ЧОВЕКЪТ С БОМБЕ

Петя Апостолова

Няма по-възвишено изживяване от пътуването с влак и по-тъжно място от гарата. Пълна с хора, чакащи да пристигне поредния локомотив, който да ги отведе незнайно къде.

Близо до мен - момиче и момче, може би петнайсет-шестнайсетгодишни, страстно се целуват. Момчето ли заминава? Кога ли ще се съберат отново? Дали съдбата ще реши да ги раздели завинаги?

Зад тях - жена с побелели от времето коси, нежно целува своя син по челото. Навярно сбъдва мечтата си да стане войник във Френския легион.

Ето го, влакът пристига. Момчето целува за последен път своята любима. Войникът за пореден път прегръща майка си. Започва да ръми…

Стотици хора с различни съдби бързат към влака, който скоро ще потегли. Нямат време да се поспрат за миг, да си кажат “сбогом”, просто бързат… А любовта, мисля си, се ражда от нещата, за които нямаме време.

Дъждът се усилва. Качвам се и влакът потегля. Хората си махат един на друг, за да си кажат последно „сбогом”. Аз също вдигам своята ръка в отговор на този първичен порив на сърцето, но някъде по средата се спирам.

Спомням си, че нямам с кого да се сбогувам, няма на кого да кажа “не ме забравяй” и да помахам за довиждане…

Тръгвам да се разхождам по дългите коридори, а навън времето става все по-лошо. Обгръща ни гъста сива мъгла. Вече не се вижда почти нищо. Лампите светват.

В следващото купе между млада жена с малко дете и един тридесетгодишен издължен мъж с черен костюм и бомбе има едно място за мен.

Влизам и сядам. Поглеждам през прозореца, но навън блуждае сивкава мъгла. Затова премествам своя поглед върху младия костюмиран мъж с разперен вестник пред лицето. “Този човек колко ли е пътувал?” - казвам си и се опитвам да завържа разговор.

Прелиствайки поредната страница от вестника, той неволно открива лицето си пред мен. Бледо и сухо, с леки овални кръгове под очите, сякаш е прекарал седмици наред, окован в студената кошмарна прегръдка на безсънието.

Но човекът, от умора ли, не зная, сякаш не ме чува. Отказвам се. Облегната на своето място, аз се заглеждам в лампата, където няколко мушици се гонят.

Гарите минават. Хора на най-различна възраст се качват и слизат, а аз започвам да се чудя няма ли да дойде и моят ред да напусна това подвижно убежище.

Но изведнъж си спомням, че дори не знам накъде отивам. Спомням си, че пътувам ей така, без последна спирка. Просто пътник с билет.

Животът ми е разбит и вече няма какво да правя в моя град, затова решавам да се кача на първия влак и да отпътувам надалеч. Надалеч от всичко. Да започна на ново място, с нови хора. Може би този път съдбата щеше да се зарадва на моята непоколебимост да започна отначало и щеше да ме направи щастлива.

Затова тръгвам и поемам към неизвестното, в необятното… Без посока и път…

Детето на младата жена до мен рисува причудливи фигури по запотеното стъкло , човекът с бомбе чете вестника с изумителен интерес, а аз едва понасям възцарилата се сред нас мъртва тишина.

Когато вече ми се струва, че долавям стъпките на контрольора на няколко купета преди нас, нервна пот избива по челото ми.. За Бога, говори ми се!

Точно в този миг човекът с бомбе затваря вестника, хвърля го настрана и насочва проницателния си поглед към мен:

- От дълго време ли пътувате с влак? Хората в този все бързат, нямат време за приказки, а може и никога да нямат. Как мислите Вие?

Леко озадачена от този внезапен въпрос, но след кратка пауза му отвръщам:

- Не съм редовен пътник, господине, а относно приказките, според мен, всеки един човек в този пътнически влак е или роб, или господар на своята собствена приказка - разбирайте живот, а той сам по себе си се живее, не се разказва надълго и нашироко сред хора, чиято спирка не знаеш дали е последна. Може би затова Ви се струва, че хората нямат време.

Младият мъж ме изслушва внимателно, а когато приключвам, забелязвам, че лека усмивка на задоволство и снизхождение се е наместила на лицето му. После добави:

- А нима не смятате, че именно тази последна спирка обуславя разказването на всяка една човешка история, та да може тя да бъде чута и предадена нататък във времето на човека, чиято последна спирка още е неясна ?

- Не Ви разбирам. - отвърнах чистосърдечно.

- Защо не се разходим? - предложи човекът с бомбето - Сигурен съм, че ще Ви стане ясна моята теория.

Нямах какво да губя, а и времето във влака минава адски бавно. Излизаме и се озоваваме в празния дълъг коридор на скърцащия под нас влак, като оставяме дамата с малкото дете в купето зад нас.

След кратко мълчание, осъзнавам, че сме продължили своя ход до вратите на едно от многобройните купета и сега стоически съзерцаваме хората от вътрешната му страна.

- Понякога животът ражда такива ситуации и събития, които не може да измисли никой холивудски сценарист - започна той - комични, двусмислени, непредсказуеми, трагични - животът е толкова многостранен. Но независимо какво се случва, винаги има място за любов, доброта, щастливи случайности и чудеса. И ако в този голям свят чуваш само своя собствен дъх , глух си, човече, изгубил си нещо по пътя. Но ти не знаеш какво е и затова не бързаш да си върнеш изгубеното…бързаш само да не изпуснеш влака.

