Йордан Донков

Много хора са кисели, когато работят на Коледа.

Максим не прави изключение: не можел да види радостта на щерките си, когато намерят подаръците под елхата… Затова мълчи намусено.

Карам патрулката бавно и внимателно. Мъглата лепне ниско по града и само лампите от украсата за празника проблясват. От време на време се вижда украсена елха, мигаща от витрината на магазин, и после пак сякаш потъваме в мрачината.

- Отидете на улица… Там някакъв малоумник е хвърлил телевизора си по преминаващ гражданин!

Дежурният също е порядъчно начумерен. А сигналът предизвиква вълна от саркастични подмятания в ефира:

- Да няма мач рано сутринта?

- Сигурно е гледал изказването на някой политик.

- Стига глупости! Дават „Сам в къщи” за тридесет и седми път и човекът не е издържал.

- Я престанете! Ако си нямате работа, ще ви намеря!

Заплахата на дежурния дава резултат и отново настъпва тишина.

Пристигаме пред кооперацията и на улицата наистина има разбит телевизор. Слизаме. Максим рязко отскача към входа, защото до него се разбива саксия. Вдигам глава и от терасата на четвъртия етаж ми маха млад мъж. Вдигам ръка и аз, защото не искам някоя друга вещ да полети към главата ми. Влизам навътре и слушам колегата да се нахъсва:

- Някой ще спи по празниците в клетка! Няма да оставя тази работа така!

Ориентирах се на етажа и натиснах подходящия звънец. Отвори дребна жена на около петдесет години и направо ни покани с жест да влезем:

- Синът ми. Болен е от олигофрения и вече съм се обадила на лекар.

Видя неразбиращите ни физиономии и уточни:

- На 22 години е, но вътрешно си е дете. Много обича Коледа и се превъзбужда. Моля само да не го изплашите.

- Щеше да ми счупи главата  с една саксия! - изсъска Максим.

- Моля ви! Лекарят скоро ще дойде!

- Госпожо, ще бъдем внимателни, но трябва да направим нещо - натъртих аз. - Някой може да пострада. Как се казва синът Ви?

- Митко. - После въздъхна и посочи една врата: - Там, на терасата е.

Излязох на нея и вдигнах ръка за поздрав. Той (или то) се обърна и ме огледа, но не каза нищо. Демек аз бях наред:

- Здравей, Мите? Какво правиш? - казах непринудено.

- Днес е Коледа и давам подаръци на хората, дето минават!

- Браво! - включих се веднага по темата. - Аз пък нося подарък за теб.

- Я да видя - чак се задъха той.

- Ела при мен на дивана и ще ти го дам.

Върнах се обратно в стаята, седнах и потупах мястото до мен.

Зачуди се, но не издържа на любопитството и дойде. Аз усилено мислех какво да му дам, но се сетих, че имам календарче със снимка на полицай и тържествено го размахах:

- Виж, това е за теб!

Той се загледа в снимката и даде възможност на Максим да влезе и да затвори вратата към балкона. Аз продължих в същия тон:

- Хайде сега да рисуваме дядо Коледа и елените.

Майката веднага съобрази и донесе лист и химикалка.

Изкарах половин час в рисуване на грозни дядовци и още по-грозни елени, а Максим продължаваше намусено да стои пред прозореца. Спаси ме позвъняването на доктора. Мъжът до мен се напрегна и аз веднага взех мерки:

- Хайде сега да играем на стражари и апаши. Ние с чичо Максим ще ти сложим белезници, все едно си апаш.

- А, не, много ще ми е стегнато.

- Няма. Ето, ще ти покажа - казах и кимнах на колегата. Той покорно дойде до нас, обърна се с гръб и изпъна ръце.

Показах, че не е стегнато и момчето (вече приех този голям мъж за дете), се остави да му заключа ръцете. Точно в този момент влезе лекарят с готова спринцовка. Митко изписка изплашено и се опита да скочи:

- Инжекция!

С Максим го затиснахме, а докторът заби иглата в бедрото му направо през панталона. Изчакахме така, докато конвулсиите престанат и когато усетих, че мускулите се отпускат, внимателно свалих белезниците. От дърпането бяха останали червени охлузвания. Обърнахме момчето по гръб и се дръпнахме встрани. Очите му се притваряха, но на моменти трепваше и се ококорваше отново и отново. Майката забърса сълзите си с кърпичка, донесе възглавница и я подложи под главата му. Придърпа табуретка, седна до него и започна да го гали по косата:

- Спинкай, мое мило момче. Спинкай, Митенце. Ще сънуваш прекрасна Коледа. Ще тичат елените пред златна шейна и дядото с червените дрехи и брадата ще ти донесе чуден подарък. Ще бъдем щастливи, детенце мое…

Измъкнахме се на пръсти и много внимателно затворих външната врата.

На улицата колегата не издържа:

- Не мога да дишам от този гаден смог! Довечера взимам семейството и се махам нанякъде, където мога да видя небе поне за два дни!

Аз също не можех да дишам, но не само от мъглата. Тихата мъка на жената, сякаш се беше полепнала по мен. Двамата с Максим имахме деца. Ако сме живи и здрави, щяхме да видим и други празници - снежни, шумни, щастливи, но за майката на болното дете горе, всяка Коледа ще тъне в мъгла…