НЕЙДЕ ИЗ РЪПОЛЯКА…

Здравка Владова-Момчева

На Иван Димитров

Пресипналото звънурче на Дешка хрипоти в рядката, проскубана горица наблизо. Гичо се заслушва подире му и присяда на разядения от мъхове камък, незатоплен още от свидливото декемврийско слънце.

Хладното лази на тръпки нагоре по кръста му и старият вълнен шал, навит вместо пояс, се бръчка под ризата, аха-аха до под мишниците да стигне.

- Какво си се овъртял с тая дрипа, бе, бабии - кръцка на пресекулки в повредения му слух, гласът на Ружка Митровата, единствената му баба, оцеляла като зачекващ корен, сред празната къща.

Всички се ометоха. Майка му в Испания. Татко му в Гърция. Сестра му пък се лепна за един влах, та накъде я отнесе вятърът никой не знае.

Само Гичо, Ружка и Дешка останаха. Три душици - мъжка, женска и кравешка - колкото да не секне приказката за това-онова у дома, а и да има кой да шета на тъй на инак из двора. Живина да мърда все пак, нали и тука хора и крави са раждани …

- Мчи виж го бе, сине, виж го бе, саде на едни папулки е останал тоз шал! Мани го, па иди си купи едни боксерки от Града, едно термо-бельо, един тишърт… Майка ти и татко ти нали пращат пари, не им се назлъндисвай, че времето минава! Стегни се малко, на трийс години си още, не си престарил света, тяло имаш за мильони, на Киванш Татлатук си му одрал кожата до кокал, пък ми се звериш тука кат някой бухал. Пий едно кафе, разгледай някой момиче в града, похвани я оттука-оттамо, отгоре-отдолу, па си ела и пак ще приказваме!

Гичо е свикнал на бабиното си мрънкане, както и с безкрайните сапунки, източени през единствената сателитна чиния в Селото - празно щърково гнездо, кукнато връз къщичката им, да го зариташ в надолнището, че подир него и бабите, дето мине се не мине, току щъкат с плетките си у тях, да мътят акъла на Ружка, че още повече да му мърмори.

- Туй твойто диване повечко трябва да по.бава ми се чини - загрижено подметна оня ден Цона Колювата, най-добрата приятелка на баба му и голям авторитет сред рехавото местно население - кво му й? Нищо му няма! Ореваваш го, че ходи кат въртоглаво по баирите, пък не го вчеловечваш. Ти си виновна! Кво да прай горкото? Майка, баща - йок. Само тебе има. И като й глухо с едното ухо, де чуло, кво разбрало и то си минава времето. Пък е хубаво ма, жал ми й да са ягмосва тъй нахалост из ръполяка. Що не го пратиш да иде до Града, да са поветрей, веднага ще го харесат …

- Мари да не го завлече някой шафрантия, че каквото е свито две приказки накръст не може и каза, че да се отърве. Темерут! Ама ще рискувам …

Тъй рече Ружка Митровата и най-накрая взе решение да притика внука си по-напред в живота. Затуй го отпочна Гичо рано-рано тази сутрин и като се вкопчи да пустосва шала, дето той го навива под ризата си, за да не настине, от къщи до Камъка приказките й пътека направиха.

Пък той се изнерви, та перна Дешка под опашката и тя избяга в горичката. Сърди му се. Добре, че и тури звънурче. Да му се обажда от време на време.

Умъдрил се е светът. Да не можеш да кажеш какви ги крои. Бръска полето с едни белюеви и жълтунтеви ветрове, надивее се на воля, а после кротне на завет разтъжен и умислен.

Скрежчица хруска по клечетака, сълзи на капки и с тях мие гуреливата поляна да прогледне нагоре.

Пък там, насред сбъхтаните облаци, като наднича едно ми ти слънчице, вие ли вие тънки лъчици до долу, гъделичне някой смръзнал мравуняк и хайде пак се скрие.

Играе му се на „топло и студено”. Ала наоколо само Гичо се радва и пърчи руса четина насреща му. Няма кой друг да посреща слънцето. Тука е ръполяк. И от пустош ти иде да виеш.

Гледа Гичо, диви се и едно хубаво му се навдига в гърдите, сърцето му скача до гърлото, място не може да си намери. Не ще да ходи в Града. Къде ще намери там такъв ръполяк - хем да се ширне на тепсия пред очите му, хем да го перне право в душата до задъхване.

