ДНЕС

Виктория Иванова

ДНЕС

Топи се денят като сладолед
и слънцето свети игриво
и се люлее.
Неочаквано -
между вчера и след -
детето във мен
щастливо се смее!
Попивам по кожата
златния крем -
гърнето излива дядо Боже -
и медът се лее…
Достатъчен е само
този ден -
от утре жената в мен да може
отново да живее!


***
Дъждът измива с плачещи очи
невидими рани.
Разсейва се болката, мълчи,
защото е гузна от лани.
А имах криле на гърба -
загрубели са вече перата им.
Летях над света,
флиртувах с необята.
Дъждът до лъскаво полира
железния им замах
и виждам как светло извира
над локвите полетът… Ах!
Наивно е да моля дъжда
да ме ражда отново в плач.
Почистване поне от ръжда
освежава!… Затуй мълча!


***
Картите са разбъркани
преди Бог да ги е раздал.
Той е на твоя страна в играта.
Ако още не си го разбрал…
Просто промени правилата.


СЪРЦЕТО

Изтече празникът. И битието
пристъпва черно-бяло във вените.
Емоциите са табу за сърцето.
То бие равномерно и примирено.
Но помни !… И как още помни -
прединфарктната диаграма!
Завъртя се Вселената главоломно!
А обратен ход няма.
Залъгвам го с мъдрите приказки.
Спокойствието си връщам с прошка.
Шептя му… говоря… и викам!
То пише си стихове нощем.
То е само един мускул в тялото.
Но - с кодирана памет да обича…
Сега по обратния ход - до началото -
на Вселената цветната дреха събличам.


БИБЛЕЙСКО

В пристанището на нощта
акостират сънища на пръсти.
Бурята вилнее и сега!
Дори и капитанът се прекръсти.
На морето му се доспа
и вълните са сюрреалистични,
но сънуват в тайните недра
картини апокалиптични.
Но преди да потъне света,
хората осъзнават промяна.
И Бог вдига ръка!
И се променя плана!
Заплахата вдига бял флаг
по въздух, вода и суша!
Единствения човешки враг
в душите ни се ослушва.
Митичният кораб на Ной
е нашия спасителен кораб,
защото в него - аз, ти, и той,
отплаваме заедно всички хора!
Това е оздравителния акт
в святото последно измерение!
Спасяваме поотделно своя свят
само в общото Божие творение!


ПРИСПОСОБЯВАНЕ

Кога ли ще скъсам тоя синджир
и ще се понеса на вълната по гръб?
Щом - жива - в душата си нямам мир,
за какво ли ми е мир отвъд?
Не отглеждам в себе си покой!
Покоят ще е вечен! И за там.
А аз съм временна. Не в застой дойдох.
А да се раздам!
Търпеливият синджир да задрънчи,
усетил свободата ми - напук!
Но свиквам вързана!
Да помълчим.
Вълна не ме отнесе!…
И съм тук!


МЪЖКО СТИХОТВОРЕНИЕ

И така се живее.
И така се диша.
Конят - вятър го вее.
И така се пише.
Светът е мъжки!
За жена - невъзможен.
Но ти се дръж!
И сама. Можеш!
Подкрепи и коня
да не падне -
с една икона
в ръката ти хладна!
И така се живее.
И така се диша.
Чужд вятър вее.
Ти си своя.
Пиши си!


АРТ

Далече заглъхна ателието
на художника.
Оставих си там сърцето -
невъзможното.
Изпяха се близки чувствата
в акварелите -
със жива мелодия,
пусната
в паралелите.
Сега в меридиани събирам
бои и ноти.
Рисувам и свиря
живота.


***
Ти не си край на света,
нито аз съм начало…
В средата на пролетта
ни е цветно и бяло.
Ти не си последния мъж,
и аз първа - не съм ти.
На лятото в златната ръж
телата ни заедно осъмват.
Листопадът е късния гост -
узряваме в стих и във ноти.
На есента от сочния плод
пием сладостта на живота.
И няма последен и пръв!
И начало и краища няма!
Зимата свети в нашата кръв,
когато сме двама.


***
С амплитуди на люлеене -
сърцето е тревожен земетръс.
Така единствено живее!
Спокойствието е шепа пръст.