ОБЩЕСТВО

Иван Николов

ОБЩЕСТВО

Агнето на поляната, волът в ярема
и магарето на бунището…
Е, та какво?
Беше ми хубаво, че ме приема
това мое изискано общество.

Една крава ми духна в домотканата риза,
един бивол се чеса о бодливата тел,
едно шарено куче по ръката ме близа,
ето тук, под окото, ме близна петел.

С тях съм се лутал в трънаци и буци,
а умът ми подсказваше:
Смили се, смили…

Най-много над тези, които са куци
и не разбират защо ги боли!


***
Какъвто вятър да ме носи,
в какъвто кръг да ме върти,
в очите ми -
по селски коси -
игрива хитринка блести.

Сега мълча и пускам корен
в град слънчев - слънчев и зелен.
Отдавам се на доброволен,
дай, боже - плодотворен плен.

Като сеяч в априлска нива
оглеждам този южен град.
Тук мойто слово придобива
и дъх, и кръв, и аромат.

И аз до късна нощ не лягам,
работя празнично и зло
във този град непредполаган -
във мойто
Царское село.


***
Ако щеш помълчи, поплачи, ако щеш,
но довчера в небето не восъчна свещ,
а висока звезда съпричастно гореше
и вървяхме в градини, брадати от скреж
и в снега се примесваше цвят на череша…

И сега ни остава да въздъхнем с копнеж:
Малко беше, но, Господи, хубаво беше!

Как изгряваха твоите голи ръце
и нощта над прозорците лунно блестеше,
и сърцето ти биеше точно под мойто сърце…
Малко беше, но казвам ти, хубаво беше!

Неизречена дума, затаен благослов
или грешна молитва в гласа ти звучеше…
Ако всичко това се нарича любов,
беше толкова малко, но хубаво беше!

Малко беше, но крачих по своя земя,
но изгряваше слънце, росата искреше
и разчупен в ръцете ми, хлябът димя
и се любеха птиците… Хубаво беше!

И разбърква косите ми вятър от юг,
пих от бялото вино и черното вино докрая…
Малко беше, но хубаво беше дотук,
малко, казвам, но хубаво: няма защо да се кая…

И човешкият труд се закръгляше в плод,
а плодът върху моите устни сладнеше…
Ако всичко това се нарича живот,
беше малко, но толкова хубаво беше!


***
Знам, редки са нашите празници, мила,
но ти не поглеждай с печални очи
наивно разкошните три карамфила,
кафето, което от сладост горчи.

Ела да захлопнем най-сетне вратата,
лицето ми в своите длани вземи…

Любов -
и това е едно от нещата,
които не можем да правим сами.


МЕДЕН МЕСЕЦ

А какво е меден месец?

Облак в утрото поел.
Залюлял пердето
пресен
дъх на ягоди и хмел.

Месец - меден от цъфтежа
на високи цветове,
от бушуващия, тежък
сок в листа и плодове.

Пукат се от много сладост
ябълките в утринта.
Пукат се от сладка слабост
наште устни през нощта.

Дълъг месец - меден, меден
от малиновата жар,
със чертички неотмерен,
небелязан в календар.

По-щастливи,
по-красиви
никога не сме били…

И над нас кръжаха диви
изнемогващи пчели.


***
С разширени от мириси ноздри
вдишваш въздуха,
който сладни…
Пречупи през колянцето грозда
и на сухия синор седни!

Както пишат поетите:
Есен…
Всяка болка боля, преболя…
И отново се виждаш примесен
в кръговрата на тия поля!

Тук е цялата твоя вселена,
твойте празници - тук са и те…
Като гребенче детско
зелена
островърха тревица расте.

Ти се труди, обича и страда,
а сега отстъпи и се виж:
най-накрая дочака награда -
чепка есенно грозде държиш!


ПЕЙЗАЖ

На четири крачки от къщния праг
все още в предчувствие тръпне земята
и своята кърпена дрешка намята:
ту сняг, ту зелено, ту зелено, ту сняг.

Дотук свечерява, отсреща е ден
и ето го целия дух на пейзажа,
пред който остана с въздишка да кажа:
- Каквото навънка, това и у мен!

Сега да премислим разсеяно пак
едно - с нежелание, друго - с охота…

И гледаш, така се изнизал живота:
ту сняг, ту зелено, ту зелено, ту сняг!


***
Този град е акациев, липов -
град с разкършени рамена…
Ала все пак нещо му липсва.
Липсва му
планина!

Нека тя е една малка Рила,
нека връх да няма дори,
но да опне синя верига
като облаче призори.

И градът ще си вдигне очите,
ще погледне изправен -
изправен…
Да не бъде толкова чинен.
Да не бъде толкова равен.

Ще избухват изгреви къси
и ще слиза вятър в нощта:
Придобивайте, хора и къщи,
чувство за висота!


ГЛУХАРЧЕ

Превърнато в познание, нагарча
това, което преживя, изстрада…
И ти се виждаш:
гол като глухарче.

А пък душата ти е още млада.

Довчера още царствено цъфтяло,
венчето от илюзии опада…
И ти се виждаш:
само тленно тяло.

А пък душата ти е още млада.


РАНА

Мравките залостват вече свойте мравешки хамбари…
В късно сиромашко лято, щурчо щурав, ме завари!

Вдън душата си, която оголя като пейзажа,
търся милосърдна дума, щурчо щурав, да ти кажа.