Да се чуди и мае какво да я правиш тая душа, да я пусне ли да кръжи над ръполяка, или да я проводи да скита из него, та и той подире й. Накъдето му видят очите и дорде го държат краката.

Че накрая да се тръшне щастлив от умора, да се ухили към Бога и да му прошепне доверително: Благодаря ти, Боже, ама оттука нататък не мога! Прави каквото ще правиш, ала ти казвам, че само не се изтрайва в ръполяка. Хубаво е, много е хубаво, ама ми е само!

- Добър ден - чиква гласче като звънурче някъде изпод мишницата му - далече ли е Селото?

Тренчи се Гичо надолу и му се струва, че туй момиче сочничко и заруменяло като зимна ябълка, току от земята изникна пред очите му.

А то като го подхвана, дъра-бъра, омота го в приказките си на кълбо. От София идвала, художничка била, търсела красива природа, да се махнела от големия град, да поживеела на село и да рисувала. Никой не й трябвал. Искала тишина, спокойствие и вдъхновение. Ръполяк с една дума и туй то!

Косата й една такава дълга и лъскава, дипли се, дипли се на гърба и сякаш сама приказва и тя. И като приказва, лешници търкаля - шумол, шумол, шумол - ама като не я чува добре, гледа я, гледа я и дума не може да й обели.

- Ти какво се втрещи бе, човек - съчувствено пита момичето - да не си ням?

- Що са ти различни очите, едното синьо, пък другото кафяво? - тръсва насреща й Гичо, а сърцето му право в ребрата го дъни до пръсване.

- А, това ли - смее се тя и му белва едни зъбенца, капка до капка Дешкино мляко - мама казва, че с такива очи друга като мене няма да намериш на света. Затова ме кръстила Найда. Намерена, значи.

И се смее ли смее, а той, готов да се гътне, че да я глътне. Облещи го Гичо тая Найда, разлюля го, опна го между небето и земята, на ръполяк го направи!

Така го омагьоса със синьото и кафявото си око, че той се повлече подире й надолу към Селото като вързан на къса сиджимка, премалял, безсловен и треснат.

Усукан излезе тоя ден. Нищо с нищо не си уйдиса, а пък накрая всичко се нареди.

Дешка кое как сама се прибра в обора. Ни мукна, ни гукна. Навря си муцуната в яслата и се смълча. Разбра, сякаш, че важни работи стават. Човешки работи, дето хич не им беше до крави.

Ружка Митровата търти из Селото да си търси глухия внук, сдърпа се ядно с Цона Колювата, щото й давала подли съвети и като се повъртя ощуряла по мегдана, върна се в къщичката на баира да се нареве.

Нямаше и го Гичето на баба, слънцето й снажно, темерут проклет, поне да се беше обадил къде скитори да харчи парите на майка си и баща си!

Ама като смръкна една ракийка, дойде й сърце на място, па се поогледа, връцна из стаите натука-натам, хлътна в килера за още едно шишенце сливова и що да види!

Две голи тела за мильони, сплетени като мартеници, нагалени, нацелувани, греят като Слънце и Луна, прегърнати от стария шал на папулки, света озаряват и радват Бога!

Хлъцна Ружка Митровата, рипна като възкръснала и запретна ръкави. Такава солена турта им извъртя, че пръстите да си оближат и за още да питат.

Де ви сега, гиди злобни баби сапунджийки и ти сеирджийко долна, Цоно Колювата! Я елате да видите по.бава ли наш Гочо или не по.бава!

И да се знае оттука нататък само децата ми ще гледат сателита! Баби вече в къщата си не ща! Деца искам, децааа, да ми се смеят и да ми приказват, чергите да ми бръчкат и да ми носят кал из стаите. Да земе да зачева и ражда пустият ни ръполяк, че да живна и аз, докато пукна!

Навън слънцето проточи уморените си, излинели лъчи към заник.

Оръфани нищелки, ръполяшки. А след тях се затъркаляха звезди.

Една синя, една кафява, една руса, една лешникова, една сребърна и една златна …

Да ги гледаш и гледаш, и гледаш до просълзяване. После да хванеш четките и да ги нарисуваш.