„ПРЕСЛЕДВАЧЪТ НА НАСРЕЩНИЯ ВЯТЪР”

Георги Константинов

Разбира се - това е твърде абсурдна метафора. Насрещният вятър няма как да се преследва, защото той самият се втурва към теб - внезапен, силен и без никакво намерение да духа попътно в платната. А тъкмо обратното - иска да спре вървежа ти, да попречи, да превърне преследващият в преследван…

Но такъв е и самият живот. Той също е съставен от много абсурди. Добрите намерения в него често избледняват, даже се губят, когато му тръгнеш насреща… А и той рядко духа попътно - особено в платната на младите поети.

Още от първото ми запознанство с младия автор Росен Желязков разбрах, че той има не само намерението, но и лирическия характер да върви срещу вятъра - да преодолее лесните инерции, да постигне трудната, даже невъзможна любов, да посочи с ясен знак една или друга житейска несправедливост.

Без да използва класически форми, артистичен привърженик на волния верлибър, Росен Желязков е класически пример на своенравен, несъгласен, неудобен за статуквото млад поет.

Преди години литературната критика би прикачила на такава поетическа изява термина “нравствен максимализъм”, а днес това по-рядко се назовава като”морална и социална чувствителност”.

Но както и да се назове противоречивия дух на една новоиздадена стихосбирка, тя несъмнено носи нещо ново, неспокойно, някаква упоритост да се говорят само верни (и не винаги приятни) неща.

Тази неспокойна новост е изразена в същата нестройна лирическа форма, близка на авторовата душевна нагласа, а може би -донякъде според някои постмодернистични образци.

Но така или иначе - пред нас се изправя един нов лирически автор, който ни кара да се вслушаме в гласа му, да станем съпричастни към неговите искрени жестове, да му повярваме и в крайна сметка - да приемем, че се е появила още една интересна и самостойна фигура в поетическия пейзаж.