеството отдавна е дозряло до това си прозрение. Но е дозряло, без да изпълни обемите на предназначението си в божия свят: да стане сбор от пълностойностни индивиди!…

Професора се замисли за миг и продължи:

- Винаги съм изпитвал подозрения спрямо историческата литература. На пръв поглед логическият товар в тази надпревара между интелект, образованост, интуиция, емоционален багаж, желанието да бъдеш полезен и действителността е в това, че в недотам почтеното си бягство от действителността, авторите на тази литература те карат да размишляваш върху повторяемостта на човешкото битие. Пророчество в овехтяла риза, нравоучение в минало време. От друга страна, няма нищо по-страшно от живота на онзи, който е вече разбрал, че в смъртта няма нищо страшно. А хиляди образовани многознайковци днес се тренират да те обучат в това, че си смъртен. Тук и сега! Давай, че мръкна, граби! - Винаги беше отдавал голямо значение на думите, погледът му и сега изразяваше вниманието, с което следеше вътрешната си мисъл. - Когато съм се наместил в завоюваните от мен самия позиции с цената на несгоди и чрез труда на собствената си ценностна система, а някой ме кара да бъда непълноценен, ставам особено зъл. Не е необходимо да съм пророк, за да се сетя: нещо не е в ред!…

- Трудна работа - произнесе с поклащане на глава Шефа. - Мисля, че работата, с която се занимаваш, от време на време те принуждава да стигаш твърде далече. С въпроса си “Защо, въпреки всички страдания, несретни или щастливи, богати и бедни, един ден си отиваме от света?” мислителят припечелва за хляба, като цял живот го задава, и никога не стига до окончателен отговор. Животът обаче е ежедневие, сбръчкано, сиво, досадно и лакомо ежедневие. В него човекът винаги се е питал: “В живота ли да се вкопча или в смъртта?”. Ти се страхуваш - изгледа от пети до глава Шефа Професора с бистрите си сини очи. - Защо? За да се чувстваш комфортно в това ежедневие, не е задължително непременно да бъдеш авантюрист…

- Не е - обади се Професора като ехо. - Но когато край теб гъмжи от подобни представители на човешката раса, нещата имат по-уклончив характер. Впрочем, стига за мен, кажи нещо за себе си.

- Аз… Какво?… - реши да отбие с шега Шефа въпроса. - Движа се по света. Без много шум. На пръсти. Когато се върна в тишината на домашното си убежище - независимо къде е домът ми, - вадя географската карта и си избирам следващия маршрут. Безмълвно минавам от едно място на друго, после се връщам обратно. Това е - привдигна с гримаса на примирение рамене той. После се обърна и с решителна крачка тръгна към къщата.

Професора го последва, като подмина рязката промяна на поведението му. Познаваше избухливостта му и знаеше, че в момента тя няма нищо общо с непочтителността. Отдавна се бе помирил с този човек, но в него сега имаше някакъв смут, потиснат твърде дълбоко, за да се чувства спокоен.

- Избери най-ненужното според теб - спря Шефа и се подготви да посрещне с тяло тялото на Професора, когото очакваше да се блъсне в гърба му, догонвайки го в стремителния му ход. Професора обаче не беше вървял толкова плътно зад него. - Избери най-ненужното според теб, нещо, на което никога през живота си не си обръщал внимание и не си считал за важно. Нещо, което досега не си и помислял да вършиш, нещо, което нямаш желание да правиш, нещо, което да мразиш. Занимавай се с него. Проучи някаква част от света, която според теб никога няма да стане част от твоя живот. Чак тогава ще разбереш истинския смисъл на себеотричането и светът ще престане да ти изглежда толкова черен…

Професора продължително го изгледа от глава до пети.

