ЛОВ

Ив-Ана Драгомирова

- Докато се провирах през храсталаците да търся мундрумуняк си спомних мъдрите слова на дядо. Когато заговореше с ОНЗИ тон, започваше да гледа с едното око в тавана, другото вперваше в мен или в брат ми…

Подслушвах разговора от съседната маса и започвах да се чувствам все по-неспокоен. Човекът продължаваше да разказва:

- Момче, мундрумуняците живеят на високо, ходят нощем по покривите и казват „жургуц”. Той, дядо, всъщност никога не ни наричаше по имена.

Изтръпвах все повече. А трябва да знаете, че аз съм доста спокоен човек.

Другият заговори:

- Помня го дядо ти. Не знам да е бил мъдър, но беше проклет дядка. На всичкото отгоре все измишльотини ви вкарваше в главите. Той затова и брат ти се преварна в такъв провал… - в мига, в който хвърлих уплашен поглед към двамата, другият разтръска рамене и направи гнуслива физиономия.

- Брат ми не е провал! - изкрещя първият точно в момента, в който се приближих до масата им, за да ги арестувам.

- Добър ден! - казах с авторитетен глас и показах картата си - Словесна полиция. Налага се да ви отведа под карантина за един час, докато се прочисти пространството от думите ви. Моля, запазете спокойствие и ме последвайте.

Двамата мъже ме погледнаха намусено, но се изправиха и без съпротива тръгнаха пред мен.

Когато пристигнахме в силово изолираното помещение на участъка, след дълго и тежка мълчание, ги подхванах с гневен тон, който навън не бих си позволил:

- Вие местни ли сте?

Двамата мъже се спогледаха смутено и онзи с дядото ми отговори:

- Да, но живеем в покрайнините и затова сме малко по-невнимателни. При нас не е толкова силна концентрацията и нещата бързо се разсейват, проявявайки се само като призраци. - постепенно гласа му ставаше по-тих и неуверен. Човекът видимо се притесняваше.

Другият ме гледаше навъсено и предизвикателно. Знаеше, че тук може да изтърси каквото си поиска и да му се размине навън.

- Началник, аз нищо не съм казал извън правилата.

- Така ли? Каза му, че дядо му е проклет - имах дарбата да запечатвам в съзнанието си чутото като на лента и заради това бях най-добрият Подслушвач.

- Е, началник, това не е чак такова провинение. Пък си е и истина  - но все пак видимо беше започнал да се притеснява.

Тук любопитството ми надделя и аз попитах:

- Какво е станало с брат ти? - и погледнах младежа

Той се смути още повече и смотолеви едва чуто:

- Избяга в чужбина и стана писател… - сгърчих се от завист, но той го изтълкува по друг начин и продължи по-наперено - Той е добър и много четен писател. Но както знаете много добре, това не може да му бъде професия тук.

Погледнах си часовника. Времето за карантина беше изтекло.

- Добре, момчета, свършихме. Провинението ви не беше голямо. Можете да си ходите, но друг път внимавайте, когато идвате на места с голяма концентрация.

Когато останах сам в защитената среда и преди да отида в дезинфекционната, седнах до масата и подпрях глава. Работата ми все повече ме гнетеше. Не можех да понасям баналностите, които се сипеха постоянно около мен. Завидях на онзи млад мъж, който си беше грабнал торбичката и беше напуснал страната, за да може да използва думите свободно.

Живеех на място, където думите се материализираха. Тук почти не говорехме, а когато го правехме сипехме само ограничена, препоръчителна и безопасна речникова наличност. Хора със слухова памет като моята бяха особено ценени в службите за сигурност. Но за разлика от другите като мен, аз обичах думите и се размечтах да успея да избягам като писателя.

Скрих част от случката в своите специални и тайни хранилища, които бяха недостъпни за дизинфектаторите и се надигнах тежко, за да изляза от стаята.

Вечерта, когато се прибрах у дома не помнех почти нищо от случката, но нещо се раздвижваше в мен. Влизайки в самотния си дом, дори не светнах лампата. Проснах се с дрехите на леглото и заспах веднага.

В полунощ се събудих обзет от копнеж за свобода и с ясното съзнание, че ще я придобия.

На покрива се чуха тихи стъпки. И едно животно едва чуто произнесе „жургуц”.

За първи път си позволих да мечтая и се усмихнах в тъмното.