Светла Гунчева

КАТО ЗА ПОСЛЕДНО…

Където свършва залезът, започва пътят ми.
Душата - неуспяла балерина,
чифт палци за последен опит скътала,
ги търси в нафталиненото минало.
За да започнеш нешо, трябва да е или много рано,
или отчайващо необратимо късно,
когато се изчерпват всички планове
и дъното на вечността внезапно лъсва.
Тогава даваш всичко или повече.
Танцуваш тъй, че публиката да крещи за още…

На сутринта поглеждаш - стаята разровена,
а ти отново си била Одета снощи.

КАТО ЛЕБЕД

Тя е статуя. Карарски мрамор.
Господ ваял дълго, много дълго
и не сбъркал никъде, дори със грамове.
Спуска се денят по хълбока й
и подготвя своето любовно ложе.
Светлината му се притаява в ниското,
като в чаша бърбън. Може би
ще успее някак да не я разплиска
и да пие цяла нощ от нея.
Може и да коленичи.
Може даже и да занемее.
Лебедът-мъжкар така обича.

КОГА ЛИ…

…Ще се разсипя като мимолетен сняг
от клона пред житейския прозорец.
И фотофинишът на моя бяг
финалните секунди ще повтори,
за да покаже, че със малко дъх и много хъс
не ставаш непременно олимпиец,
но стъпките ми в рохкавата пръст
по хълма продължават да се вият,
запазени на кадъра след мен вовеки…

Бездънни са архивите на Рая.
Последен жест, направен към човека,
роден със дарбата да си възпее края.

КОЛЕКЦИОНЕР

Един събира марки - друг монети,
а аз - моменти, ненаядено от мишки щастие.
Тогава, над незащитената глава, небето
отмества облачно-дъждовни пластове
и се показва слънце - обичайно ясно слънце,
което другаде не си отива със години
и дава обич и живот на всяко зрънце,
но мене все се изхитрява да отмине.
Оставям се на простичката ласка.
Природата се притаява в тиха почит.
Престават даже гларуси да кряскат.
Едно тъй рядко за душата многоточие,
пролука за покой сега отворило
помежду толкова императивни изречения.

Отварям и нареждам във класьора.
До следващия за душата миг-значение.

ПИСМО ДО ТЕБ

Тук, откъдето ти пиша, е празно и тъмно.
Тинесто дъно. Под него, навярно, е адът.
Залези няма - навярно, защото не съмва.
Няма и слънце, защото и сянка не пада.

Тук съм змията, навита в зародишна поза.
Храня се бегло с огризки изсъхнало време,
тъжно лишено от смисъл, подобно на роза,
нямаща кой да протегне ръка да я вземе.

Тук - в лабиринта, убивам, но не минотавър.
В него по-скоро мита за живота убивам,
трика разкрила, чрез който с илюзии става
всяко поредно възкръснало утро красиво.

Тук съм зазидано ехо навътре във глетчера.
Слух ли наостриш, ще чуеш как пукат стените му
тук - в тишината, сковала самотните вечери,
с думи-пирони, дълбоко в душата занитени.

ПОСЛЕДЕН ВЛАК

И те търся, и не те намирам.
А е юни - от небето се излива липов дъжд
и ме дави с аромата си. Не спира.
Припознавам те във всеки срещнат мъж,
скрил очи под анонимния чадър на мислите.
Знам, че някъде узряваш като праскова,
към протегнатата ми душа увиснал.
Взирам се във всяка тъжна маска
в шеметния карнавал на чувствата.
По сълзата от окото й - от края,
като бримка на чорапа спусната,
може би ще те позная.
Може би… Но времето не е със мен.
Нищо, че съм го завързала в моряшки възел.
Утрешният, пълен с аромати ден,
може да завърши моя пъзел.
Ще е тъжно, даже ще е много жалко,
прасковите да висят като камбани.
Може би, ако затичам малко,
влака за последната любов ще хвана.

РОДЕНА В ЛОТОС

Животът винаги ти предоставя някой праг,
във който да се спреш или препънеш,
и трябва да благодариш на всеки враг,
че не допуска и насън да се огънеш.

Благодаря на Бог, благословил ме с врагове -
те наторяват почвата ми като хумус.
Издигам диги и укрепвам брегове
с намятаните камъни на думите им.

Надеждата им да затъна в кал и пръст
събужда всяка моя клетка за живота.
Не съм го мислила, но се превърна в кръст
проклятието да съм се родила в лотос.

ХУДОЖНИКЪТ И НЕГОВАТА МУЗА

В четвъртък предразсъдъци руша.
И качвам се по стълбите към нея -
мансардата на твоята душа,
в която ти рисуваш, не живееш.
Животът е на долния етаж,
с голямата веранда и жената,
поднасяща като усърден паж
обяда, очилата и халата.
А аз съм тази, с босите крака,
катереща безшумно стъпалата,
с обувките във дясната ръка,
оставила зад ъгъла колата,
със мисълта, че в този божи свят,
изкуството е вечно, ние - смъртни.
Че хиляди причини ни делят,
но тайнствата се случват във четвъртък.
Събличам със трепереща ръка
и скрупули, и дрехи, и умората,
и виждам изпод четката ти как
полека се превръщам в Ахинора.