ПРОЛЕТЕН ПОВЕЙ

Богомил Тодоров

ПРОЛЕТЕН ПОВЕЙ

Леден капчук прокъртечи земята и свърши
царството ледено, падна с последния залп.
Пролетен бяс ме разтърсва от корен до върше,
боже, размръзвам се, боже, разлиствам се цял.

Аз съм дърво обгорено от горе до долу.
Нямаше милост, удари ме грозно гърмът,
клонки и клони пищяха: кому да се моля?
Огнени мечове съскаха в тленната плът.

Колко горях овъглен, странно светещ, самотен?
Нито приятели, верни уж, нито познат!
Как съм се вкопчил, не знам, като лишей в живота,
в тези отвесни стени на бетонния свят!

Те ли ми дадоха почвица, аз ли отгледах
почва в бетона им?… Ето въззел съм се пак,
сякаш отглеждам от себе си собствено чедо
и безискусно го уча да бъде добряк.

Станаха много практичните, рядкост - добрите,
тези цветя екзотични…Те просто цъфтят,
за да изпълват със силно ухание дните ни,
за да ухаят по-силно след своята смърт…

Весел капчук прокартечи земята и свърши
царството ледено, рухна с последния залп.
Пролетен бяс ме разтърсва от корен до върше,
Боже, разлиствам се, цветното слънце побрал!…

——————————

в. „Полет”, 3 октомври 1982 г.


***
Съдбовното - викаш съдбата,
погледната в профил, анфас…
Преливам пак гроба на брата,
друг няма кой… Следващ съм аз.

Съдбата! Какво е съдбата?
Посмешище, зрелище, яз…
Преливам пак гроб на брата,
друг няма кой… Следващ съм аз.

Съдбата - мърмориш, съдбата -
и мачкаш невинния фас…
Родът ни потегли в земята
и мисля, че следващ съм аз…

27 септември 1982 г.