НА ЕДИН МЪРТЪВ ПРИЯТЕЛ
НА ЕДИН МЪРТЪВ ПРИЯТЕЛ
Днес го срещнах - срещу мен вървеше.
Бе такъв, какъвто бил е винаги -
недодялан и с походка смешна.
Ти такъв човек не си ли виждал?
Срещнахме очите си - познахме се.
Има ли ги още тези хора,
със които можеш да си кажеш
всичко, без дори да проговориш?
После той безмълвно се усмихна
и по пътя си закрачи бавно,
а край мене стана тихо, тихо…
Срещнах го, а той умря отдавна…
1995
НЕСБЪДНАТИТЕ СЪНИЩА
Несбъднатите сънища се връщат.
Отвеждат ме в един далечен свят
до мъничка, самотна, тиха къща,
в която ме очаква лик познат.
И радостен поглеждам там, където
градинката е с нежните цветя,
и силуета, гледащ зад пердето,
и стаята, в която чака тя.
Не пожелаха да си тръгнат с нея.
От мъката покой да ми дадат.
О, колко още дни ще я жалея
и ще се връщам призори от път.
1994
ВСЯКА ПРОЛЕТ
Всяка пролет тихо боледувам
в сянката на новата ни къща.
Вятъра по покривите чувам
топъл и зелен да се завръща.
Майка ми пред къщи е премела,
в двора е засветила надежда,
а у мен тъга се е заплела
като жълта кукувича прежда…
И не зная как да се ръкувам
и в очи живота да погледна.
Всяка пролет тихо боледувам.
Някоя ще ми е за последно.
2007
КАЖИ МИ, ВЕТРЕ
Кажи ми, ветре - ти пътуваш много -
дали не си я някъде видял,
че още без очите й не мога
и все така не съм я преболял.
Кажи дали е някъде щастлива,
намери ли си някой друг, кажи,
или и тя не може да заспива
и нещо много, много й тежи.
Кажи й, ветре, още, че я чакам,
че времето лика й не изтри
и че сънувам всяка вечер, всяка,
как идва уморена призори.
1994
РАДОСТНО
Срещнах те, познах те и обикнах те.
Казах ти - ти даде ми ръката си…
И деца роди ми - тихи стихове,
днес си тръгваш, а у мен е радостно.
Колко време с тебе бяхме заедно?
Дни, години… има ли значение?
Може би дори не те познавах…
Знам, че щастието бе при мене.
Вън е буря - виждаш ли дърветата…
Можеш, ако искаш, да останеш.
Тръгваш си… просветва силуетът ти…
Щастието всъщност е светкавица.
1996
СРАМ
Тази нощ те сънувах - река те отнасяше бурна.
Край нозете ми боси водата се биеше бясно.
И защо разраних ги до кръв, щом след тебе се втурнах -
аз така не можах да запомня чертите ти ясно.
Сутринта се събудих разбит и изгубил надежда,
от прозореца гледах, боята му лющих и плаках,
аз си знам, че и друг някой тъй както мене поглежда,
някой друг като мене, изпуснал завинаги влака.
Ние дълго живяхме със тебе, а малко живяхме.
Виж - косите сивеят, на плещите паднал е камък.
Докога ще се мъчим така и безсилни ще вяхнем,
двама тъжни затворници в стар и безименен замък?
… Утре пак ще се срещаме с теб, все така неслучайно…
Ти ще свеждаш все тъй своя поглед, невинен и кротък,
а пък сенките наши ще сплитат чертите си тайно,
непознали срама, който тъй ни отрови живота.
1999
ЕСЕНЕН ДЪЖД
Той е брат на водата, която из двора пълзи,
а напрегнеш ли слух, чуваш в тъмното стъпките зимни.
Няма сила да ражда в очите от радост сълзи.
Нему чужд е ехтежът на светлите пролетни химни.
Няма нищо по-тъжно и страшно от есенен дъжд.
Той се спуска над нас като черната сянка на гроба -
кой ли бог е решил да се леят нашир и надлъж
тези капки вода над безплодната земна утроба,
като няма да никнат отново цветя и треви
и дърветата няма да цъфнат красиви на двора.
Този дъжд е за тези, които животът преви.
Този есенен дъжд е изпратен за тъжните хора.
1994
ОСТАНИ ТАЗИ ВЕЧЕР ПРИ МЕНЕ
Остани тази вечер при мене,
знаеш - няма какво да загубиш.
Ще присвиеш смирено колене,
ще си пуснем и хубава музика…
Нека всички навън да излязат…
Те са млади, нощта ги упойва,
още имат неща да си казват,
още искат с ръце да се водят…
Ние с теб сме отдавна изтлели
и за думи и чувства е късно,
любовта ни са бури помели,
няма днес любовта да възкръсне…
И все пак - ти една си ми близка…
Чуй, умирам, душата ми стене…
Нищо друго от тебе не искам -
остани тази вечер при мене.
