ПАРИЧКАТА ПЪТЕШЕСТВЕНИК ИЛИ КАК СТАНАХ ВЪЛШЕБНИК

Ив-Ана Драгомирова

Денят се втурваше към късния следобед. Слънцето се накланяше към залеза и удължаваше сенките. Дърветата размахваха свежата зеленина на пролетните си корони под милувката на вятъра. Беше чудесно време да излезеш с приятели. Време да се смееш, да целунеш момиче, да се влюбиш.

Отнасяше се за някой друг. За мен беше изпълнен с раздразнение и недоволство. Дребни, незначителни спънки, които нагарчаха. Настъпиха ме в автобуса без да ми се извинят, а пръстът ми изтръпна. Закъснях за работа. Колегата цял ден ми досаждаше да  разказва как се е забавлявал вечерта, да ми задава въпроси или да иска разни сведения за някакъв негов отчет. Не успях да си завърша проекта навреме. Шефът се разкрещя.

Тръгнах си в края на работния ден, а негодуванието напираше да изригне в поток от псувни. Трафикът беше натоварен и автобусът едва пълзеше. Всички се щураха в разни посоки, изнасяйки се от града в края на седмицата.

Слязох на моята спирка. Насреща се зададе кварталният луд. Винаги чист, изпран и спретнат. Някой добре се грижеше за него. Опитах се да избегна срещата, но той се изправи пред мен. Усмихна ми се с беззъбата си уста и се опита да ми напъха в ръката една лилава гривна. Поклатих глава да му покажа, че отказвам. Той се вторачи в мен. За миг ми се привидя проблясък на разум в очите му. После пак ми се усмихна и внимателно ме заобиколи като леко докосна рамото ми.

Прибрах се у дома без повече произшествия. Докато свалях сакото си нещо проблесна и чух тих звън при удара му в земята. Вторачих се в малко жълто кръгче, което кротко лежеше на пода. Монета с дупчица близо до ръбчето. Взех я. Седнах на леглото да я разгледам. Стори ми се златна, изписана с непознати знаци, съвсем лекичка. Кротко лежеше в дланта ми весело просветваше под слънчевите лъчи. Недоумявах как е попаднала в джоба ми. Тръпка премина през ръката ми. Като лек гъдел.

- Здравей, млади човеко! - огледах се. Откъде можеше да се чува този глас, след като живея сам.

- Причува ми се! Не е възможно да ми говори монета. - изглежда съм го казал на глас

- Виждаш ли някой около нас?

- Не.

- Ти си млад, човеко, затова можеш да ме чуваш.

- Такива неща не се случват. Предметите не говорят!

- Повярвай ми, случват се. Аз съм на двеста години и съм била свидетел на много такива моменти. Понякога и старците ме чуват, а децата със сигурност. А аз попивам какво се случва и говори около мен. Помня го и после разказвам на този, който умее да се вслушва. Искаш ли да ти разкажа приказка?

- Какво пък? Денят и без друго беше неприятен и изнервящ. Мога да си позволя малко да фантазирам, че някаква монета ми говори. - промърморих на себе си аз.

- О, аз не съм някаква монета. Специална съм. Когато ме изсичаха, в работилницата се случи странно събитие. Имаше буря и кълбовидна мълния се разходи из работилницата. Всички парички, които бяхме там се сдобихме със способността да се свързваме с хората и да им помагаме да променят животите си, когато са готови за това. Ние не сме учители. Ние сме проводници на познанието, което ви е нужно, за да направите следващата крачка. Ние сме пътешественици.

- И какво ще ми предложиш, за да ми помогнеш?

- Ще ти разкажа приказка. - прошепна тайнствено паричката.

Изсмях се:

- Добре, слушам те.

- Някога, когато Земята била млада, а хората били още деца в умовете си, Господ често ги посещавал. Слизал сред тях, обикалял домовете им, разказвал им притчи, песни им пеел, учел ги как да се предпазват от злото, успокоявал страховете им. Като поотраснали хората, Господ започнал да ги изпитва. Пак слизал сред тях. Тропал на прага им непоканен, ръка им подавал, искайки помощ. И хората на трапезата го канели, и на пътниците помагали. И нозете, и ръцете им миели. Пак си приказвали и се учели един друг да бъдат добри. После хората пораснали и все по света ги теглело. Не искали вече уроци и поучения…

- Стига, стига! Какви са тези архаични притчи? - прекъснах разказа на паричката - Кой вярва в тези неща днес?

- Добре, човече, ще ти разкажа тогава една истинска история - породума отново паричката - Един мъж се влюбил в бъдещата си жена преди да я познава. Отишъл на изложба с арт инсталации, в която участвала и тя. Нейната творба била стълба, по която трябвало да се покачи, за да погледне през малък телескоп. А там от другата страна на телескопа била написана една единствена дума. Почувствал се щастлив, когато я прочел. Не го ругаели и хокали, не му размахвали пръст. Там просто пишело „Да”. Този човек бил Джон Ленън и така намерил своята Йоко Оно.

