МЕЧТАТЕЛ

Здравка Владова-Момчева

Рашо Шемета избута настрани мазната хартия от недоядения хамбургер, избърса се в лъсналите от мръсотия дънки и с любовна нежност нагласи бинокъла пред очите си.

- Тц, тц, тц , голяма работа е тая джаджа - млясна той - когото си поискаш, него може да ти докара под носа. Тц, тц, тц… глей ся таа кви ги друса отпреде си… Ма ходи с тях в някоя модна агенция ма, жена! Милиони можеш да изкараш с реклама на сутиени! Кво си са сурнала по тротоара и мъкнеш торби чак от TESCO-то на две пресечки оттука, тц, тц, тц… Ей, загубен народ са тва женурята, еййй… Няма ли кой да им обясни някои елементарни положения…

Чак му се развали настроението. Бръсначният лондонски вятър плъзна стоманеното си острие през недовършения скелет на помещението и изстена като спънат призрак в купчините луксозни плочки за баня, натрупани в ъгъла.

- Шемет - извика от другата стая бай Митю Муфтата - хвърли една цигара насам, че мойте съм ги забравил.

- Забравил си ги ти - измърмори Рашо и затършува из джобовете си - знам та аз как си ги забравил. Изсмука фасовете на цялата бригада и пак са прайш всеки ден на мотика…

- Ох, Господ здраве да ти дава, мойто момче - преглътна от радост Муфтата - аз още утре ша ти я върна. Побъркал съм са с тая кухня тука. Клиентката искала намква си батерия да й цифка водата у мивката. А‘ла ориенталски фонтан. Санким е похващала мръсна чиния през живота си. Глей, брат, ква миялна машина предстои да й инсталирам … Ний с поляците от квартирата наще чинии ги плакнем у банята. Под душа. Кви са тез тъпи цигари дет ги пушиш, бе! Смукнах два пъти и запецнах на чеп…

Бай Митю източи козите си устни към пластмасовата запалка на Шемета. Очичките му потънаха сред възмутените, сбръчкани клепачи.

- Ай дърпай по-бързо - наюрка го Рашо - че работа ме чака. Обещах на шефа да довърша едната стена до довечера.

- Ми бачкай, бе, щом си обещал - ядоса се Муфтата - кво си го проточил тоз бинокъл на врата си кат някой папарак. Нали та знам как шмиткаш от прозорец до прозорец по цял ден и киризиш разни фусти по улицата! Я си сложи каска на кухата кратуна, че като едното нищо ша та уволнят!

Рашо внимателно намести бинокъла на гърдите си и изчезна зад вратата. Обичаше джаджите. За тази беше спестявал цяла година. Цели хиляда и четиристотин лири даде за нея. Бунак! За толкоз пари можеше да си спретне една прилична почивка на топло, да кеси под някоя палма, да жули студена бира и да опъва с поглед прашките на преминаващите по плажа мадами.

Ама не! Бинокъл, та бинокъл! Рашо Шемета си имаше приоритети! Защото точно в 12.30 на обяд, от отсрещната, декорирана с изкуствен бръшлян и сребристи метални орнаменти, кооперация излизаше Тя.

Мацката. Нежничка такава. С чипо носле, права косица и малки, неспокойни крачета, обути в сиви велурени обувчици. Мишленца. Да ги сбара в шепата си, че да няма накъде да избягат.

Мацката винаги купуваше кафенце от NERO-то в края на улицата, докато чаткаше с ноктенца на телефончето си. После идваше такси, вземаше я и я отнасяше в нейния свят, по нейната работа, далеч на майната й, в нервния, къркорещ тумбак на Лондон.

Градът я поглъщаше с удоволствие, смилаше я, преработваше липсата й в ярки, разточени цветове, които се лисваха като дъги пред очите на Шемета и го залюляваха в щастливо, безтегловно очакване.

Между пет и седем вечерта Лондон я изплюваше обратно на тротоара пред кооперацията. Цяла-целеничка. Без никакъв шанс да знае, че Рашо Шемета си беше купил най-якия бинокъл заради нея, че не отиде на почивка и от една година насам не беше забил нито една мадама, щото…абе не го вдъхновяваха, ебати!

Той не можеше да живее без вдъхновение. А Мацката го кефеше неимоверно. Особено, когато изчезваше с таксито като във филм, облещеничка на телефончето, заприказвана за нещо потресаващо и необикновено, с устичка, накокузена като трътчица, готова а -ха да се цъкне на селфи. Инфлуенсърка. След този кадър Шемета бачкаше като луд.

Плочките просто летяха под пръстите му, кацаха, подобно замаяни пеперуди върху сивата циментова стена и залепваха там с разперените си фаянсови криле.

Шедьоври, по чиито пясъчно-златни цветове Рашо тръгваше, разтопен от кеф към някакъв плаж, а деликатно хартиено чадърче цамбуркаше сред розово коктейлче пред личицето на Мацката. Тя се усмихваше и гледаше към него. Само към него. Бахти късметлията! Той залепи последната плочка с вдъхновение…

- Ко си са ухилил кат някой идиот, бе, момче - в упор го сръга бай Митю - мислиш, че утре ша получаваме надниците, нали? Ама няма. Шефът мина преди малко и каза, че зарад брекзита щели да настъпят някои забавяния в плащането. Изпържих са, значи! Бях обещал на мойта да й пратя пари. Децата и те чакат. Искат да пътуват до Гърция. Ай да си ходим, че мръкна…

Ясният и прозрачен лондонски студ насипа синкави иглички сумрак по влажните тротоари. Рашо спря пред строежа и ласкаво закопча якето над бинокъла на гърдите си.

На топло да е. Че утре щеше пак да му трябва. От бръшляново-металната кооперация отсреща с миша прибежчица изтичка Мацката. Той замръзна на мястото си. За пръв път я виждаше отблизо.

Ситни бръчици кривяха напудреното й челце. Оранжево червилце, мацнато надве-натри, преливаше по устичката й като недоядена лютеница. Приличаше на нервозно сурикатче, изскокнало от дупката си по тревога. Явно бързаше.

С пъргави пръстчета разкопча палтенцето си от кръста надолу. Застана насред улицата и заголи краче пред първото такси, което закова със скрибучене на сантиметри от нея.

Фино краченце, обуто в тънко черно чорапче, декорирано с дантелка, защипана с жартиерче във формата на мишле.

От прозореца на таксито се подаде кафява брадясала физиономия и се ухили. Ситни скрежинки замрежиха фаровете и Рашо не разбра накъде я изгълта таксито.

Бинокълът го притисна баш под лъжичката. Стомахът му загъргори като празно казанче от тоалетна, в която изтекоха всичките цветове на очакването му. И плажът. И розовото коктейлче. Деликтното хартиено чадърче приседна на гърлото му. Задави го. До задушаване.

- Рашкааа - стовари лапа върху гърба му Муфтата - ко стаа ся? И тая вечер ли няма кво да ядеш? Я ела с мен у квартирата. Имам консерви с боб. И сланинка. Опразена. Както си я обичаме. От българския магазин я вземах. И дай по една цигара от ония с чеповете, че изгорях, брат. До заплата ша та муфтя, мойто момче. Кво да направя? Ай мърдай по-бързо, че ми пристъргва от глад …

Анорексичното улично осветление удължи двете сенки в уродливи ходещи скелети.

Забръска суграшица а‘ла ориенталски фонтан. Улицата проточи хлъзгавата си лента и изпързаля последните минувачи заедно с мечтите им в криви, неизвестни посоки.

Вятърът издуха и този ден. В пространството надвисна безмълвен чувалено-празен шемет.