1996
БОЛКАТА
Навярно е добре това, че страдаме.
Добре, че има бури и светкавици,
които ни разтърсват чак из корени…
Защото, ако беше само слънчево,
как бихме се вълнували от времето?
Обичам я - и твърде осезателно
разбирам чак сега какво е болката -
да искаш някой, да не си го даваш сам -
какво раздиращо самолечение…
Когато всичко стане ослепяващо,
синджира скъсвам - спирам пред вратата й.
Потропвам тихо, влизам, сядам пак,
а тя е там все - тъжна и очакваща.
Говоря нещо бледо, незначително
и осъзнавам тази стара истина,
че някакъв ненужен мост са думите,
че истински без тях говорят хората…
И тъкмо във мига, след който двамата
ще станем от местата си треперещи,
за да се слеят устните, телата ни,
за да се слеем като капки двамата,
аз си отивам, сякаш неочаквано,
и тя не вижда как блестят очите ми -
очи на наркоман, намерил дрогата,
очи на вълк, сърна усетил куцаща.
Аз само в този миг живея истински -
когато като влак ме блъска болката…
Не мога да съм често там, разбира се.
Защото всичко много е инфлация -
инфлация на думите и чувствата,
инфлация на мислите и болката,
да, да - инфлация дори на болката,
когато тя затихва до безличие,
щом разбереш, че си обичал чучело…
1997
МОЯ МАЛКА ЖЕНА
На Елена
Моя малка жена, мое хубаво мило момиче.
Ти не знаеш как исках при теб всяка вечер да влизам,
да те вземам в ръка като мъничко зрънце пшенично,
да притварям очи, упоен от това, че си близо.
Моя малка жена, мое бисерче хубаво бяло.
Тези думи пилял съм преди като прах из полето,
ала вече разбрах, че една си за мене начало
и че истински никнат те само веднъж във сърцето.
Моя малка жена, мое цвете сред храстите скрито.
Аз си тръгвам сега, аз отивам далече, далече…
Ще си спомням за теб, както вятърът помни липите,
дето тихо е милвал в последната пролетна вечер.
1997
ЕДНО ПИСМО
Едно писмо, което все не идва,
съня ми стряска, денем ме тревожи.
Очаквам пощальона да го видя -
дори отвън кутия нова сложих.
Един далечен спомен се заплете
из падащите в двора жълти дати,
забравих и очите, и ръцете,
които трябваше да го изпратят.
Така една надеждата остана
да зърна само листите му бели,
а знам, че щом в ръцете си го хвана,
очите ми ще бъдат ослепели…
2004
СТАРАТА МОМА
Все още има нещо от жена
в очите й, в изтлялото й тяло.
Все още търси някаква вина
в олющеното, старо огледало.
И в стъпките смълчани на нощта
едни далечни стъпки още чува.
Но знае, че си тръгва от света
и вече всичко само й се струва.
2006
ТОЙ Е ТВОЯТ ЗАКОНЕН СЪПРУГ
Той е твоят законен съпруг, но житейската лодка
като бърза вода безвъзвратно от теб го отнася.
Ти раздираш се цяла с природата своя на котка,
че обикнеш ли друг - значи то да намразиш дома си.
Под звездите разбиращи тихо до мене пристъпяш
и говориш за своята радост да бъдем другари,
но отдавна съм глух аз и как да са думите скъпи,
като виждам очите ти блеснали как ме изгарят.
Вечерта съм самотен и тъжен. Без теб ми е празно,
но ме плаши съня и душата ми бедна тревожи,
и не искам да чувам детето ти пак да ми казва,
че отдавна да върнем часовника, вече не можем.
По-добре да изчакам нощта покрай мен да отмине
и да дойде по-мъдрото утро, а то да ми каже
как да хлопна вратата, която съм търсил години,
и кое е в живота ни истински ценно и важно…
2004
НЕПРИВЕТНА ДУША
Неприветна душа и безцветна купчина от нрави -
сиви стаи, прикрити зад бляскава, нова фасада.
Боже мили, какво е Животът от тебе направил,
а си млада, на двайсет си, още си толкова млада.
Преди няколко дни в тебе виждах вълшебното цвете,
дето Бог сътворил е да мами всевластно пчелите…
Но порасна зелената мисъл, у мен се заплете
и не може криле да разпери - отново да литне.
