ТЕОРЕМА ЗА СВЕТЛИНАТА

Ивелина Цветкова

ТЕОРЕМА ЗА СВЕТЛИНАТА

Ако днешният ден заприлича на локва,
може би ще сме в звук на пространство и дъжд.
Имам захарна пръчица. И една ореховка,
и цветята на масата… Светлината задръж!

Теорема за въздуха е дървото отсреща.
Ако някакъв спазъм светлината роди,
ти по речния пясък нарисувай ми смешка
и повярвай - денят ще пламти ли, пламти.

Насочи ми ръката към нещо познато
и до него, където звучи радостта.
Нарисувай ми лодка с тревица на лятото
и бъди с мен до края! И бъди светлина!


НА ТЪМНО

Не сънувам прозорци от восък и мед.
Не сънувам и вятърни мелници прашни.
Този свят е молитвата в кошер от плет
и прозорците в него все са надраскани.

И е сънено някак, и мокро, и стръмно.
Не случайно дъждът е измислен да свети.
Този свят е сънуван далече, на тъмно,
в цветовете гальовни на някакво цвете.

А небето напълни с блян всички морета
и сънува брега си така - сред звездите.
Може би днес релефът на тази планета
ще се срути внезапно, без даже да пита.

Някой тихо шушука в тревата - там долу.
Виж щурчето - смалено до точица черна,
лятна песен изгуби и в тъмното рови.
По инстинкт аз във себе си ще погледна.

Може би днес със пръсти ще свирна по гребена,
с който сресвам по заран косите си светли
или в такт ще допишем с теб песничка медена.
След това ще съм тиха. Тиха в ръцете ти…


РАВНОВЕСИЕ

Плисва кротко дъждът своя звук в утринта,
а трамваи забързани тракат по релсите.
Ватман гледа напред, а зад него деца
си разказват истории - за равновесие.

Други гледат встрани и през мокро стъкло,
сякаш с пръсти, докосват на Витоша билото.
Старци с бели коси днес, навярно с число,
ще завъртат живота, така, без кормило.

Пада кротко дъждът, а звънът е навън,
пада в локви и чупи небе в огледалното.
Имат миг светофарите, даже миг полусън,
но премина цветът им в дъга там, отдавна.

Колко много съдби на живот с колела.
Днес децата показват ми миг равновесие.
А дали ще вали утре пак в утринта,
ще ви кажа отново, с мастило, по релсите…


ГНЕЗДО ПОД НЕБЕТО

В този дом, в който и котките даже мечтаят,
всеки ъгъл смален за лъчите гнездо е просторно.
Сякаш мощен вулкан на основите в края
къкри в себе си, без да иска да викне нагоре.

Дваж по-светли напролет се раждат цветята,
шом над него от птици звукът се разпука.
Някой леко полива със шепи градината - лято,
със водица свещена и запява улука.

Гаснат залези над лозниците в сладост заспали.
Всеки грозд със цвета си светулково свети.
Падат сенки от приказки нощни, а времето гали
всеки следващ въпрос и намира утеха.

Този дом, в който мама ключа си забрави
и намери след болест пътеките в рая небесен,
някак още допява гласа й, и във стаите пази
топъл спомен, набъбнал в сълзите на есен.


ХРАМ

Какво по-топло от една човешка длан,
докосвала с годините зелените полета,
цветята, птиците и въздухът на храм,
запомнил пулса ти и този на небето.

По устните въздъхва вечер - топъл хляб,
а някъде житата зреят жадно,
целуват се по памет и събличат цвят -
по-слънчев от зеницата на агне.

Разлиства полъхът в ръцете ти цветя,
попили от пчелите меден вятър.
Над нивите извива се, без дъжд, дъга
и плисва лава, без да има кратер.

Пулсираш в пръстен, но светът е свобода
и с ветровете многогласни все живееш.
По пръстите ти свети белег от сълза,
но свикнал с делниците, в тях се смееш.

Какво по-топло от сезона вътре в теб,
щом своето дете с ръце прегърнеш.
Прогнозата за утре е, че тъжният човек
отново в себе си ще моли да се върне.


ЩАСТИЕ

Ти знаеш ли какво е щастие…
Жълти въртележки от светулки,
дори и сълзата на лято.
Звук от тъга на цигулка.
Облаче галещо ято.
Полетяло глухарче за утре.
Мигащи светлини в хоризонта.
Гларус - изкряскал неволно.
Чай дива мента - на лято.
Приказка с глас на детенце.
Топла прегръдка на мама.
Форма на живота - в листенце.
Сила до някое рамо.
Слънце. И слънчев следобед -
стая, в която сме двама.
Музика с истински ноти.
Утро по тънка пижама.
Топлият звук на “обичам”.
Даже и в танц неприличен.
Сладост и в малка бишкота.
В пляскане за „отличен” .
Дума за щастие има -
има я и в сърцето.
Щастие има и в зима.
Има дори по лицето.
Щастие има във всичко.
Ти знаеш ли какво е щастие…


ПО-ЛЕСНО ВДИШВАМ ВЕЧЕРТА

По улиците на притихналия град
отекват стъпките ми вечер тихо.
По устните полепва аромат,
танцуващ в жълто. От липите…
По-лесно вдишвам вечерта -
една прегръдка от деня вълшебен -
когато от очите ми звезда
блести и литва към вселена,
където сякаш две ръце
мечтаят да намерят пристан…
Ще вдишвам с лекотата на перце
от твоето красиво „Искам те!”