- Много път трябва да извърви човешкото същество, за да се превърне за него дървото в дърво, а камъкът, в камък - рече, после помисли за миг и добави: - Колкото и да е труден, този път го извървяват мнозина. Малцина са тези, които разбират, че дървото не е само дърво, и камъкът, камък!…

Бяха все още под сянката на дърветата. Сърцето му ускори ход, прескочи няколко удара, зачести, замята се хаотично в гърдите, после се върна в нормалния ритъм. На тенис-корта играеха мъж и жена. Професора проследи как мъжът бръкна в кръглата плетена кошничка извън очертаното поле за игра, извади топка и й подаде, гъвкавата фигура на момичето се изви в изящна дъга, форхендът й беше великолепен. Последваха няколко паса, прелестна в тъмночервения си тенис-костюм, жената направи няколко кръга в своята част от полето: той отдалече позна недоловимата, но тежка работа на мускулите под нежната кожа на загорелите от много слънчеви бани момичешки все още бедра - издуване, напрягане, свиване. Беше й омръзнало да играе. Беше съвсем истинска. Професора не се беше излъгал, тъй като момичето прихлупи ракетата на разтегнатия наблизо туристически пластмасов шезлонг, прекоси през тревата, свали шапката си, мъжът събра топките, засеяни като бели цветя из ливадата, прибра всичко в голям спортен сак, вдигна сака на рамо и изчезна между дърветата.

Безмълвно минавал от едно място на друго, после се връщал обратно!…, помисли Професора.

… Див бумтеж на сърцето, пустош, планинска просека, вой, скимтене, умиротворено стенание, меки звуци на раздирана плът - женската фигура се отдалечаваше, лишена от каквато и да е реалност, абстрактно движение, плуващ символ в ослепителната бляскавина на деня, рамкиран от тъмната мрежа на боровете; тревата бе сочна и чиста, сякаш пометена, и отгоре й лъскаше влага. Той стоеше в сянката на вековните борове, онемял под хладните слънчеви нишки, момичето продължи да върви край басейна, мина дванайсетте стъпала до входа на къщата, прекоси каменната площадка, показа се на верандата, влезе вътре и вратата се хлопна след нея. Движенията й, потулени в здрачината на ухаещата гъста зеленина сякаш останаха да се носят из въздуха. Какво правеше тя тук? Не беше му се случило нито веднъж да я види сама. Сега беше сама в светлината на някое от огромните помещения на сградата; свят, отронил се от природата, в която се беше родил и беше отгледан, но свят, с който сега той нямаше нищо общо и който властно го караше да мисли, че се намира в някакъв сън, сън, където движенията имаха само изобразителна стойност, движения без гравитация, в пространството; движения, всяко едно от които беше с дълбоко кодирана в себе си мисъл, но движения, в чийто сбор нямаше никакъв смисъл.

През тласъците на удрящата се в очите му кръв, пратена от ечащото му в гърдите сърце да даде светлина на очите, а не мрак на ума; след студен, замайващ съзнанието шок, той мигновено разбра, че дори когато я бе гледал скришом, никога, нито веднъж, откакто я беше видял за пръв път, не се беше замислял как изглеждаше тя.

Застанал на пътеката, той се взираше в празното пространство, съвсем в дъното на което стоеше гората и което отделяше очите му от верандата; разстояние и време, до преди малко изпълнени с движението на нейното отдалечаване, а сега празни.

Тя се отдалечаваше, но през цялото време на нейното съществуване, той е бил на светлинни години от нея, някъде покрай нея, както е бил край всички онези, които познаваше, които никога през живота си не бе виждал, живи и мъртви, и които тепърва имаше да среща в живота си. Тя се отдалечаваше, но нямаше да се отрони като дъждовна капка в дълбочината на небитието. Бил е винаги около нея през целия й живот, а сега си представяше, че финалът в развоя на действието му е отдавна известен. Впил очи в празнотата след изчезналото момиче, на него му се стори, че тялото й, откъснало се от погледа му, доведе видението на бъдещите му спомени от мрака на някакво нарочно забравено минало. Движенията й в пространството бяха прокарали сигурната следа, по която щеше да се приплъзне следващата капка от Вечния кръговрат - едното притегля другото, едното се влива в другото и го стапя в енергийното си поле, това е неизбежността във взаимната връзка между причина и следствие.