ЖИВА СМЪРТ

Йордан Донков

Не искам да пиша за тези неща. И вие не трябва да искате да ги четете. Когато си спомням подобни случки, губя вяра в хората. Започвам да се съмнявам, че човешкото ни е вродено, че е в душите ни, че сме най-доброто творение на Бог. Няма да разсъждавам повече. Ще ви разкажа една такава случка и тогава вие мислете.

Ранна вечер. В центъра на града се изливат тълпи в търсене на забавления. Приятно време, нито студено, нито топло, с онази есенна красота в която всички се чувстват живи, щастливи и искат да споделят компанията на приятни хора. Разхождат се по улиците, млади и стари, наконтени и безразлични към модата, смеят се, зяпат витрините на заведенията и магазините. Наслаждават се.

Изпращат ни на сигнал за скандал. Спирам патрулката неправилно на улицата и предизвиквам недоволни погледи. Свикнал съм и не се впечатлявам. Стара и красива кооперация, правена в началото на двадесети век. Декоративни колони, високи прозорци, мозайка в огромния вход. Разбира се няма асансьор и с Максим се задъхваме докато се изкачим на петия етаж. Ниските етажи с офисите са поддържани и чисти. Нагоре започва разрухата. Немити с години прозорци, през които не се вижда от лепкавата сиво-зелена мръсотия. Осветление няма. Крушките са откраднати толкова отдавна, че сякаш въобще не е имало. Паяжини висят по стените и тавана, фасове и боклуци са сритани в ъглите на площадките. Някой се е изходил върху тях, но отдавна и изпражнението е само гледка, а не миризма. Няма нужда да сравнявам адреса. Крясъците се чуват през разкривената талашитена врата:

- Дай ми го ти казвам! Това си е мое! Ти твойто си го взе! Ще те убия, мръсницо, дай ми го!

Чува се трясък на стъкло и избивам с шут паянтовата врата. Колегата се стрелва напред и аз го следвам. Таванско помещение, пригодено за живеене. Коридор с три врати отдясно. Шумът от борбата се чува в дъното. Втурваме се през вратата и едва не се пребиваме. Миниатюрна стая, само с едно легло, а двама се бият на пода. Жената е отдолу и се виждат само високо вдигнатите крака оголени от свляклата се рокля, мазната разрошена коса и зъбите впити във врата на мъжа над нея. Той я е затиснал с едната ръка, а в другата държи счупена бутилка и се опитва да я удари, но тя се е вкопчила и само я реже по тила. Няма как да действаме двамата и се отдръпвам назад, за да дам пространство на Максим. Той изритва бутилката, после хваща човека за колана на панталона и косата. Опитва да го издърпа, но не успява и влизам да помогна. С общи усилия вдигаме двамата, защото жената не се пуска и ги изхвърляме в коридора. Там е по-широко. С колегата ги хващаме и дърпаме. Аз държа мъжа и виждам отблизо как увисва парче кървава кожа от врата му, когато успяваме да ги разделим. Ритам го през краката и когато пада му слагам белезниците. Гадината се бори и си прищипвам пръста, така че му слагам и едно коляно бонус в ребрата.

- Ще глътне дозата! В устата й е! - крещи вързаният.

Задържаната е по очи на пода и Максим действа веднага. Забива палец в бузата й, точно между зъбите и натиска, докато вкара месо между тях. Така тя не може да затвори уста и да преглътне, а болката не й позволява да му прехапе пръста. Задържа за момент така, за да се събере достатъчно слюнка и натиска с другата ръка в ямката на шията. Жената се закашля и изплю хартиено топче.

Не ги разбирам наркоманите. Дрогата в стомаха може да ги убие, но не се замислят. Тя им е най-ценното и искат да я скрият на всяка цена. Ние пък искаме да си спестим гледката в болницата, докато им правят промивки. Естетически е неприемливо.

Обадих се по радиостанцията на дежурния да изпрати линейка и тръгнах след Максим да проверим другите стаи. Той влезе в средната, а аз тръгнах към последната, но рязко се върнах, когато чух задавен стон. Видях как се преви и повърна на пода. Тръгнах към него, но той само махна успокоително с ръка, излезе и извади от джоба си мокра кърпичка да се забърше. Когато свърши каза:

- Не влизай там.

Все едно да кажеш на малко дете да не пипа нещо. Поне се подготвих. Извадих салфетка, покрих устата и носа си и чак тогава погледнах. Мивка и маса с два стола. Всичко отрупано с остатъци от храна, вече завъдили бели червеи. До мивката имаше желязна кофа пълна с урина и л…на. Представям си каква е тоалетната, щом не я използват. Смрадта ме задуши дори и през импровизираната маска. За малко да повторя реакцията на колегата.

Нямах никакво желание, но трябваше да проверя и третата стая. Внимателно бутнах вратата и предпазливо погледнах. Легло с някой на него. Полутъмно и не се вижда добре. Откачих фенера от колана и светнах. Не трябваше. Гледката ще ме преследва до края на живота. Стара жена с много мръсна нощница, лежеше по гръб. Беше като мумия с опъната по костите тънка, бледа кожа. Главата оплешивяла, само тук-там с някой стърчащ косъм. Устните се бяха изтеглили и оголили жълти зъби, а очите бяха бели и слепи. На стената имаше закачена банка с глюкоза и система се вливаше във възпалената вена на ръката. Понечих да изляза, но чух нещо и се върнах. Приближих и се наведох малко. Тогава разбрах:

- Кой си? - гласът беше тих и хриплив. Излизаше, като съскане от гърлото.

- Полицай съм - казах високо, сякаш за да разбия със звук тази призрачна гробница.

- Помогни ми!

- Сега ще дойде лекар. Още малко само.

Жената опита да преглътне и продължи:

- Не! Помогни ми да умра, момче, да умра! Не мога повече… - гласът заглъхна, само малка сълза се опита да се отдели от сляпото око. И за това нямаше сила. Там си остана. В края на окото, така както тази жена стоеше на границата на живота и смъртта.

Очите ми се насълзиха и излязох. Максим пазеше наркоманите, но не отидох натам. Нямах си доверие. Щях да ги пребия. Слязох да чакам линейката пред входа.

Навън вечерта още беше прекрасна. От тези вечери, в които хората са щастливи и излизат да споделят щастието си с приятели. Сигурно са се чудели, защо някакъв смачкан полицай се е подпрял на стената и гледа в тротоара с невиждащ поглед.

На другите смени попитах дознателката за този случай. Беше, както предполагах. Наркоманката уж се грижела за сляпата си баба. Взимала пенсията и помощите от социалните, но давала парите за дрога, а с приятеля й изяждали храната. Вливали на старата жена глюкоза и физиологичен разтвор, за да я държат жива. Не търсели помощ, защото без нея няма нито дрога, нито ядене.

Е, хареса ли ви историята? Разбирате ли защо не искам да я разказвам? Все пак човек забравя, а така пак ще виждам слепите очи и ще чувам този измъчен глас да хрипти отново:

- Помогни ми да умра, момче, да умра! Не мога повече…