- Погледнете натам! - посочи ми той, а погледът ми се спира върху дребната фигура на един обикновен работник, човек на средна възраст, чийто поглед озарява помещението.

Въпреки видното натрупано недоволство от рутинното си битие, човечецът стои изправен и гледа гордо като междувременно не пропуска да се заиграе с рошавото пале пред себе си. Мъжът в черно до мен продължава:

- Бихте ли допуснали , че този човек наскоро е спечелил дело, което е продължавало прекалено дълго? Преди четиринайсет месеца той открил, че съседът му редовно бие кучето си. Отвлякъл го, заради което бил арестуван. Изхарчил много пари за процеса, но днес, когато се събудил и усетил топлината на косматия си приятел при краката си, осъзнал, че всичко си е струвало.

Затаявам дъх…

- Или жената срещу него, която със смирен поглед се взира в детската снимка, но с разтреперани от радост и любов ръце я стиска. Бихте ли повярвали, че дъщеря й днес се е прибрала от училище и я е попитала къде може да научи езика на жестовете? Жената на свой ред я питала защо иска това, на което момичето отговорило, че в училище има едно момиче, което е глухо и знае само езика на жестовете, а само по този начин тя би могла да говори с нея.

- Откъде бихте могли да знаете всичко това ? - прекъсвам го аз.

- Да кажем, че съм един от многото редовени пътници на този влак. Там накъдето Вие сте се запътили, аз оттам се връщам. Познавам хората тук и умея да ги анализирам добре. - отговаря човекът с бомбе и продължава с бавни крачки към следващото купе, все едно се разхожда по някаква безкрайна алея.

- А тази девойка? Красива е, нали? Виждате ли по-малкото момче до нея? - и залепва показалец на изпотеното стъкло. - Както във всяко друго училище, така и в нейното, има момиче, което е по-популярно от всички останали. Това е тя. Невероятно красива и интелигента, а всички момчета биха сторили всичко, за да привлекат вниманието й. Но тя прекарва цялото си време само с едно момче - с малкия си брат, който страда от аутизъм. Жената с пъстрия букет срещу тях, която едва сдържа сълзите си - продължава - днес, два дена след погребението на съпруга си, получава букет цветя, които той е поръчал една седмица преди това. Бележката стиска в ръкава си, а там пише: ” Дори ракът да победи, искам да знаеш, че ти си момичето на моите мечти. “

- О, мили Боже! - почти проплаках - Това не може да е истина!

Но в очите на всичките тези хора с техните чувства и съдби се четат абсолютно същите истории. Истории за любовта и за борбата в нейно име. Истории за малките неща, които заемат неизмерно голямо място в сърцата ни.

Внезапно се сещам за днес по-рано, когато избрах грешния номер и без да искам изпратих на баща си съобщението “Обичам те”, което беше предназначено за мъжа ми.

След няколко минути получих отговор ” Аз също те обичам, татко.” Беше толкова трогателно. Случайността ли трябва да ни подсеща за човешкото в нас?

Казваме си тези неща един на друг толкова рядко, докато времето преминава през нас като пясък между пръстите.

Любовта е неразбраното, което ни подрежда. Несъгласието ни държи изправени, а смирението - живи. И толкова много думи, да ги износиш, да те износят…

За миг се връщам две години назад, когато дядо още беше жив и заедно гледахме някои стари снимки. Бяхме попаднали на стар кадър, на който той танцува с баба ми, която почина преди няколко години.

Тогава дядо сложи ръка на рамото ми и каза: “Винаги помни, че дори нещо да не трае вечно, не означава, че не си струва времето ти”. Сега вече зная какво бях изгубила по пътя и искам да си го върна. Сетивата ми копнеят да запищят отново, да пеят песни дълго, дълго…

Издължаваш се, намираш се, любовта стои до теб, а може би е била тук през цялото време… Вече си цял.

Потънала в мисли, внезапно подскачам от сигнала за приближаването на една от следващите гари. Някакъв женски глас ни съобщава да се приготвим за слизане и пожелава лек ден.

Хора излизат на рояци от купетата и човекът с бомбе много скоро се изгубва от погледа ми. А кой е в действителност, не зная…

Дори, когато минути след това намирам паднала бележка на пода “Аз съм вечният пътник без билет”. Дали бе пратеник на Бог, дяволът или просто пътник във влака, навярно не е важно да узная.

Но това, което помня е, че не след дълго се обадих на баща ми. Той истински се зарадва и ме покани на вечеря с цялото семейство.

На следващия ден смених линията на влака си, а може би и на живота си, пътувайки към дома.

Там ме чакаха хора, които нямаше да бъдат вечни, затова и времето, прекарано с тях, ми се струваше безценно в този миг.

А и времето, отдадено в замяна на любов, изобщо губи ли се? Урокът няма да запиша, за да се запомни, ще го подслоня този път, ще го приютя, ще съм памет и дом.

Бях допуснала да забравя, че на най-важните житейски кръстопътища няма никакви крайпътни знаци, че има само един път към рая и на земята този път се нарича любoв.

А, за да научиш повече за пътя пред себе си, попитай тези, които вече се връщат.