И защо е било все така - от годините стари,
да е скрито от нас зад стени всичко вечно и ценно,
да ни мамят очите фалшиви богатства и багри
и да бърчим лице след това - във яда ни зелено…
1995
ДА МОЖЕШЕ ПОНЕ ВЕДНЪЖ
Да можеше поне веднъж,
дори усетила победа,
да ме погледнеш като мъж,
тъй както аз, жена, те гледам,
да видя в погледа ти благ
и отменената присъда,
че аз не бях за тебе враг
и няма никога да бъда…
Изгубен в старата игра,
не знам назад ли съм, напред ли,
и все не мога да прозра
дали пред нас са дните светли,
или две есенни листа
ще гони вятърът нататък -
към блатото на гордостта
и ужаса на самотата.
2017
ВЪРВИМ
Вървим със тебе двамата засмени
във врящия, бълбукащ летен ден
и ти говориш весел уж на мене,
но аз си мисля, че не виждаш мен.
Говориш ми за своето момиче,
което ще пристигне вечерта,
как влюбен си и колко го обичаш
и все такива хубави неща.
На влака да я чакаш, как ще идеш…
Не говори, и аз го знам това.
И аз така съм чакал да я видя,
а сякаш гарван чер я изкълва.
Но все вървя до теб и се усмихвам -
знам, нямам право да съм натъжен.
Разделяме се, после аз притихвам
във ъгъла на болния си ден.
1995
ЖЕНИ
Жени, до мен които сте се спирали
по тясната ми, стръмна траектория.
Жени спасителки, в реката камъни,
сред нощите кошмарни морски фарове -
аз знаех, че не можехте да следвате
прескачането често на сърцето ми,
макар към него да плетяхте нишките,
които някак си към мен ви свързваха.
Прекъсна тези крехки нишки времето.
Къде сте днес, жени, и как живеете?
Намерихте ли щастие с мъжете си,
дали на тъмно бъркате чертите им,
в децата ви от мене нещо има ли
и тази рядка топлина - жадувана,
когато нощем зъзнехте в леглото ми -
дали ви свети вечер от огнището?
Жени, до мен които сте се спирали.
Сега съм сам, в живота ми смрачава се.
Не пия вече и не върша глупости,
сърцето пак прескача, но физически
и зее днес отчаяно разтворена
вратата, що не дадох да преминете,
а нощем търся в тъмното албума, но
странят от мен бледнеещите спомени.
И аз не зная сам - дали ви имаше,
или не съм преплитал стъпки с никого.
2003
ЛЮБОВТА МИ УМРЯ
Любовта ми умря, както всичко в живота умира.
По природа съм слаб и се бях примирил, но сега
още питам съдбата и още това не разбирам -
как така младостта ми почерни с такава тъга.
Любовта ми умря. Като кораб потъващ повлече
в тези бездни бездънни смеха ми и светлите дни
и ми думите взе: да не ходя сред хората вече,
само в нощи пиянски да псувам живот и жени.
„Но умрялата роза не бива в калта да се хвърля” -
странник тих промълви, мойте мисли навярно прочел,
и отново пое във нощта - обосял и измърлян,
свойте болки понесъл и тялото свое привел.
Ала думите негови още кънтяха у мене
и въртях се в леглото, и рових над тях до зори -
„Прибери я, приятелю, тя затова е родена,
тя остава си роза и мъртва да бъде дори”.
После исках да тръгна след него с вързопче в ръката,
но се върнах от прага на къщата, вече прозрял -
сам със себе си среща ми бе уредила съдбата -
бе изпратила мене години назад, помъдрял…
1995
СКИТНИК
Той пристигна тук с обувки прашни.
Колко ли години е вървял
и е шляпал в есенната кал,
бягайки от погледите наши?
Той е сякаш тайнствена комета -
броди все на пътищата в плен
и се случва все на този ден
да премине тихо през градчето.
Да го видим, че си пак отива,
нещо все нататък го зове.
С колко ли беди и страхове
е платил душата своя жива?
Колко ли и под фенера лунен
сам от стъпките е плел конец?
Той не е човек, той е светец
и ръка му трябва да целунем.
1995
НОЩТА
Тихо стъпва нощта, край дворовете глухи присяда.
Със безшумни криле тъмни птици при нея долитат.
Колко нежна и мила е - сякаш девойка е млада.
А над нея възторжено гледат и трепкат звездите.
Тя притваря очи и глава уморено навежда.
Ала кой ще я види - отдавна са всички заспали,
а за мен само тя е останала вече надежда,
само тя малък огън в душата ми гаснеща пали.
Ветрове, ветрове до зори ще й ровят в косите,
ала тя е добра и на никой не ще се обиди,
и така е орисана - нивга не ще се насити
да се връща отново и пак призори да си иде…
1996