Скоро в черните комини ще засвири зимна сприя…
Нямам собствено огнище, щурчо щурав, да те скрия.

Ти не знаеш откъде е и каква е тази рана:
от една сълза по тебе, щурчо щурав, ми остана.


СЯНКА

В битпазара от страсти, през духовна несрета,
все по-близко до залъка, все по-далече от риска -
не разбирам защо е създаден поета,
който ходи по въздуха
и говори каквото си иска.

Той е беглата сянка, която смущава духа ни
и не мисли за друго,
освен да остане такъв:
с тези прашни сандали, с венеца от тръни,
изпод който не виждаме струйката спечена кръв.


МИМОХОДОМ

Ти ми завиждаш:
за уютния ъгъл,
за черния хляб, осветен с благослов,
че плодът, който късам, е винаги кръгъл,
ни един приятел не ме е лъгал,
нямам рани от падане и от любов,
че моите хапки са винаги вкусни
и перото ми не греши…

Както се казва:
от твоите устни -
право в Божиите уши!


***

Когато ходеше след съдбата,
тъй както ходи луд с бръснач в ръка.
Арсений Тарковски

Тревица островърха е набола
в природата замислена и гола.

В природата замислена и трезва
залутан лист по вятъра изчезва.

И богоравен, мила, и наказан,
сега бих тръгнал с теб на смърт и казън.

Не се усмихвай, думата е слаба,
защото аз съм ножа, ти си хляба.

И тайно тръпна: да не чуеш в здрача
как се прокрадва лудия с бръснача.

Къде го води тъмната му памет?
Какви неясни гласове го мамят?

Не знае нищо. Никого не чака.
Очите му наподобяват мрака.

И аз ще те прегърна и заплача,
преди да дойде лудия с бръснача.


***
Цял ден в бялата череша
се надпяват дрозд и чинка…

Мойта дъщеря прохожда -
бавно като месечинка.

Но какво е дъщеря ми:
капка, пъпка, песъчинка?

Тя не знае и не знае -
ходи като месечинка.

Люлкам своя скрита болка
или радост безпричинна…

И над всичко - дъщеря ми
ходи като месечинка.

В стаята нахлува здрача -
лек и сипкав, лек и синкав…

И във здрача дъщеря ми
ходи като месечинка.


ОБИЦА НА УХОТО

За това, че се трудя, че нещо съм дал
и нещо давам на обществото,
очаквах и аз да получа медал…

А получих обица на ухото!

Е, какво? Ще я нося на всички напук -
нека това да ми бъде актива…
Цъкат мойте познати един през друг:
- Ах, колко е модно!
- И как ти отива!

Не съм свикнал още и малко боли,
но вчера
любезно ме спря бижутера:
- Много хубаво…
Тия неща са дошли
от далечната каменно-бронзова ера!

Ако искаш да знаеш с какви сетива,
сега отличавам доброто от злото,
аз няма да крия:
предимно с това,
че си имам обица на ухото!

То е мила прищявка на човешкия род
и недей го приема за кръвна обида:
получаваш поука за цял живот
срещу една дупчица
в ушната мида.

Съществуват къде по-големи беди,
но аз ви го казвам, понеже, защото
не е безполезно и съвсем не вреди
да си имаш обица на ухото.


ОГРАДА

Не че някакви грешни амбиции гоня -
тази грижа не ми е присъща,
но сега съм, изглежда, и аз като оня
обитател на жълтата къща:

от инстинкт ли владян, от идея ли воден,
с нещо смешно в походката птича,
но разблъскал вратите, най-сетне свободен,
изтърван към оградата тича.

И пристъпва усмихнат, както се влиза
в друго царство - макар еднократно:
с разменени обуща, с разгърдена риза,
с козирка, завъртяна обратно.

Мълчаливо ни гледа и дълго се чуди
през оградните процепи тесни:
- Тия хора отвън са наистина луди…

И се връща при своите свестни.


***
Не че вярва в чудо -
той си знае:
през боязън, болка и вина
няма да сплете ръце с оная
в сън недосънувана жена!

Дал му Господ хляб и дал му къща,
посадил пред прага му дърво…
Той безпомощно ръце разгръща
и се пита:
- Е, сега какво?


ГОРЧИЛКА

Там, където цъфти слънчогледа
и цветът му е огненориж…
Обърни се
и свойта победа,
уязвен победителю,
виж!

В миши битки, през миши омрази
ти не трепна,
не те приласка
парцаливото знаме на тази
разпокъсана вража войска.

Ето: нямаш физическа рана,
вярваш в себе си,
както преди…
Само тайна горчилка остана:

Победи! А кого победи?


ЕЛЕГИЯ

Прибери се под свойта прокапала стряха,
разгреби пепелта и мъждивия огън стъкни…
Не по наша вина подраниха или закъсняха
най-обичаните жени!

Те сега са безплътни, почти неизвестни,
в мълчаливото царство на сенките свеждат лица
и приспиват с най-тъжните люлчини песни
неродените ни деца.


СТЪЛБА В НЕБЕТО

Труд стародавен и нов,
тайни болежки в сърцето,
горда покруса, любов -

моята стълба в небето!

Слушам и днес удивен
как ми е плакало, пяло
или скриптяло под мен
всяко предишно стъпало.

Аз ли вървях или друг?
Ето живота ми кратък…

Толкова малко дотук!
Толкова много нататък!