- Ох, паричке, защо ми разказваш истории, които са се случили през миналия век? Сега времената са други. Все бързаме, всички са изнервени и намръщени.

От монетата се разнесе тих смях и пак проговори:

- Добре, упорит си. Няма да ти разказвам повече притчи. Ще направя вълшебство, ти ще станеш щастлив и щедър човек…

- Все не ми стигат парите! - възкликнах - Нямам възможност да бъде щедър.

Паричката сякаш леко се надигна в ръката ми. Като че ли въздъхна:

- Мислиш, че за да бъдеш щедър ти трябват пари? Те ли ще те направят щастлив? - присвих рамене, а тя продължи - Да накараш някой да се усмихне, да избършеш сълзите на дете и да чуеш смеха му, да нахраниш гладния, да погалиш любимия… За тези неща не ти трябват пари, а сърце. Искаш ли да опиташ?

- Нямам любима - прошепнах задавено.

Очите ми се наляха със сълзи. Топка заседна в гърлото ми. Почувствах самотата си. Смазваше ме и натискаше врата ми, за да кимна на монетата.

- Човече, бръкни в джоба, от който изпаднах. Там ще намериш една лилава гривна. Тя ще ти помогне да станеш специален за някого.

- За какво ми е тази цветна гривна? - значи лудият ми е пъхнал паричката и гривната в джоба, когато се бутна леко в мен. - Мъжете не носят такива.

- Тя е съвсем тъничка и служи, за да ти напомня. Опитай три седмици да запазиш самообладание, да не се гневиш, оплакваш или да обиждаш някого.

- Това е лесно - подсмихнах се снизходително.

- Ако приемеш това предизвикателство, ще видиш че това не е толкова лесно. Човеците сте свикнали да се гневите на всяка дреболия, да сумтите и недоволствате.

- Но защо три седмици?

- Защото ще си създадеш навик да се усмихваш на живота.

- А ако не успея и избухна в гняв или нагрубя някого? - попитах, сякаш възнамерявах да опитам -  Колегата толкова много ме дразни… Ще има ли наказание?

- Идеята, човече, е да свикнеш да гледаш света в по-светли тонове, а не да се изтезаваш. Няма наказание. Преместваш гривната на другата ръка и започваш да броиш отново дните.

Улових се, че съвсем сериозно обмислям идеята. Копнеех нещо да се промени в живота ми.

- Ще ми помагаш ли, паричке?

- Разбира се, ще те подкрепям. Носи ме в джоба си. А когато решиш, че се справяш, аз ще намеря път към другиго, на когото да помогна като му разкажа твоята история.

През двата почивни дни обмислях идеята на паричката. Прехвърлях в ума си изминалата седмица и тоновете раздразнение, загнездили се в мен. Не мръднах от къщи. Страхувах се да се разделя с тези модели. Чудех се какво ще си кажат хората като видят рязката промяна в поведението ми. Въртях гривната между пръстите и все повече ми се искаше да си я сложа.

Сутринта, в началото на новата работна седмица, решението ми беше взето. Изправих се пред огледалото погледнах кръговете под очите си и се опитах да се усмихна на образа си. Беше трудно. Толкова дълго бях носил намръщената си маска, че тя бе залепнала за лицето ми.

Опасението ми, че ще има рязка промяна в поведението ми, която ще учуди околните и ще предизвика техните подигравки, не се сбъдна. Местех гривничката през половин час от ръка на ръка, започвайки всеки път отначало с броенето на дните. Стисках паричката в джоба си за кураж да не се откажа. Тя топлеше дланта ми, леко танцуваше в нея, гъделичкаше ме и ме разсмиваше.

Докато се опитвах да се въздържам от критика към колегата, започнах да се заслушвам в това, което ми казва. Осъзнах, че тайно съм му завиждал и затова съм го избягвал. Постепенно започнах да си говоря с него. А след като той спря да се бори за вниманието ми и аз започнах да насмогвам с работата си.

След първата седмица опити изпаднах в отчаяние и виждах ясно колко е празен животът ми. Но нямаше вариант да се върна назад и да се откажа от експеримента. Паричката повече не ми проговори, но усещах подкрепата й.

Така тръгнах по нов житейски път. Промяната продължи по-дълго от три седмици. Беше трудно. Много пъти започвах отначало. Всеки следващ път беше по-лесно. Вълшебник не станах. Но създадох приятелства. Научих се да бъда благодарен.

В момента помагам като доброволец в една кухня за бездомни. Как стигнах до благотворителността е отделна история. Запознах с чудесна жена и утре имаме първа среща. Сега се чувствам пълноценен и завършен човек. Макар че понякога се ядосвам и сърдя, това се случва все по-рядко.

Паричката един ден  изчезна от джоба ми и тръгна към следващия, който се нуждае от щастие и мъдрост. Може би някой ден ще стигне и до вас…