Георги Стойков

През 1945 години, рано сутринта на 11 април, в концентрационния лагер Бухенвалд край град Ваймар, Германия, избухва въстание. Тази дързост на няколко хиляди концлагеристи от 18 националности няма равна в антифашистката съпротива.

Мъже и жени, старци и младежи - почти призраци от изнурителния труд и гладуване - тръгват на бой срещу своите мъчители. Оцелелите са малцина.

Гледката е неописуема. С налъми в ръце, с кофите за смет, с откъртени дъски от наровете една жива лавина се люшва към портала за да се спаси от мъките и страданията.

Въоръжените до зъби хитлеристи застилат широкия двор с човешки трупове. Но обречените все вървят и вървят. Наблизо се чуват оръдията на настъпващата Червена армия. Само след час и половина първият съветски танк нахлува в лагера. Оцелелите са малцина. Избитите, ранените и болните - стотици.

Първият вик, който тези страдалци чули от устата на съветските войници и който се предавал по веригата от уста на уста бил: “Санитари! Санитари!” Доблестният съветски човек, извървял в тежки боеве безкрайно дългия път от матушка Волга до сърцето на Европа, сам съсипан от неволи и мъка, бързал да изпълни своя хуманен дълг към обречените хора…

След една година 11 април бил определен за Международен ден на политзатворниците, концлагеристите и пострадалите от фашизма.

Всяка година на този ден хората по света си спомнят за саможертвата на онези 11 милиона, които изгоряха в нацистките пещи или бяха претопени за сапун. Свеждат глави пред ония къдрави детски косички, които и до днес стоят в Музея на Освиенцим.

Отдават почит на хилядите антифашисти - евреи, руснаци, югославяни, поляци, чехи, белгийци, холандци и представители на други народи, чиито златни коронки бяха изтръгнати от устата им и после умъртвени в газовите камери за да обогатяват личните колекции на обезумели претенденти за световно господство.

А от кожата на младите момичета от Русия и Украйна лекари-убийци правели чанти за да красят на приеми и празници първите дами на Великия Райх. Този спомен е кошмарен, но той не трябва да се забравя.

Не трябва да забравяме за онези 20 милиона руски хора, 2 милиона поляци, 2 милиона югославяни, половин милион американци и англичани, стотици хиляди от други нации, които проляха кръвта си през Втората световна война, за да отърват човечеството от кафявата хитлеристка чума.

Българският народ също плати тежка дан. Прикачен от монархофашистката върхушка към тристранната ос Рим-Берлин-Токио, той трябваше с оръжие в ръка да защитава своята национална чест и достойнство.

Благодарение на българските антифашистки сили в страната - комунисти, леви земеделци, социалдемократи, звенари, радикали, честни интелектуалци - близо 40 хиляди български евреи бяха спасени от зловещите пещи на концлагерите.

Но повечето от тях бяха лишени от граждански права, ходеха белязани, личните им богатства заграбени от властващите. Унижавани, преследвани, повечето от тях бяха натъпкани в българските затвори, а мнозина поеха пътя на нелегалната борба и се вляха в партизанската народоосвободителна армия.

Не такава беше съдбата на евреите от новоосвободените български земи в Македония и Беломорска Тракия. Дванайсет хиляди души, натоварени в конски вагони и шлепове по Дунав бяха изпратени в германските концлагери откъдето никога не се завърнаха.

Подобна участ сполетя и хилядите антифашисти в България. Кървавата касапница започна още на 9 юни 1923 г., когато реакционните сили, организирани в тъй наречения Народен сговор събарят земеделското правителство на Александър Стамболийски и започват нечуван кървав терор.

Заедно със Стамболийски са избити и десетки от най-видните водачи на БЗНС - Райко Даскалов, Спас Дупаринов, Крум Попов, Петко Д. Петков, както и комунистите Димо Хаджидимов, Тодор Страшимиров, Харалампи Стоянов.

