Боряна Богданова

ЗЕМНО ЗАТЪМНЕНИЕ

Земята е високо, някъде в краката ми,
и се оглежда, и попива още хора, още избори.
Очите й са сини - тишина преди пореден изгрев,
студ по пръстите на липсата.
Ирисите са просторни като търсенето
и дълбоки - една голяма ямка между ключиците.
Отгоре облаците, натрошени, се посипват
като сол върху раната на самотата.
Тръгвам си от моста, от белезите и от вятъра,
който ме прегръща през палтото, не говори.
Тръгнах си от сянката и от пръстта,
докато сушата не стане пролет -
моя и зелена. И начало като дъжд.
Челото ми е притихнало, костите въздъхват,
ръцете са обърнати навън.
По пътя питам всеки, който е за първи път
(може би и за последен):
- Къде беше досега?
Докато най-накрая кажеш:
- Търсех те.

Баба и дядо се срещнаха така
и Земята се скри под очите им.

***

Срещнахме се над облия свят - едно кошче
на ъгъла на Графа и Шишман.
Тя ни поздрави, не искаше пари,
а ние не повярвахме.
Очите ни - две цепки недоверие, присвити
в страх, че ще се убодат на нейните.
Предадохме си ниски, бързи погледи
и устните се отлепиха глухо с дъх на твърда зима.
Нищо не излезе.
Ръцете ни омекнаха в нощта и мокрите огризки.
Тя бръкна вътре да извади сух живот,
а ние го изхвърлихме.

Не я видяхме повече
и не запомнихме.

***

Ти стъпваш жилаво в живота ми
и ставаш част от него.
Питам:
После ще я вземеш ли частта със себе си,
когато си отиваш?

Ти поглеждаш жегнато в живота ми
и не разбираш:
Защо не ме попита какво ще стане,
ако поискам да остана?

БАБА

беше до мен на стола пред пианото
поседя докато ръцете ми стигнаха
най-после до клавишите
а краката ми опряха пода
изправи се и тръгна
чакаха я другаде
и тя да порасне

ДВАМА

светът е сълза, която само ти можеш да изтриеш
той е стигнал до края на лицето
и ще падне
с влажна диря от минало зад себе си
той е опрял до ръба на своя страх
че значението му ще пресъхне
светът е тъга, която само ти можеш да изпиеш
и ще си направим друг по-плътен
по-истински - от тъкан
той започва от пръстите ми в твоите
и продължава в ние

АЗ БЯХ

жена блъсна с колата си птица
аз бях жената
аз бях птицата

В ПРЪСТТА

на Б.

розата която погребах в двора
на вилата на дядо - бях на десет
е вероятно първото което си отиде
и всичко е било така огромно
и двора и загубите също
сега ги няма
и розата и дядо ми - във гроба
и вилата почти не съществува

докато раста пропорциите са на обратно
и светът плавно се смалява
стане ли по-тесен за душата
спомените по-дълбоко ги заравям

ЗА ПОДУЯНЕ

мравката с акордеона свиреше една заучена мелодия
само нея знаеше беше й едничка
мравката с кутия за пари обикаляше трамвая
и като не й дадат стотинки псуваше на майка
мравката и черното й бизнес куфарче седяха
с вирнат нос на последната седалка
мравката четеше книга
мравката разлистваше списание
мравката играеше на змия на стара нокия
мравката беше гратис и не спираше да се оглежда
мравката говореше с други мравки
мравката си имаше тревоги
в целия мравуняк
мравката се чувстваше съвсем сама и дребна
носеше си винаги емоционалния багаж
а следващата спирка
беше гарата

ДОТАМ (И ОБРАТНО)

ще те обичам до всяко мое нервно окончание
до всяко паднало листо под разранените пети
и до разбитите вълни в ушите ми
до облаците вплитащи се в миглите
до планинските пътеки в косите
до тъканите и наивните ми ключици
до дланите протегнати към тишините
на сърдечната ми предостатъчност
до всяко мое споменно
преглъща-
не ще те обичам

ГРАМАТИКА

друг може да се степенува
не е грешно
ето

ти беше друг
ставаше все по-друг
и се превърнахме в най-други
един за друг