ВРАНЧО

Цветан Лалов

Зимата пристигна с дебел и бял като каймак на биволско мляко сняг. Къщичките в Средни рът потънаха, отгоре ги натисна снежният похлупак и те сякаш замряха. Само черният дим от комините им напомняше, че животът продължава.

Дядо Петко Горновски и баба Пена живееха сами. Децата им, Бончо и Калина, отдавна се бяха оженили и задомили в други села, но те още можеха да се гледат сами.

Продължаваха да работят двете ниви. Едната садяха с кукуруз, другата с жито. От ливадите събираха по три-четири купни сено, от дъбовата гора по два-три листници, така че имаше храна за добитъка, имаше и за тях.

Сега баба Пена вършеше само домакинска работа. Заран рано гледа да сготви нещичко, та после да преде вълна, че трябват чорапи, фланели. А на дядо Петко се падаше добитъкът. Сутрин туряше сено и шума на овцете, сипваше им в коритото вода.

Овцете бяха лесни. Виж, биволите - те бяха нещо друго. Освен сено и царевичак, даваше им всеки ден и по един шиник със запарена плява, смесена с трици. И на гърба им слагаше по една черга. Завиваше ги като деца, че може да изстинат.

А нощем по два-три пъти ще стане да провери дали не е паднала чергата от гърба на някой бивол. Когато всичко беше наред, той се застояваше при тях. Обичаше да ги слуша как дишат дълбоко, как преживят самодоволно, а оная сладникава миризма на бивол му пълнеше сърцето с радост.

Но душата му особено се разнежваше, когато пристъпеше до младия бивол Вранчо. Животното усещаше любовта на стопанина, гледаше го топло с големите си влажни очи и когато дядо Петко си навеждаше главата до неговата, го близваше по лицето.

- Напролет ще започна да впрягам Вранчо. Време е да се научи да тегли колата.

- Както си учил досега другите, така ще научиш и него - рече баба Пена и продължи да източва от къделята бяла нишка.

- Ще го науча, че по Гергьовден го чака дълъг път.

- Ама ти пак ли мислиш да ходиш на Оряово (Оряхово - бел. авт.) бе, Петко? Не стига ли толкова години? Остаря вече, седни си, все ще намерим откъде да купим сол и газ, другото си го имаме.

- Това ще е последният път, Пено. Младата биволица и Вранчо ще свършат добра работа. Като докарам повечко сол и газ, после само ще си почиваме.

- Страх ме е бе, Петко, дълъг е пътят, па и тия агаряни, чува се надолу, из полето, много се разлютили.

- Не бой се, Пено, черен гологан се не губи. Па да са здрави децата и внуците, тя нашата е време да свършва.

Така си хортуваха дядо Петко и баба Пена през дългите зимни вечери.

Дойде пролетта. Ливадите се закичиха с кукуряк и минзухар, а от храстите синееше синчецът и разнасяше едва доловимия си приятен аромат. Това бе категоричен знак и дядо Петко започна да впряга Вранчо на къси разстояния.

Най-напред с празна кола, за да не го изплаши товарът, после слагаше по малко в ритлите, докато свикне. Вранчо, силен и схватлив, бързо се приспособи към новата си длъжност.

Дядо Петко изора едната нива, зася я с кукуруз, но не посмя да използва Вранчо. Жалеше го. Рано е още, ще свикне и с това. Мина Гергьовден и дядо Петко се запристяга.

Напълни колата със сено, макар че нощем ще пуска биволите да пасат, сложи малко чувалче с кукурузно брашно, средно голям котел, за да си прави качамак, сол, бъкле с вода. Остана само заранта баба Пена да му опече топлата пита и да приготви биволското сирене.

Легнаха си. Дядо Петко не можа да заспи до късно. След полунощ по някое време се унесе. Заваля пороен дъжд и препълни дерето. Откъде пък там се яви Вранчо. Пороят го грабна и го понесе безмилостно.

Дядо Петко се хвърли в буйните мътни води и тъкмо да го настигне, видя как Вранчо си показа зъбите, засмя се като човек и бързо изчезна. „Вранчо-о-о”, викна сърцераздирателно дядо Петко и се събуди, плувнал в пот, след като баба Пена го сръга в ребрата.

Тя разбра безпогрешно, че той няма да се успокои, докато не тръгне, затова стана, все още сръчно както на млади години омеси пита и докато се опече, извади от чебрето няколко буци биволско сирене, уви го в бяла кърпа, а питата - в бял месал, сложи ги в червено-шарената торба и я занесе в колата, като я завърза за ритлите.

През това време дядо Петко изведе младата биволица и Вранчо и ги впрегна. А бабичката, както цял живот е правила, отвори плетения вратник и зачака да изкара колата, за да затвори и да го проводи с очи, докато се скрие.

Старецът хвана синджирите с едната ръка, с другата сложи калпака под мишница, прекръсти се три пъти и викна:

- Хайде, Вранчо, хайде, сине, и ти, Мицке, хайде, че ни чака дълъг път.

- Па не им давай зор, че биволът е млад, да не се запали от жегата.

