СЛУЧКИ ОТ МОЕТО ДИРЕКТОРСКО БИТИЕ В ДОМА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ

Иван Антонов

МОМЧЕТО ОТ ГАБРОВО

Децата от Дома за сираци са деца като всички останали. Имат своите мечти, своите лудории, безгрижие и стремежа да се докоснат до непознатото, да опитат от забраненото. Но имат и нещо повече. Това е способността да оцеляват въпреки грешките, въпреки пропастите, които им е предложил животът им. Възпитателният процес съществува, за да направлява тези стремежи и мечти в посока, желана от семейството и обществото. И средата, която предполага развитието на процеса е от изключително важно значение.

В Дома имахме такъв случай. Момче във втори клас бе изпратено при нас от Габрово. Доведоха го одърпано, мръсно. При разговора ми с него, на въпросите отговаряше доста вулгарно за възрастта си. Предадох го на една от възпитателките с нареждане да се изкъпе и облече прилично. Дрехи от дарения имахме достатъчно. И поръчах отново да го доведат в кабинета ми. Момчето на излизане напсува възпитателката с псувня, която не мога да си позволя да напиша.

След време възпитателката го доведе и аз го заразпитвах къде и как е живяло досега. От документите, които го придружаваха се оказа, че е извънбрачно дете, но майката го е оставила на брат си, който няма семейство и е изчезнала някъде. За мен този случай не беше новост, повечето деца при нас бяха с такава съдба. На въпроса ми как се държи с него вуйчо му, то отговори така: “Ами като се събудим с вуйчо, удряме по една ракия и излизаме. Не зная вуйчо къде ходи, но аз цял ден скитам из града. Понякога прося, понякога открадна нещо, което ми хареса.”

В Дома бяхме създали от такива деца малък ансамбъл за народни песни и танци, ръководен от Стефан Костадинов, един великолепен хореограф и музикант. Изпратих го в ансамбъла. И от него наистина излезе добър танцьор и ученик.

СОБСТВЕНО СТОПАНСТВО

Деветдесетте години на миналия век бяха пълни със събития и бедност за обикновените хора. Изключение не правеха и държавните училища, Домовете за сираци и другите социални заведения. Бюджетът, който ни се отпускаше не стигаше за заплатите на персонала, а бяха необходими пари за отопление, храна, облекло, учебници и тетрадки, електроползването, вода и още много, много други необходими разходи. Набавянето на средства за тях ставаше, чрез просия и унижение за ръководителите им. Влизал съм при всички премиери на България до Иван Костов за по-голям бюджет, но почти винаги без резултат. Канил съм и са посещавали Дома министри, председателят на Народното събрание тогава академик Благовест Сендов, Блага Димитрова в качеството й на вицепрезидент, Анастасия Мозер с цялото й Постоянно присъствие и др. Докато ни бяха на гости всички обещаваха и после почти нищо. И понеже сто деца не са чували с картофи, да ги складирам и да чакат по-добри времена, а трябва всеки ден да се хранят по три пъти, да се обличат, да ходят на училище се наложи да търся помощ извън България. Помагаха ни с храни, дрехи, мебели, учебни пособия: пастор от Швейцария, фондация “Германия за България”, Червеният кръст от Германския град Фрайтал, италианци, мисля, че беше Шести американски флот, граждани от България и други.

Но думата ми е за една среща с Елена Костова, която бе председател на фондация “Бъдеще за България”. За Костова после се изписаха и изговориха много неща, но аз няма да си изкривя душата, макар че не съм бил и сега не съм привърженик на СДС. Отидох в офиса на фондацията, но докато тя се върне от някаква среща с посланици, разговаряхме с три красиви усмихнати млади дами, чийто имена вече не помня, и които бяха ръководството на тази фондация. Когато се срещнах с Костова, поисках три милиона лева, за да създам стопанство и да мога да изхранвам децата. И тя ми ги обеща. Не бях се прибрал от София още и парите бяха в дарителската сметка на Дома.

Купихме три крави за мляко, наехме стотина декара ниви и започнахме да си отглеждаме свине за месо. До закриването на Дома децата консумираха това, което си произвеждахме. Назначих двама работници, в работата се включваше целия педагогически и непедагогически персонал на Дома, както и самите деца.

Но в същото време започнаха да ме посещават и разни хора, които ме обвиняваха, че експлоатирам детски труд. Тогава се зараждаха грантовите организации. Сега тези детски заведения ги няма. И какво от това? Децата в неравностойно социално положение по-щастливи ли са?

КРАТКАТА ИСТОРИЯ НА ТАНЦОВИЯ НИ АНСАМБЪЛ

Веднъж седяхме в едно свищовско кафене със Стефан Костадинов - професионален хореограф и музикант. От дума на дума разбрах, че е напуснал работата си в Първо българско читалище Еленка и Кирил Д. Аврамови” - Свищов, работил известно време в Полша и в момента е без работа. Хрумна ми да направя група за фолклор от деца в моя Дом за сираци, поканих го и той прие. Речено-сторено.

Разтичах се и къде с молби, къде със статии във вестниците, дори участвах за сто хиляди лева в шоуто на Миодраг Иванов, но убедих община Свищов да ми отпуснат щат хореограф с ранг на възпитател. От всичките тогава 138 подобни домове в България, само аз имах такъв щат. Намерих малко пари от дарения, наех двама музиканти - кавал и кларинет, Стефан свиреше на акордеон и започнахме. В състава  влязоха повечето изключени от други домове деца за лошо поведение. Оказаха се много способни. Репетиции, училище, репетиции. Консервният завод “Република” ни подари 40 броя великолепни народни носии от Шопско, Тракия и Северна България.

С много упорита работа и изяви тук там започнахме да ставаме известни. Поканиха ни да участваме в Националния фестивал за детски фолклор в Смолян. Класираха ни на челно място и режисьорът от Национална телевизия, който отразяваше фестивала ни покани да направим концерт в НДК, който ще предадат по телевизията. Не зная кой уреди зала №2 в двореца, но концертът се състоя и бе показан по Канал 1 на телевизията. После се заредиха концерти в Свищов, в старчески и детски домове, дори в затвора в гр. Белене.

Сега тези “изтървани” деца са големи хора, които се справят добре със собствения си живот и с този на семействата им, от което съм много щастлив и горд.