ИЗ „БЕЗСМЪРТНИЧЕТА” (2019)

Петър Андасаров

БАЛАДИЧНА САГА

Разстреляните на 19 декември 1943 година край Ястребино са 18 - възрастни и невръстни и изгорени на клада…

Трепери зимата от студ,
настръхнало е Ястребино.
Над всеки дом витае смут -
дали смъртта ще ги отмине?

Завързани един за друг -
дечица с майки и бащи
изправят пред стена от студ
и целият простор мълчи.

Но сепва го картечен грак
и той от страх побягва.
В очите им нахлува мрак
и погледа им грабва.

И падат смъртно повалени
от вихрени куршуми.
И шепнат устните студени
последните им думи.

Но сагата не свършва тук,
палачът никога не страда.
Убитите един до друг
изгарят върху клада.

И пламва целият простор,
очите им небето осветяват
И думите им ветровете в хор
повтарят: „Слава”, „Слава”!


МОМЧЕНЦЕТО БЕЗ СНИМКА

На Стойне Калайджийски, загинал от куршумите на палачите в Ястребино

Ти не познаваш големия свят,
той е за тебе тополи високи.
Волско око е и ябълков цвят -
букнал на ранина в двори широки.

Седнал във топлите майчини скути,
гледаш как облаци плуват в очите й.
Ти не разбираш ни клетвите люти,
нито познаваш мечтите й.

Гръм. И пронизва те иглена болка,
сгушен до топлата майчина гръд.
Пада от джоба ти детската топка,
свършва за тебе светът…

Седемгодишно мило момче,
снимка не си ни оставило даже.
Знам, че гласа на всяко цветче
може легенда за теб да разкаже.


ЖИВОТЪТ НИ, МЕЧТАН ОТ ТЕБЕ

На Добринка Александрова Миленкова, ученичка от с. Моравица, Омуртагско, член на РМС, партизанка, заловена - избождат й очите и зверски я убиват.

Кой грабна погледа ти млад
и мрак очите ти изпълни
сред грозния картечен грак
и бомбените мълнии?

И теб - в капана на смъртта,
подобно птица в полет устремена
настига те нелепо участта
да паднеш със крила ранени.

И да те газят с тежките ботуши
и да избождат с нож очите ти -
с невиждана жестокост и бездушие
проклетите убийци на мечтите ти.

И с болката на цялата земя
животът ти да ослепее
и черно-черната тъма
в очите ти да тлее.

А бе светът така красив
и близка бе голямата победа.
Ти виждаше живота ни щастлив,
живота ни - мечтан от тебе.


И БОЛЕН Е ДЕНЯТ ОТ КРАСОТА

След разкритие на яташката дейност Марийка Александрова Мъглова е с майка си в ареста. Мъчения. Разстрел. Проснати са за назидание насред площада в Сливен.

На тънкото ушле черешки
закичил е усмихнат май.
А ти от болки нечовешки
вървиш към своя край.

От твойта нежност натежал е
и болен е денят от красота.
О, няма ли кой тебе да пожали
и зарад теб да спре смъртта?

Нима е, хора, невъзможно
да се спаси такава младост?
Тя пада, а едва прохожда
светът на днешната ни радост.


МЕЧТА, ПО-БЯЛА ОТ КОКИЧЕ

А как е свирел на устна хармоничка Богомил Антонов Павлов! Син на яташкото семейство в революционното пернишко село Муртинци, „детето” на Трънския партизански отряд.

Безхлебно детство, черен труд и тайни;
хармоничка с която те обичат всички.
Сражения по местности незнайни,
мечта за ден, по-бяла от кокиче.

С мечта за ден, по бяла от кокиче,
се хвърляш в бой при Батулия бяла.
Разцъфва мак куршумен и наднича
от погледа му поглед на раздяла.

Но вражата окръжност се стопява,
топи се и живота ти невръстен.
На някаква старица поверяват
съдбата ти другарите в миг късен.

А тя търчи и подир нея тича
предателство обезумяло.
И вместо ден, по-бял и от кокиче -
в очите ти смъртта е спряла.


ЕДИНАЙСЕТГОДИШНИЯТ

В дома на бай Атанас Василев от с. Веселиново, Ямболско, нелегално се издава вестник „Народен другар”. На 1 август 1943 година печатницата е разкрита и 13-годишният Васил остава без подслон. Умира от тетанус на 16 ноември.

Ти пъпка неразцъфнала си още
в дървото на живота неживян.
Свидетел си на тайни в тайни нощи
и в бащините си очи си взрян.

А той - прескочил риск и страх коварен -
в ония страшни, страшни времена
в подслон превърнал къщата си стара
за хора свои и с чужди имена.

Но чужди само до мига, когато
ти поверяват тайните си те.
И с радост е сърцето ти богато,
че в техните очи не си дете.

И будят в тебе думите им думи,
разстилат вестникарското поле.
И буквите му сякаш са куршуми,
и сякаш са листата му криле.

Но ти не ще политнеш с тях нагоре,
ще ги пречупи вражи вихър див.
От рани ще умреш, а ще говорят,
че ти си всъщност още жив!


БАЛАДА ЗА ТРИМА

На Ангел Стефанов, който убива братчето си Ваньо, съученичката си Наза и себе си, за да не попаднат живи в ръцете на многобройния враг покрай село Божица.

След тежки походи отново тука
пристигате за отдих и за бой.
Посреща ви с любов Тузлука
и всеки партизанин тук е свой.

Но чужди стъпки дебнат из засада,
връхлита самолетен грохот над дола.
Снегът уплашен бавно пада
над побелелите до смърт била.