Само след две години, през злокобната 1925 г. терорът достигна своите най-жестоки измерения. Освен стотиците политици, загиват блестящи поети и интелектуалци като Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст и десетки други.

Терорът и жестоките репресии на монархофашистката клика достигнаха своя връх през периода 1941-1944 година.

Без съд и присъда, по най-зверски начин бяха избити 9143-ма партизани и партизанки, над 21 хиляди ятаци и помагачи. В концлагерите „Гонда вода”, „Кръсто поле”, „Свети Никола” и други местни неназовани лагери бяха задържани повече от 31 хиляди души.

От 64345 души задържани за участие в конспирации и по подозрение, фашисткият съд е поискал смъртно наказание на 12461 човека.

Само от военно-полевите съдилища на смърт бяха осъдени 1590 души, а на доживотен затвор - 1133-ма. Българските фашисти по примера на своите хитлеристки събратя унищожаваха не само хората, а и имотите им.

Изгорени бяха 2139 партизански и яташки къщи. Самозабравилите се управници раздаваха на своите главорези награди за 63 милиона лева - по 50 хиляди за всяка партизанска глава.

Ако за миг се върнем в онези години в родния плевенски край, ще си припомним с болка имената на стотици мъченици като Асен Халачев, майор Георги Кочев, д-р Пею Бешев, стотиците избити и удавени въстаници през 1923 година от селата Ставерци, Староселци, Брегаре, Крушовене, Байкал, Гиген.

Пред нас ще застанат образите на антифашистите Адил Дервишев, Пенчо Костадинов, Недю Личев, Никола Гигенски - избити по най-зверски начин с тояги и колове през април 1944 г.; героичната смърт на Любен Вешков във Вълчитрънската гора; на Стоян Едрев и Цвятко Георгиев - в Беглеж; на Слави Алексиев, Цветан Спасов и Бочо Станчев - в Плевен; на обесените в Плевенския затвор Георги Петров, Иван Ивански, Фердинанд Александров, Марин Пенков - учителя, който излиза при ловешките партизани със цигулката.

Там рамо до рамо с легендарния поет Христо Кърпачев още през пролетта на 1943 г., в Сливешките гори, Пенков композира музиката на двата партизански марша по стихове на Кърпачев - “Чавдарци” и “Септемврийци”.

Кой от нас, по-възрастните, не е крачел по манифестациите с огнените думи на “Септемврийци”:

Когато на Дунав се мръкне
и сънен Балкана заспи,
отново в полятата родни
пожарът на бунта гори…
или на “Чавдарци”:
Земята на Ботев и Левски
отново е робска земя.
Балканът с хайдушките песни
отново размирно запя…

Повечето от загиналите за свободата на България бяха силни, смели и всеотдайни в обречеността си към род и Родина. Те ни оставиха светли завети.

Смъртно ранения Стоян Едрев, издъхвайки край гробището на с. Беглеж, поръча на другарите си: “Другари, борете се, освободете България!”

От бесилката в плевенския затвор железният Фердинанд Александров произнася думите: “Съжалявам, че не можах да видя моята България свободна и независима!”

А сдруженият земеделец инж. Георги Иван Вълков, също от бесилката ща заяви: “Аз не съм предател. Каквото правех, правех го за Родината. Ще дойде ден, когато ще разберете, че всяка моя проява бе облъхната от любовта към Отечеството. Да живее България!”

Земята, по която стъпваме, е напоена с човешка кръв. Споменът боли. Раната още кърви. И напразно някои днешни „демократи” се опитват да реабилитират убийците от периода на Съпротивата.

Реабилитация на тези, които донесоха толкова злини за българския народ, не може да има.

Техните имена вечно ще стоят на позорния стълб, за да не се повтарят никога тия позорящи човешката личност престъпления.

Хора, бдете! Хора, помнете!

Плевен, април, 2017 г.