- Ще се разбираме по човешки - повече на себе си рече старият балканджия и изчезна в тъмнината.
Цяла седмица път, докато се стигне голямата река. През деня дядо Петко спираше някъде на сенчица, разпрягаше ги да починат, хранеше ги и ги поеше.

Вечер гледаше да е близо до някое село, кладеше огън, въртеше качамак. Вранчо не създаваше беля, но явно уморен, все по-бавно вървеше, а от устата му се проточваше тънка струйка слюнка чак до земята. Но ето, могъщата река се показа и дядо Петко реши да не почива на обед.

- Хайде, Вранчо, хайде, сине, още малко, па ще почиваш на хладно под върбите колкото си щеш, а после ще пийнеш студена водица от Дунава.

Старецът им говореше като на свои деца и те го разбираха. Вранчо обръщаше уморените си тъжни очи към него и продължаваше да напряга последни сили. Усетили речната хладина, биволите забързаха по нанадолнището, с последни сили доближиха реката и спряха под една стара върба на сянка.

Пазарът се проточваше по крайбрежието като пъстра броеница. На сергиите висяха всякакви стоки, главата да ти се завърти. И една гълчава, каквато само един пазар може да създаде.

Дядо Петко изпрегна биволите и ги върза за ярема. Морни не биваше да пият студена вода и затова реши да пообиколи и види туй-онуй.

Но тъкмо да се гмурне в голямото гъмжило, нещо го накара да погледне назад и е ужас видя, че Вранчо е скъсал синджира и бавно, но устремено навлиза в реката. Старецът изтича и е последни сили започна да вика.

- Вранчо-о-о, ела, ела, сине, на, на, Вранчо - и с протегната ръка, свита в пръстите, като да държи коматче хлебец, дядо Петко продължаваше да го моли неистово. Но биволът се насочваше към близкия остров и постепенно потъна в пищната зеленина.

Дядо Петко седна на брега, хвана с две ръце главата си и заплака горчиво. Никаква стока не можеше да вземе и как ще се върне. Извади от пояса си вързопче и преброи парите. Трябваше да стигнат за някакво животно, за да го впрегне при Мицка.

И след много оглеждане и пазарлъци успя да спазари един стар бивол и да поеме обратния труден и изпълнен е неизвестности дълъг път към Балкана.

Седмицата изтече бавно и мъчително. Той спираше почти на същите места както на идване, но не му се правеше качамак, а хапваше по някой залък, останал в торбата от предните дни.

Когато баба Пена, чула колата да клопа, отвори вратника и видя стареца, остана като вкаменена. Върху брадясалото лице мустаците висяха печално. Очите му угаснали, като на умиращ човек. Забелязала, че на мястото на Вранчо е впрегнат друг бивол, тя попита:

- Какво се е случило бе, Петко?

- Ще ти разправям после.

Старецът вкара биволите в обора, завърза Мицка на мястото й, а старият бивол на мястото на Вранчо и за кой ли път през тази седмица заплака.

Когато влезна вкъщи, въздъхна дълбоко и седна на трикракото столче, сви си цигара и запуши. Баба Пена си даваше вид, че нищо не се е случило, но като видя, че само въздиша, го попита топло.

- Да не е умрял младият бивол, та страдаш така?

- Избяга.

- Избяга? И къде?

- Подмами го водата и зеленият остров. Виках, виках, а той все едно - не ме чува.

- Е, биволи си имаме, Петко, па скоро старата биволица ще се тели. Недей да се тревожиш.

Но Вранчо не излизаше от главата на дядо Петко. Нощем лягаше, а той все пред очите му, въртеше се в леглото и въздишаше.

Мина лятото, дойде есента, заваляваха дъждове. Сутрин по деретата плъзваше гъста мъгла, бяла като изпрана вълна. През деня се вдигаше, грейваше за кратко слънчице, а вечер рано отново падаше тежка и непрогледна.

Старите си седяха повече вкъщи. Баба Пена плетеше с дървена кука вълнени чорапи за зимата, а дядо Петко пушеше край огнището, мълчеше и от време на време въздишаше.

- Па стига мисли за тоя бивол бе, Петко! До него ли сме опрели? Ще се поболееш.

Една нощ, тъкмо се бяха унесли в сън, кучетата залаяха. Те се разлайваха често, когато минаваха край оградата им други кучета, понякога лисици. Лаеха, лаеха, па спираха, но този път не спряха.

Дядо Петко запали фенера, забучи в пояса си ножа с дървената кания и бавно се отправи към вратника. Не се виждаше нищо. Вдигна фенера до главата си и се вгледа.

Чу се късо гърлесто брецане и от непрогледната тъмнина постепенно изплува грамадно туловище на бивол. Биволът не помръдваше. Стоеше мирно и с наведена глава, като да моли за прошка.

- Господи! Та това е Вранчо! Вранчо-о-о…

Дядо Петко остави фенера на земята, падна на колене и прегърна наедрялата глава на бивола. Слабото му прегърбено тяло се разтресе.

Един топъл и влажен език бавно мина по небръснатото му лице. Кучетата, познали своя приятел, въртяха радостно опашки и обикаляха около животното.

Пропяха първи петли. Навън вече зазоряваше.