ТРЕВА

Павел Матев

ТРЕВА

Живея просто. Като дъх.
Помни това!
Не съм скала, не съм и връх,
а съм трева.

Над мене зимни ветрове
току фучат.
И под дълбоки снегове
стоя. Мълча.

Напролет пак - безшумен гръм -
ще се явя,
желано-страстна - като сън
и синева.

По мене влюбени жени
ще завървят.
Ще виждат в мен зелен и син,
и тих светът.

Рекат ли да ме окосят -
уж за сено -
ти вярвай, аз ще прораста.
Дано. Дано!


МАЙКАТА НА КОМУНИСТА

Да бях художник, бих я нарисувал
как чака пред тъмничната врата
и сякаш нищичко не я вълнува,
и сякаш тя стои извън света.

Изляна в сиво, дребничка и няма,
с бохча в ръка, с прошарени коси.
И ако нещо я дели от камъка,
то туй са само нейните сълзи…


ДОГАДКА

Денят изтля. Изчерпаната слава
на зноя се загуби изведнъж.
И рукна върху бившата жарава
загриженият августовски дъжд.

За пръв път чувах как тревите дишат,
как бягащото слънце се засмя.
А капките започнаха да пишат
послания по тихата земя.

И строг, и непривичен, и съзвучен
бе ритъмът от жажда и вода.
Аз трябва да го уча и науча,
защото означава свобода;

мълчание и вик, мечта и глътка,
и зной, и хлад, и лад, и интервал,
любов и мисъл, и покой, и тръпка,
и откровение, и идеал.


***
Дълъг дъжд. Листопад. Мокри пътища. Есен…
Тя у мене въздиша, тя ме търси все пак:
болестта на кръвта ми, наречена песен -
моя мрак и маяк, моя пропаст и бряг.

Тя у мене се втурва при влажни минути
и в оранжеви нощи с разковани врати.
Навестена от спомени - свои и чути -
в моя пулс като морзови звуци трепти.

Откъде ли са нейните тайни магнити,
назовавани музика, щастие, взрив?
Аз се мъча да хвана със устни изпити
всички святи слова. Та докато съм жив

и докато вали, и докато е есен,
и докато сърцето е още на страж -
от голямата болест - наречена песен! -
всички здрави да взимат и любов, и кураж.


***
Излязоха неравни ветрове.
Тополата си мъчеше листата.
Небето се разделяше на две:
дотука - слънце, облаци - нататък.

Денят дойде. И вече осъзнах,
че е останала зад мен междата
и в равносметката ми няма страх:
дотука - слънце, облаци - нататък.

От облаците моето лице
ще потъмнява - часове, години…
Ще ми показваш като на слепец
къде е този цвят: небесносиньо.

Ще се помъча да те разбера,
ще ме насочваш: гледай ми ръката!
И ще се вместя в тъжната игра:
дотука - слънце, облаци - нататък.


***
Този свят - и знаен, и незнаен,
пълен със съмнение и зов!
Залезът ми е изпълнен с таен
здрач от закъснялата любов.

В този здрач ли днес ще се загубя,
той ли ще ми върне младостта?
Елегични гълъби се любят
в клони със оплакани листа.

Слаби страсти светват във душата -
тя от силните се изтерза.
И какво ме чака по-нататък:
разкаяние или сълза?