ВРЕМЕ Е ЗА ПРОЛЕТ

Йосиф Леви

Край стария апартамент се спирам.
Живеят чужди там, не знам кои.
Навярно млади са, и (сякаш се разбира)
навярно пак богати на мечти.
С морал наивен и стремеж за песен,
не виждали далечни брегове,
и с някой тичащ в коридора тесен -
от две деца и котка, в стаи две.

Под южния прозорец пак се чува
на люлката виоловият звук,
а планината още ти се струва
наблизо - на една ръка оттук.
Пораснали са с няколко етажа
дръвчетата по тротоара сив,
Зелените контури на пейзажа
го правят вече пролетно красив.

Ей, мартеници виждам окачени
по цъфналите клони, тук и там.
Закачвам моя - бяла и червена,
че щъркели ще видя ли, не знам.
Изникват спомени - едни случайно,
а други - подредени ден по ден,
Отекват рязко, бързо и нетрайно,
кога ли ще се върнат пак при мен?

По-лесно е така, и без да има
за нищо съжаление, но пак -
остава малка, неопределима
тъга в душата - с миниатюрен знак.
Че времето в една посока тича -
назад не става, винаги напред.
И може на безкрайност да прилича,
но най-накрая, някой ден ще спре.

2020