Инна Ковалчук

превод: Ваня Ангелова

***
Светът е тесен - ох, тесен е светът!
Не пропускайте миналото.
То мирише на ябълки от Едемската градина -
защо ми е този аромат?
То пада като тъмни отпечатъци на тревогата
върху младата трева на моята нова ера -
защо ми е да виждам това?
То тлее и боли нощем
в твоите прегръдки;
не можеш да го съдереш,
дори и заедно с кожата -
защо ми е тази болка?
То е само подтекст на бъдещето,
но внезапно чезнат около мен
и пространството, и времето…
Тесен е светът - ох, тесен е!
Не пропускайте миналото!…

***
Неохотно оседлавам вълната на времето:
блещукат наоколо пролети,
градове, лица…
опитвам се да ги забавя,
борейки се с всички сили от душа
за родното и полупознатото,
но се късат прекалено слабите корени,
и всичко остава с теб,
непокорно, непреодолимо;
движи се и те тегли надолу,
в мрежите на миналото,
където тежко стъпва неспирната памет…
Трябва да оседлая вълната на времето,
за да не се удавя…

***
Наслаждавам се на града малко по малко -
улиците го разрязват на парчета,
като самун хляб,
същия този самун, който пораства
от библейските истини.
Пия въздуха,
вливащ се в хилядите
познато-непознати лица,
и се чувствам жива,
докато пулсират в мен
ритмите на моя град,
докато дишаме
в унисон…

***
Пътят те води през вечерта,
където през зимата мръзнат в застиналата синева
безжизнените и сякаш без човешко дихание
широко отворени души на тополите;
където вятърът избелва голите слепоочия на кленовете
и отвъд снеговете чувстваш отново
как шитите със сребро студени небеса
търсят Бог в дълбините на Словото.

***
Криейки се
в раковината на самотата,
пломбирайки изхода на свободата
със собствените си фобии,
чакаш
да станеш бисер,
но неизбежно си оставаш
песъчинка,
неоплодена
от вятъра на промяната.
Скъсай пломбата
и намери непознатия
в себе си…

***
не бяхме нито зли, нито добри,
и сънища различни ни се присънваха,
когато зад кулисите на хоризонта
пролетта приготвяше торбата си

и вече по Божия воля я понесе
с лекото повикване на птиците
по слънцето, по небето и на всеки
според вярата в протегнатата ръка

***
Разноцветните есенни платна
сякаш са изтъкани от окапалите
календарни листове:
всеки листоден
има свой неповторим цвят,
златист, бордо, меден, сив, нееднороден…
Гледам и се опитвам да разбера
кои са повече -
навярно са все пак златистите,
затоплени от нежния дъх на близкото минало…
Събирам есенния букет и благодаря на света
за ежегодните капки радост,
които осветяват душата ми…

***
Слънцето свали сянката си от кръста;
блуждае светът между ангела и звяра,
и отново като земно покаяние
ръката на поета полага стихове пред олтара -

за лапите на войните, за кървавото им безумие,
за младостта, покрила капака на ковчега,
за пороя от болка и невинни сълзи,
за лицето на греха в огледалото на времето
боли, боли душата на поета…

***
Този октомври ми отговори с чуждото «the best»,
а какво ми остава:
да измервам улиците с крачки;
да гледам през есента, търсейки зад нея теб
под сивите облаци,
плиснати върху студеното слънце;

да свържа накрая в един възел простите и сложните неща,
така че преди зимата от сълзи
да не се разтопя,
и изведнъж наивно и свято да повярвам в това,
че сме тук задълго,
под тези голи кестени…

***
Отделя се Спас;
в жълтеникавото леко писмо
събудената есен
ни кани на гости…
Ще напиша плахо
и ще скрия написаното тихо под масата:
«Пази го, Боже!
Той има душа на дете».

Есента ще заблести в очите
и ще покаже изкуството на художника,
посланиците тополи
вече застиват в почетен караул…
Шепна плахо,
за да не чуе злото мъката ми:
«Пази го, Боже!
Зная, че той заслужава това».

***
Разплети плитките на паметта,
вдишай аромата на миналото,
скрит от ветровете на отчаянието,
от чуждите очи,
да помълчиш…
раздели сърцето си на две,
за да не останеш в лабиринтите
на онова, което си отива;
нека то е безмълвно…
нека се слее с празнотата…
а после
намери зърното на новия цъфтеж;
роденото през пролетта
скрий в черупката на любовта,
за да го опазиш от студа на равнодушието;
нали в крайна сметка го владее само този,
който го обича,
та когато се стопли,
най-накрая да го посади
в душата си.

