Хинко Георгиев

***
За всичко чувствам се виновен,
но знам, невинен ще умра.
Нощта ми ще изгаря в спомен
или в предутринна зора.

Денят ми ще се ражда в песен,
ще затрепти и по света,
като момче, ще мина весел
и ще подсвирквам със уста.

Навярно някъде, при извор
или на връх, ще падна сам
с очи, събудени от изстрел
или от пролетна роса.

И дълго, дълго ще ме няма
и като ек от скъсан вик
ще се повторя вече само
в един-единствен кратък миг.

***
Ах, тия влакове,
ах, тия черни влакове,
които ни разделят
с нашите майки.
И те ги проклинат.
Проклинат ги сутрин,
проклинат ги вечер„
и в делник, и в празник,
когато пресъхват
очите им влажни.
Нашите майки -
наши икони,
бледи и сухи
от дълго страдание!
Кълнат всяка вечер
студените влакове,
с кълбета от пушек,
с искри в колелетата.
Кълнат и науките,
които изучихме
с пръстта им под ноктите,
по пръсти напукани,
с възел от кърпа
под груба постеля.
- Ах, тия влакове,
ах, тия черни влакове,
които ни разделят
с нашите майки.
Забрадките черни
изтъняват и вече
приличат на сенки
от дългия пушек…

РИБАРИЦА

Пътува километри все по поречието
на бели Вит и в сенките на Балкана.
Къщи, от камък изсечени,
като гнезда по брега са останали.

И слизат вече от билата чобаните стари.
Стръмни са пътеките обратно да тръгнат.
Притварят очи край стоборите.
И денят им догаря върху лицата, по-черни от дънери.

По парцелите дядовски внуците вдигат къщи високо.
Грее залезът дълго в червените покриви.
И търкулва се слънцето по изписани порти,
по врати, и отнасят го весели погледи…

ПРИКАЗКА

Каква невероятна белота.
И жиците са като бели нишки.
Аз преоткривам втори път света
и искам върху лист да го опиша.

Неповторим е всеки миг сега
и думите се леят от съзвучия.
Повярвай ми, понякога така
сезоните на чистота ни учат.

***
Живеем във очакване.
И вярваме във лятото
с житата, натежали
от възрастта на жътвата,
и в нощите с най-кратките,
с най-хубавите сънища,
единствено през лятото.
Живеем във очакване…
И тръпнем, и със изгрева,
със залеза и с нощите
в най-краткия ни сън.
Единствено през лятото
аз чувствам, че живея.

***
Така е трудно да ни разпознават.
Като близнаци всички си приличаме.
Едни и същи черти добихме.
Един е хлябът, който на масата
или на коляно разчупваме за обед,
за вечеря, с приятели или познати.
И лесно свикнахме с удобствата, които
бащите ни с кръвта си и с потта си заплатиха.
И населяваме света около себе си с предмети.
И в дълги холове, като в хладилници,
изстиваме от брачното си безразличие.

***
Земята спи под есенната шума -
на есента под ласките студени.
А зимата остава все на север,
в реките плува бялата мъгла.
Отивам ли или се връщам пак от село,
но аз усещам колко е далече
двучасовият път до Алтимир,
та хората ме питат откъде съм.
Излиза от коритото реката -
каналите във шепи я крепят.

***
Шумят в съня ми зрелите жита
и ме издига глас на чучулига.
На Мизия запявам песента
и разлюлявам буките в Балкана.
Вървя в една посока със дъжда,
в отвесни откоси отмервам равнината.
На други с пълни шепи ще раздам,
а себе си с трохите ще нахраня.

ПРИЗНАНИЕ

Господи, колко кратки
са красивите неща.
Ти си тръгваш обратно
в началото на есента.

Ще презреят жълтите дюли
и ще падат в моята длан.
Чуваш ли, чуваш ли, чу ли
как те викаше моя глас.

И студените релси
те отнасят далече от тук.
Ти пътуваш към своя север,
аз оставам при моя юг.

И сърцата-компаси
ще се търсят. Моя земя
ти я носиш и я отнасяш
надалече от мен, сама.

Господи, колко жестоко
е устроен света.
Раждаш красивото с болка
и от болката - красота…

МЕЖДУ ЗАВОДА И ГРАДА - ЯСЕН

Между завода и града - Ясен.
Между понеделник и неделя - Ясен.
На картата е гара.
Международният единствено не спира.
На тоя кръстопът живея
незабелязано във всеки ден.
И в непознати погледи пътувам
между завода и града,
между понеделник и неделя.
Но неочаквано откривам,
че някой нещо ми е взел
и дал.
И ето, виж, довчера непознати,
от днес
в еднакви орбити летим.
На тоя кръстопът оставам
като компас,
отмервам точно
посоките от понеделник до неделя.
Пътят е ръка и с пулса й -
Ясен,
между завода и града
сверявам будното сърце…

***
Всеки има своя професия,
непозната довчера.
До строежа пътуват с рейса.
На селцето остават верни,

но се връщат вечери късно.
От вечерята се отказват.
До жените си лягат небръснати
и заспиват до топлите пазви.

И променят се селските профили,
и походките се променят,
и очите те гледат по-строго,
сякаш искат да те отмерят,

да пресеят всяко съмнение
и да тръгнат добри и чисти
към строежа, от слънче огрян
и от техните мисли…

Аз се уча от простите истини
и живея сред грижите дребни
хей на тези, които искат
да ценим и труда, и хлеба им…