НА МОЯТА УКРАЙНА
превод: Андрей Андреев
НА МОЯТА УКРАЙНА
Ех, Украйна, Украйна, Украйна,
обич в моята гръд.
Ти си грабена, ти си крадена,
славеите мълчат.
Ти - разкъсаната, разпятата
върху немския щик.
В равнините ти, полегатите,
минах аз като вик.
С колко мъка в сърцето пътникът
е разпънат на кръст.
С шепи ровех по твоята стъпкана
и измръзнала пръст.
И горите ти, и полята ти -
всичко взел бих сега.
Смъртна клетва повтаря устата ми:
ще прогоним врага.
Мойте рани лекува ти ласкаво,
скри ме в свойте бразди,
щом към мене с вериги потракваха
стоманени беди.
Аз излязох от обкръжение,
аз съм в нашия щаб.
Знам, че бяха мое спасение
твойто мляко и хляб.
А сега чакай мойто завръщане,
аз за бой съм готов.
Мойта ярост и мъст са покръстени
със голяма любов.
Пак към Виница ешелоните
тръгват утре на път.
Виждам: в Киев се втурва конница
и вериги гърмят.
И летим към Полтава стремително
като буйна река.
Нашто дело е свято и истинско.
И ще бъде така!
9 ноември 1941, Воронеж
——————————
РАНЕНИ
Зорница в синкавия мрак
сърцето с лъч прониза.
Дали ще видя слънце пак,
или смъртта е близо?
Прохлада ляга в моя скут.
Земята с влажни мигли
като запален парашут
пак слънцето ще вдигне.
Тогава ще започне бой -
смърт клоните ще кърши.
И е възможно, брате мой,
тук дните ни да свършат.
Но ще си кажем: ти, живот,
в гробовете нестъпкан,
бе лъч от ранен небосвод,
а не среднощна тръпка.
Вървели с пламенни сърца
и огнени зеници,
ако не сме били слънца,
то все пак - сме зорница.
1942
——————————
ЗА ВСИЧКО, КОЕТО ЩЕ БЪДЕ
В среднощните наши беседи
говорим за хиляден път
за бъдните дни, за денят
след нашата трудна победа.
Металът горещ ще изстине
и раните ще зарастат.
В полето треви ще цъфтят
над злите беди и години.
Запалили пак светлинките,
ще видим града разрушен.
Руини и пепел, и тлен -
но все по-корави душите.
Не зная дали към простора
и аз ще протегна ръка,
но с вас ще говорим сега
обичани, утрешни хора.
За дните далечни и близки
разказва другарят… Мълчи
любимата… Свела очи,
придърпва шинела танкистки.
Не вярва ли?… Тънкото рамо
потръпва… Натегва съня.
В живота - война, и война.
А другото? Друго… май няма.
Любима! Човешката възраст
познава не само беди.
И ти не умирай, преди
да глътнеш от чистия въздух!
Повярвай, студените зими
ще свършат… Не знам кой от нас
ще срещне щастливия час.
Но зная: щастливци ще има!
1942, Сталинград
——————————
БУРЯ
Войната свърши. Зимата отмина.
Не се прибраха всички у дома.
Сега вървя по улиците сини
и дишам топлината ти, земя.
А ето, че в небето гръм протътва,
гръм оръдеен може би в степта.
Дали ще се излее дъжд по пътя,
или ще тръгне ескадрон в нощта?
Не можем с дните майски да привикнем
и да забравим кървавия сняг.
И в тази буря пролетна войникът
дочува канонаден съсък пак.
Нима и в дните огнени на юни,
щом зажужат във въздуха крила,
ще мислим, че пчелите са куршуми,
тъй както смятахме куршума за пчела.
Повярвай, да забравяме е рано
отминалите дни… И може би
неизлекувал старите си рани,
ще ме повикат бойните тръби.
Когато се завърнем - победили -
на дните си опазили честта,
недейте пита колко сме убили,
а колко сме спасили от смъртта.