***
вслушвам се в сърцето ти:
поглъща ме неговата музика,
расте, разлива се, спасява ме…
повежда ме през бродовете на мълчанието,
през скърби солени
към светлината, към пролетта, към поезията,
към самата себе си…
вслушвам се, улавям всяка нова нота,
плаша се от всеки неуспех,
защото светът веднага става празен,
като родилка…
Вслушвам се в сърцето ти
до болка, до изнемога, завинаги…

***
помилвай косиците на своето дете -
да почувства как се променя светът,
как се изпълва с любов
от източниците на нежността…
каква е още истината:
ето я тук -
мирише на мляко,
на живот,
на безсмъртие,
толкова доверчива,
толкова всесилна в своята беззащитност…
погали косиците на детето си,
да почувства как се променяш ти…

***
поскърцва снегът под нозете,
набразден от писмената на следите -
търся азбуката на зимата;
ще я намеря ли…
вятърът пее стихове в клоните на дърветата;
ще ги разбера ли…
зимата разхвърля снежинките букви
на студената земя,
върху топлите устни:
чувствам сладкия им вкус
и взаимно делим себе си
на думи и тишина,
на песен и мълчание;
деля се и не намирам злато
в мълчанието…
поскърцва под нозете снегът…

***
Защо е славата на кръстове лъщящи,
душата ако губи се в изгнание
и ако силата владееш говоряща,
с любов на мрака светлото съзнание;

ако си род добър безсмислено погубил,
полагайки го в племенни могили,
ако си без душа, ако не си се влюбил,
защо е слава кръста осветила;

накрая бавно ще бледнее негативът,
и времето на лентата жълтее,
и напъните твои морни на статива
напразни ще са, филмът ще старее.

Защо е славата на кръстове блестящи?

***
Душата детска ще звучи във мен,
докле е жива старата ми майка,
която ми прощава нощ и ден,
за всеки земен грях се горко вайка.

Над мене засиява ореол.
От загуби и скреж не се страхувам.
Душата ми е полет на сокол
и майка ми детето в мене чува.

А времето поредица от дни
плете, тъче… Край мене профучава…
И ниже жалост, горести едни…
Сърцeто ми старицата възпява.
Душата моя в нейното остава.

***
Земята е единствен дом за тебе.
В светлинен огън болката играй.
Последен рунд, затишие и край,
и капки кръв по почерка ти дребен.

Да бе узнал, да беше ти узнал,
мотив да бе почувствал и подбуда,
че твоят дом - земята - по принуда
присъства на светлинен карнавал.

Какви ли още смачкани фантоми
ще пръкне тази пъклена игра,
каква пътека правдата избра
с градини чудни, с пролетни симптоми -
земята твоя с шир и небосклони?!…

***
Вали снегът - обилен, пухкав сняг.
Виелицата взора замъглява.
По миглите скрежецът впечатлява,
промъкнал се през къщния ми праг.

И сенките по зидове висят -
фенери стари, мигащи в стените.
Вали снегът обилен във очите
и вихрите в зениците блестят.

Уютно е във топлия ти дом.
На бял равнец годините ухаят.
Виелицата - пламенен фантом -
напира през стените, сякаш с взлом
снегът желае да те опознае.

***
Октомври отново надига страната,
мечтаеща вчера за пролет,
където се гмурка светът в светлината
и Магдебург в птичи е полет.

Лъчите на вярата трогват и радват,
отхвърлили грохот небесен.
Октомври в страната се леко прокрадва,
мечтаещ за пролет чудесна.

Почти на предела насън и наяве
е дъхаво скършено цвете.
Наместо „Анатема!” шепне с глас „Аве!”
сред блясък и сонм от поети.
Октомври раздава букети.

***
Записаното в родовата книга
синът ти възмъжал ще прочете,
а миналото все ще го настига
и спомени далечни ще плете.

Безскрупулното време без пощада
ни горест, нито жлъч ще му спести,
и всяка славна ода и балада
във родовата книга ще блести.

Синът ти възмъжал ще препрочита
печал и удивление, и гняв.
По страниците взорът му ще скита
и кичур ще отмахва пепеляв,
когато спомен детски го връхлита.