ОТДЕЛНО МЯСТО

(Цикъл от стихосбирката “Отделно място”)

Татяна Любенова

1.

Да си почива тук Душата ми.
Все още.
Да си почива на брега, където
минават Слънцето и Времето;
където още е зелена и прозрачна
реката на Живота ми.
Да си почива тук Душата ми.
Все още.
На ръбчето – онази граница
за най-човешките неща.
След него тъмнината е дълбока.
И пълна. И беззвучна.

2.

Принудена,
Реката ще отмести своето корито.
Защото водораслите превземат бавно
дъното й хладно.
А ние безучастно наблюдаваме
безмълвната й съпротива –
да остане!
Забравили, че Времето поглъща
нашия Живот.
И няма да намерим друго Русло.

3.

И нека да сме благодарни, че Огънят
единствен може да стопи докрая
огромната човешка мръсотия.
Да я превърне в светеща Жарава,
а после в пепел сребърна,
отдето няма да възкръсне
като птица Феникс!
И след угасналата пепел ще зарасне
Огнището
със бисерна трева!

4.

Това е Лятото.
Седи на камъка
и мие за последен път нозете си
във охладнелите води на речен бързей.
И рибите усещат как си тръгва.
Оглежда поруселите треви в полето.
И побелелите от Слънцето скали.
Не му се вярва, че е остаряло.
И непривично е, че Вятърът мълчи.
Тук-там проблясва огненото пламъче
на тръгващи към есента листа.
Това ли е безмълвното, но неотменно
Предизвестие?
Добре. Ще си отиде утре.
С лястовичите ята, които днес
по жиците безкрайни се събират.
Но ще остави след себе си
единствено
осиротяла Тишина.

5.

Избраха си едно дърво.
Във клоните му още светещо зелени
събраха се. И дълго си говориха.
Обсъждаха. Какво?
Ах, оня неизбежен път, Отвъд.
И как по-лек да го направят,
та да намерят утрешния бряг отново
всички заедно.
Крилете им, укрепнали от Слънцето,
способни са докрай да ги държат.
Защото оня път е много дълъг.
Не знаят
какви внезапни Ветрове ще ги издебват.
Избраха си едно дърво.
Сбогуваха се с Лятото.
И сетне – над белите скали стопиха се.
Като видение.
И легна над Реката огромното им
плашещо
Отсъствие.
А аз защо пропуснах този миг?

6.

Ах, още мъничко…
Във оня вир на Времето
да сваляме праха от нашите Тела.
И те да светят сребърни –
като примамливи и живи Риби.
А после
да се обичаме под едрите звезди
на някоя безлунна Вечер.

7.

И Духовете водни ще се скрият
под камъните речни – до другия Живот.
И само нощем някога ще ги дочувате
да разговарят с думи неразбрани.
И дълго, изгубените свои думи,
ще търсите под всичко струпано
в Душата.
Ще ви премазва стържещия звук
на градското ви Битие.
А някъде, под него, едва ще се долавят –
на птици гласове. И от щурците – песен!

8.

Но… имам Време.
Да хвърлям въдици край водораслите
и да издебвам сребърните Кленове.
Защото те все още нещо ми дължат.
Отмъкнали са го в Подмолите.
И там са го оставили да дреме.
А аз претърсвам себе си. Да го открия.
И няма да си тръгна с Лятото, додето
не го намеря.
В това Отделно място
на Живота.