ЛИСТОПАД ЗА ПРИТИХВАНЕ

Толкова тихо е, сякаш паднал е гръм
върху цветните нишки, след дъжд.
Някой смете на ехото радостен сън
и притихна в мълчание също.

Искам да викна, но гласът в тебе спря
и превърнах се в лист от въпроси,
а в качулката своя есента ме прибра -
имам къща, но празна ще нося.

Виждам ръцете, още топли след цвят,
все в джобовете крия ги денем.
Не, че страх ме е в този есенен хлад.
Няма кой и какво да ми вземе.

Търся смеха си. Може би е в гнездо
и ще плисне, след твоята песен.
Само вятър подхвърля тънко, бяло перо
и във пръстите диша по-лесно.

Чувам пулса си в превалял листопад.
Той навярно ще спре. Ще е тихо.
Аз вървя и те търся. От сърцето ми цвят
се откъсва и пада във стихове.


ПРОДАВАЧ НА НАДЕЖДА

Не тъгувай за нищо в сезона на лятото!
Не тъгувай за грешки и минали дни!
Топлината - магнит е в сърцето на някого
и рисува по детски в нас цветни мечти.

Не разплаквай очите си, скрили небетата!
Не разплаквай на синьото звънкия смях!
Всяка крехка сълза е река към моретата.
Всяко слънце в душата за обич е знак.

Не пристъпвай в студената зима с нозете си!
Не пристъпвай в раздяла след земния мрак.
Всяка ласка, оставила спомен в ръцете ни,
ще пулсира, след изгрева, в новия бяг.

Любовта е надеждата, скрита в очите ни.
Любовта е на думите топлият глас.
Нарисувай със устни, без думи, мечтите ни!
Продавач на надежда е всеки от нас.

Ще изпея надеждите в топлите сутрини.
Ще изпея на времето чудния звън.
Всеки ден се преражда, след стръмното лутане.
Прегърни любовта по широкия друм!


ПРЕДУТРИНЕН ПОСЛЕПИС

Ти сам не стой в покоите на тази вечер зимна.
Виж, как снегът в нощта стъклото си ще счупи!
От думите ни - малък вятър под небесна нива -
ще плисне послепис, след всичко случено.

Слепците ще прогледнат нямо в мрежите на мрака,
щом твоята ръка в косите ми рисува пролет.
Ухае борът и зеленото докосва нежно тишината,
а връхчетата пишат приказка за нещо свое.

Това небе разлива себе си в прозорец стъклен,
с онази бяла влюбеност към земната пътека.
А ние с теб, в нощта, сме два красиви въглена
от огъня на любовта и пием на живота ехото.

Ти сам не стой в покоите на тази вечер тиха!
Нощта е празникът предутринен и къщата отгоре.
Виж: две звезди - от чашата на времето отпиха
и светят зад стъклото на очите в светъл спомен.

Сонетно ти разлей по устните тръпчиво вино
и нека отлежи в дъха на бяла, дълга песен!
Навярно пролетта ще бъде сок от тъмна вишна,
а ние ще сме птици под небетата предесенни!


МОЯТ СВЯТ В СВЕТУЛКА

Ти поиска да бъда на мечтите ти слънцето
и въздишката истинска в твоя празничен ден.
Тази нощ е зеница - там, звездите напълнила.
Този ден беше влюбен и от теб подарен.

Тази книга в ръцете я написах с гласа си.
Все изричам деня - преродена сърна.
Боса ходя в огньове и танцувам в смеха си.
С теб дори не усещам всяка остра трева.

Имам себе си още. Моят свят е светулка.
По пътеките тъмни, с теб е истински ден.
В този дом сме за малко. Някой ден ще почука
непоканен безкрая - ще въздиша до мен.

Прегърни ме отново! Аз съм слънце в очите ти.
Всеки миг се отваря с нова, крехка врата.
Всеки дом в любовта е основа на дните,
а прозорец е слънцето - пълна с обич ръка.


ОТКРОВЕНИЕ

Докосвала съм самотата на трева,
когато след откосите докрай посърне.
Усещала съм в утрини с нозе роса,
притихнала в картина на разсъмване.

По залези, разливащи се в тишина,
рисувала съм изгрев с поглед - цветно,
а стиховете пишех бавно по снега,
докато пръстите изтръпнат нечовечно.

Чертала съм река в проливен дъжд
и мост, на който гръб изправям.
Изгубвала съм се в сълза на мъж,
която с огън пръстите изгаря.

Притихвала съм в лапи на Смъртта,
но моят ангел в този свят ме върна.
Измисляла съм за мечти крила
и падала съм по леда на стръмното.

Изричала съм любовта с тъга в гора,
когато гъбите отрова вечер пият
и тази, пърхаща случайно във гръдта,
която в делниците от сърце пулсира.

Познавам звънките лъчи на детски смях
и погледа в студа на тъжно птиче.
А днес - усмихвам се и радостта познах,
и мога да изричам, че обичам!