ЛУДИЯТ ДИНКО
„Лудият” - прозвище или истина? Във времето, за което иде дума, и на възрастта, на която бях тогава, едва ли съм могъл да отговоря.
Разказвам ви тази история така, както е останала в паметта ми на моите 10-14 години далеч, далеч в годините назад…
В село имах съученик Делчо, а той чичо, Динко. Чичото бе мълчалив и кротък. Беше много подреден и дисциплиниран. Вероятно заради мълчанието, нежеланието за разговор и контакти с околните, му бе излязло това определение „Лудият” Динко.
Ние, децата, разбирай мъжката половина от тях, бяхме близо до него. Беше ни любопитно и интересно какво и как го прави.
Винаги съсредоточен, вършеше нещата с мисъл и основателно. Понякога му досаждахме. Той миролюбиво с жест или няколко думи даваше да разберем, че е време и ние да си намерим достойно занимание.
Лудият Динко беше известен като човекът, който имаше и се грижеше за най-красивия чифт волове в село. Двата вола си приличаха толкова, че ние, момчурляците, ги приемахме за близнаци.
Може би бяха, а може би не, това знаеше само той Лудият Динко. Воловете дори и през зимата бяха винаги гладко вчесани, с юлари, изработени от качествена щавена кожа и метални синджири.
Истинско възхищение и може би завист предизвикваше колата с впрегнатите чифт волове. И колата с канатите и колелата бяха с орнаменти и цветове върху дървото, синхронно подчертаващи „Вижте ни само!”
Тази гледка се допълваше от бели чували с жито за воденицата. Върху чувалите седеше Лудият Динко и придаваше завършен смисъл на всичко видяно.
Лятото, особено в периода на жътва и вършитба, можеше да се види същия впряг. Колата бе различна от тази през зимата. Удължена значително между двете оси с колела.
Вместо двете дъсчени канати свързани като в пармаклък две страници. Колата, пълна със снопи от кръстците по нивите, на път към хармана за вършеене. Отгоре кой мислите? - Лудият Динко и накачулени край него рояк деца.
Дълбоката оран на стърнищата след прибиране на житото и подготовката на нивите за пролетна сеитба подчертаваха за сетен път уменията на Лудия Динко с неговите чифт волове.
Неговият впряг с ралото нямаше нужда от водач в браздата. Достатъчни бяха едносричните команди на стопанина и коригиращата роля на копралята (дълъг прът с триъгълен метален накрайник за почистване на палешника от лепкавата почва, а към върха с набит къс остър пирон за послушание).
Срещите на всички през лятото по време на паша на крави и волове бяха на Сохатя. Местност в долината на рекичка, където завършваше общоселската мера, предназначена за паша.
Мерата с ширина около 300 м. се простираше през цялото землище на селото ни. По цялата дължина от 5 клм. се редуваха трънаци, келемии, долчинки със зелена тревица и дъбови горички.
Всяко от тях си имаше преимущества в определения за тях период. А оголените през есента трънаци бяха изсичани с трънокоси за ограждане на дворовете и градините в селото. Нямаше ги в онова време телените, дървени, зидани и бетонови огради.
Та на Сохатя по обяд на почивка и водопой бяхме ние, децата, по левия бряг на реката с по една-две крави или чифт волове.
По десния бряг бяха общите стада от крави и телета, ползващи общоселското пасище. С тези стада там понякога извеждаха и селския бик, разбира се, подобаващо спънат и вързан.
Всеки си намираше занимание - обяд, манерка вода от чешмата, гмуркане във вировете, игра на гоненица по дърветата, а и просто мързеливо излежаване на сянка.
Очакваше ни в късния след обяд да изведем всеки своите добичета отново на паша.
Така както си бяхме всеки със своето занимание, се почувства някакво раздвижване от към десния бряг. Наскачахме набързо и се устремихме натам. Картината, която видяхме, бе повече от страховита.
На широка свободна поляна един срещу друг, ровейки земята, се бяха устремили един срещу друг селският бик и един от чифт воловете на Лудия Динко.
Ожесточени челни сблъсъци след сблъсъци и никой не отстъпваше.
Постепенно умората си казваше думата и имаше опасност от страничното му нараняване при атаките на бика. Схватката макар и видимо с надмощието на бика, продължи.
Тогава изневиделица на бойното поле изскочи вторият от чифт воловете - братята близнаци, както ги наричахме ние, децата. Схватката бе кратка и бикът, този страховит владетел на кравето стадо, напусна битката, детрониран и опозорен.
Лудият Динко мълчешком отведе чифт воловете по пътеки само нему видими, където те можеха да отпочинат и се напасат със свежа трева.
Така и не стана ясно кой и по какъв начин предизвика тази битка. Как бе въвлечен в това и Лудият Динко. Най-вероятно с дълбоко наранено самолюбие, от негови злоумишленици, се е съгласил на тази опасна авантюра.
Любовта и постоянната взаимна грижа на тройката, стопанин и чифт воловете, създава нерушима спойка между тях. И не е случайно изскубването от опека на втория вол, притекъл се на помощ на своя брат по съдба.
Дълго след тази случка на Сохатя разговорите все се въртяха около нея и ние дечурлигата с възхищение се отзовавахме за чифта волове и с дълбоко уважение към техния стопанин Лудия Динко.
А сега след толкова години оставям този спомен като легенда за времена на единение на живностите на планетата Земя.
Накрая отново пак и пак се връщам към въпроса „Лудият?” Оставам с мисълта за човек, изпреварил времето, в което живее.
Поради някаква причина, ограничил живото слово като начин на общуване и прегърнал действието като свое верую.
А хората, хората, не разбирайки неговото поведение, му прикачват незлобливо и тихо определението „Лудият”.