1940
УКРАИНЕ МОЕЙ
Украина, Украйна, Украина,
Дорогая моя!
Ты разграблена, ты украдена,
Не слыхать соловья.
Я увидел тебя распятою
На немецком штыке
И прошел равниной покатою,
Как слеза по щеке.
В торбе путника столько горести,
Нелегко пронести.
Даже землю озябшей горстью я
Забирал по пути.
И леса твои, и поля твои -
Все забрал бы с собой!
Я бодрил себя смертной клятвою -
Снова вырваться в бой.
Ты лечила мне раны ласково,
Укрывала, когда,
Гусеничною сталью лязгая,
Подступала беда.
Все ж я вырвался, вышел с запада
К нашим, к штабу полка,
Весь пропитанный легким запахом
Твоего молока.
Жди теперь моего возвращения,
Бей в затылок врага.
Сила ярости, сила мщения,
Как любовь, дорога.
Наша армия скоро ринется
В свой обратный маршрут.
Вижу - конница входит в Винницу,
В Киев танки идут.
Мчатся лавою под Полтавою
Громы наших атак.
Наше дело святое, правое.
Будет так. Будет так.
9 ноября 1941 Воронеж
——————————
РАНЕНЫЕ
Взошла рассветная звезда,
И время к утру ближе.
Увижу или никогда
Я солнца не увижу?
Прохлада трогает лицо,
Звезда над нами вьется,
Как парашютное кольцо
Вытягивая солнце.
Как вытянет - начнется бой,
Кипенье дикой силы…
Пожалуй, братец, нам с тобой
Уже не встать с носилок.
А все же наша жизнь была,
Скажу я перед гробом,
Частицей раннего тепла,
А не ночным ознобом.
Отбросив наступленье тьмы,
Испытанны бедою,
Еще не солнцем были мы,
Но утренней звездою.
1942
——————————
О ТОМ, О ДАЛЕКОМ…
Опять о далеком, о том,
Полночные наши беседы,
Как будет нам житься потом,
Когда мы добьемся победы.
Закроются раны невзгод,
Остынет металл раскаленный,
А поле травой порастет -
Быльем да былинкой зеленой.
Уйдет затемнения тьма,
Увидим - наш город разрушен,
Руинами стали дома,
Но сделались крепкими души.
Пусть я не увижу, но ты
Увидишь (быть может, не скоро),
Начало былой чистоты
И будущего простора.
…Угрюмый мой друг говорит
О самом далеком и близком,
А рядом в шинели танкистской
Любимая молча сидит.
Она, как обычно, грустна,
Ей кажется, злой и усталой, -
Что в жизни осталась война,
А все остальное пропало…
Неправда. Ты в мире найдешь
Не только потери и беды.
Ты выжить должна. Ты вдохнешь
Серебряный воздух победы.
И, может, тогда, в тишине,
Святая наступит минута…
Пускай это счастье - не мне,
Но все-таки будет кому-то.
1942 Сталинград
——————————
ГРОЗА
Хоть и не все, но мы домой вернулись.
Война окончена. Зима прошла.
Опять хожу я вдоль широких улиц
По волнам долгожданного тепла.
И вдруг по небу проползает рокот.
Иль это пушек отдаленный гром?
Сейчас по камню будет дождик цокать
Иль вдалеке промчится эскадрон?
Никак не можем мы сдружиться с маем,
Забыть зимы порядок боевой -
Грозу за канонаду принимаем
С тяжелою завесой дымовой.
Отучимся ль? А может быть, в июле
По легкому жужжащему крылу
Пчелу мы будем принимать за пулю,
Как принимали пулю за пчелу?
Так, значит, забывать еще не время
О днях войны?
И, может быть, опять
Не дописав последних строк в поэме,
Уеду (и тебе не привыкать!).
Когда на броневых автомобилях
Вернемся мы, изъездив полземли,
Не спрашивайте, скольких мы убили,
Спросите раньше - скольких мы спасли.
1940
