ДРИПЛЬО
След привечерната закуска децата и ръководителите на летовището се запътиха към сечището, гдето отдавна не бяха ходили.
Когато газеха бистрата струя на водопоя, едно босо, чорлаво момче, с лице напукано и прашасало от слънцето, с дрипава риза на плещите и с разнищени потурки побягна зад канарите.
- Е, Дрипльо, Дрипльо! Скри се, скри се! - запляскаха децата.
Учителте им се скараха и редицата навлезе във вековната букова гора. Тук-там чукаха кълвачи и пискаха непознати птици. По сенчестите пътеки беше тихо и страшно.
Пукаха само сухите съчки и бъбреха малките, изплашени летовници.
Изведнъж гората оредя и под крайните клони лъсна зелена полянка, окичена с пъстри цветя. Децата полетяха натам.
- Къпини, къпини! А, и малини има! Тичайте насам!… Насам!…
Изгубиха се като овце из бодливите храсти. Учителите застанаха на върха и загледаха на юг. Под вечерното небе там се ширеха нивите на равна Тракия.
Откъм Св. Никола бавно се надигна облак. Порасна, порасна, притъмня и неочкавано изтрещя. Свирката писна за сбор, ала малките не се откъснаха от храстите.
Слънцето угасна. По румените лица удариха първите едри капки. Чак тогава немирните козлета чуха тревожната пищялка и припнаха. Докато проверят тука ли са всички, гората запищя зловещо.
Клоните засъскаха и размятаха отбрулените листа. Тънките роклички се надуха като балончета. Момчетата стиснаха шапките си.
- В гората! В гората! Там ще е завет! - викаха учителите.
Между дънерите се промъкнаха тъмнина и буен дъжд. Едни деца писнаха изплашено напред. Други останаха назад. Вятърът почна да се върти и така да шиба с водни капки, че много се изпокриха зад буките. Учителите се объркаха и движението спря. А нощта наближаваше. Децата и учителите използуваха и най-малкото затишие да приближат летовището.
Когато стигнаха там, лампите вече светеха.
Веднага провериха и видяха, че Грозда и Витко ги няма.
- Майчице, ами сега? - зачупи ръце госпожата.
- Запалете фенера! Ще идем да ги дирим! - викна учителят.
- Не може. Никой фенер няма да изтрае в тая буря.
- Тъй ли? Значи, ще седим така, а? Тръгвайте след мене!
Двама учители и един прислужник излязоха. Вятърът угаси още на вратата фенера и те потънаха негде из черната нощ.
Вървяха приведени и непрестанно викаха:
- Виткоо!… Грозданкеее!… Виткоо!…
Бурята грабваше гласовете им и ги завличаше назад. Водата се изливаше, сякаш небето се е разбило. Навред течаха буйни планински потоци. Дружината се блъскаше без посока.
Неочаквано светнаха прозорци. Оказа се, че са пак пред летовището. Влязоха.
Отвсякъде урнаха разтревожени деца:
- Намерихте ли ги? Къде са?
- Няма ли ги тука? Помислихме, че са се върнали някак - рекоха учителите, огледаха купчинката и отново излязоха.
Цялата нощ в летовището беше ужасно. Бурята ту постихваше, ту напираше с нова сила. Капаците на прозорците се блъскаха. Вратите не можеха да се отворят. Децата шушнеха на купчинки:
- Паднали са в пропаст! Изяли са ги вълци!… Мечки!… Мечки!…
Най-после едни капнаха за сън и се строполиха на леглата си. Други заклюмаха приседнали. Почна да се развиделява и бурята постихна. Върнаха се и учителите бледи и съсипани:
- Няма ги! Никъде ги няма! Трябва да съобщим в градчето!
- А после? Как ще се разберем с родителите им? Ще гръмнат и вестниците. Ккаво ще казваме? - питаха се възрастните.
Разбудените деца слязоха от креватчетата си искръбно ги обиколиха. И почнаха всички да предлагат планове.
В залисията неусетно вратата се отвори. Бурята беше минала съвсем и отвън светна чисто планинско утро. А в бистрата рамка на вратата се изрязаха Грозданка и Витко, огрени от слънцето.
- Витко, Грозданке, вие ли сте? - писна госпожата.
- Отгде идете? Къде бяхте? - припнаха учителите.
- В Сребчовата колиба - рече Витко. Той бил самичък, ама не се уплашил. Чул, че пищим и ни намери в тъмното. Изсуши ни на огъня. Постла ни мека папрат. Их, как сладко си заспахмее!…
- В колибата до водопада? Че ние викахме там. Дворът беше празен. Коминът не пушеше!
- Добитъкът сам е излязъл из гората! Те са се успали - рече учителката.
- Ами кой е тоя Сребчо, а? Кой е? - задърпаха децата Витка.
- Онова… говедарчето. Гдето всчки го зачитаме.
- Дрипльо ли? Дрипльо? А къде е сега той? Защо не дойде?
- До вратата е, не иска да влезе.
Децата се спуснаха навън, ала пред вратата нямаше никого. Сребчо беше избягал.
Може би сега той поглеждаше иззад буките, но не смееше да се покаже. Много мъчно му ставаше, когато му крещят:
- Дрипльо… Дрипльо… Дрипльо!
Ех, ако знаеше колко вече го обичат и как го викаха сега всички в летовището!
——————————
сп. „Детска радост”, кн. 1., 1940-1941 г.
