РЕПОРТАЖ ОТ СЕДМОТО НЕБЕ

Рада Асенова

РЕПОРТАЖ ОТ СЕДМОТО НЕБЕ

Как ли празнуват звездите?
Не всичките, само онези,
невидими за очите,
от сърцето откъснати.
Нагоре понесли се
в капки сълзи и засияли
с искрата на усмивки, за другите скрити.
Как ли празнуват звездите?
Запитах се. После заспах.
Сгря ме милувка на клонка в гората.
Отсреща се усмихна дъга.
Крехка снежинка ми хвана ръката,
Невръстно птиче запя.
Усетих прегръдка, после целувка.
Тъгата се сля с мъглата
и си отиде -
както си беше дошла.
Вече не се питах. Вече усещах.
Лудост небесна, копнеж.
Вече се носеха сърца и вещи
в празничен звездовъртеж.


КИСЛОРОД

„Жива си! Спокойно… Дишай!”
„Вятър и мъгла” - Бела Бенова

Дишай. Жива си.
Повтарям като мантра.
Росата, появила се по миглите,
воал разстила пред очите
и бавно, бавно се стича по бузите,
размазва грим, мечти и спомени.
Светът изглежда нереален
като от бутилка, две сира,
като на нямо кино,
където съм единствения зрител.
Дишай. Жива си.
Нищо че силно боли всяка частица
от душата и тялото
и се разпадаш
и не знаеш кое са парченца
и кое - цяло.
Жива си. Дишай, за бога, момиче.
На малки глътки,
една по една.
Полека поемай нежния въздух.
Само не спирай.
И когато в теб отново
заблещука пламъка,
дълбоко вдишай и го разгори -
да стане огнище.

Дишам. Жива съм.
И още обичам,
дори повече.


ДЕГУСТАЦИЯ НА ЖИВОТ

Мъже и вино, вино и мъже!
И многото лета отминали,
във търсене на любовта -
там където никога не я е имало.
А пяната се стеле по брега.
Събира пясък,
мидички
и спомени
за всяка неполитнала мечта.
Усещам в чашата рубинена
сълзи,
усмивки,
нежност
и тъга,
загатната, тръпчива радост,
че лятото започва с есента.
Усмихва се от пейката във парка
сред дъжд от неразлюбени листа.
Проблясва закачливо във очите,
в гласа ми незабравчено звучи.
Долавям го
и в послевкуса
на узряла ягода.
В обагрените устни в алено
и пърхащото птиче във сърцето,
което ми нашепва “Полети!”.
Отпива лятото последното ми вино
и моята ръка не е сама!


ЕНОЛОГИЯ НА СПОДЕЛЕНАТА ОБИЧ

Ако знаех как се съхранява
отлежала обич,
щях да го направя
и да я раздам.
Ако знаех как се съхранява
светло детство,
щях да го направя
и да го раздам.
Ако знаех…, но не знам.
Обявете ме за луда -
аз все още съм поклонник
в този храм,
където
обичта е празник, а не вето.
И е без значение
дали си малък
или си голям.


НА ВЪРХА НА КОПИЕТО

Вървях по лунни пътеки
и по сънени още поля.
Силна бях,
слаба бях.
Вървях.
Кървях, ближех рани.
Не предадох!
Поне така мисля.
Много стени „отворих” с глава
и много врати затворих.
Като тръстика на вятъра се извивах.
После пак се изправях.
Вече спокойно се движа през времето.
Проблясва слънце в косите ми.
С вятъра сме роднини.

И за мен и за него свободата е всичко.