За вас уплашен и за вашта младост
под примката жестока на смъртта.
За тази дълга, дълга бяла радост,
обгърнала докрай света.

И сред нестихващия, смъртоносния порой
като посечени дървета из дола
умират с песен на уста герои
и плаче сняг по мокрите била.

Отвсякъде се сипят черни думи:
„Предайте се и ще ви пощадим!
За вас, деца, е истинско безумие
животът ви да се превърне в дим.”

Притихват думите и светла тишина
вали над мъртви и над живи.
В миг вижда той Съветската страна
и вижда хората щастливи.

Изправя се безстрашен и велик
подобно Кочо Честименски той.
В Наза и Ваньо стреля, в две съдби
и после във живота свой.

Над тях небето спира да вали
и чуди се просторът побелял -
от техните мечти дали
снегът така е навалял…


НА КЛЕТВАТА ВЕРЕН ОСТАВАШ

На паметника край Балван е записано със сияещи букви и неговото име - Атанас
Петров Иванов.

Вън стене гората, букаците пеят,
виелица снежна стъклата целува.
В небето луната далечна светлее
и вятър детински лудува.

А ти пред платното с въглен в ръката
Хаджи Димитър рисуваш.
И с него мислено тръгваш в борбата -
там, дето буря бушува.

Бълбукат гърмежи, пропяват куршуми -
започва Балванският бой.
Не спират дулата и помежду им
не спира зловещият вой.

И стъпка след стъпка по голите ниви,
през тъмна полянка вървите.
Застига ви ехо на изстрели диви,
протягат ви клони брезите.

Но вражите длани те впримчват за миг,
раняват те смъртно, а ти не издаваш
ни дума, ни стон, нито вик -
на клетвата верен оставаш.


ЧЕТИРИЛИСТНО СТРЪКЧЕ

На Детелина Мирчева Минчева

Тъй както стръкчето при буря
за себе си не търси завет -
и ти тогава си се втурнала
срещу неправдите стремглаво.

И ти навярно си гадаела след бой,
в минути на мълчание -
дали денят мечтан ще дойде,
ще доживееш ли, ще паднеш ли?

Тъй както буря кърши цвят -
усмивката ти изстрела откраднал;
и мислите по бъдещия свят,
и думите неказани…

Самата ти си детелина -
едно четирилистно стръкче,
останало завинаги в градината
на малките бесмъртничета.


ЗАКЪРМЕН С ПОДВИЗИТЕ НА ДЕДИ

На Иван Кривиралчев - най-малкия герой на бунтовна Копривщица

Закърмен с подвизите на деди,
опиянен от новата романтика -
един невръстен Йово Балканджи
не си ли ти с дълбоките си рани?

Дори денят от студ е посинял,
искри снегът по равната поляна,
където само вятърът видял
жестоко - кървавата драма.

Убийците с треперещи ръце
езика ти безмилостно насичат.
Изтръгват живо твоето сърце
и по снега кръвта се стича.

Но тайната остава да мълчи
и вярата остава да живее
в отворените за света очи,
отправени към „Ширеней”.

Закърмен с подвизите на деди,
опиянен от новота романтика -
не си ли ти нов Йово Балканджи,
възкръснал от балкана!


ПРЕД СНИМКАТА ТИ СРЕД МУЗЕЯ

Група партизани, в която е и Иван Нанев Атанасов, води тричасово сражение на 11 август 1944 година в местността „Стефанов камък”. Тежко ранен в гръбначния стълб, той е заловен и след непоносими мъчения е доубит край родното му село Върбен в бунтовното Средногорие.

Къде си се загледал тъй стремглаво,
защо не гледаш нас в очите?
Нали признахме ние твойта слава
и теб като герой почитаме!

Знам: както да се взираш зад стъклата -
не ще ни видиш как живеем.
Не сме, не сме все още като братя
и все по-рядко братски пеем.

Не наследихме примера на твойто време:
не падаме, не ставаме в прегръдка.
Едни препускат с кон на стреме,
а други душат като хрътки.

А в мигове тържествени, когато
пред теб поспрем за почит чинно -
кълнем се в името ти свято
и казваме, че сме единни.

Къде си се загледал тъй красиво?
нали в живота ни - мечтан от тебе,
с ония мисли прещастливи -
един за друг да сме потребни!


НАИСТИНА ЛИ?

На 2 срещу 3 май 1944 год. в местността Сухата река на Етрополския балкан, след средновековни инквизиции, навързани двама по двама с бодлива тел, ловната рота на капитан Горчилов и други, разстрелват 9 нелегални. По същото време Вълко Ганчев Пичурката реже гърдите на жена с 4-годишно момченце. Той хванал детето и с всичката си сила пръснал главичката му в буково дърво. След това убил и майката. Главите на нелегалните са набучени на колове и разнасяни по селата…

Аз питам себе си и вас,
и всички, всички питам -
нима възможно е за час
да има толкова убити?

Навързани с бодлива тел
по двама с рамена допрени -
посрещат подлия разстрел
и падат мигом покосени.

О, господи, нима това е
истина? Наистина ли
мъж с вълчо име с нож дълбае
гърдите на жена неистово?

Жената - майка на невръстно
момченце гледа - хванал за крачето
човекът-звяр главичката му пръсва
с все сила в букови дървета.

Каква жестокост! О, каква
пред погледа на Бога.
Човекът-звяр понесъл е това,
но аз не мога!


И ЛУМВА В МЕН ОНАЯ КЛАДА

Блокада в Средногорието на 7 август 1944 година. Кунчо Цоков Фитлеков още няма оръжие, а карабината на Велко Йончев засича. Попадат в ръцете на врага, комуто хрумва жестоката идея - живи да ги изгорят.

Какво е нашият пожар с въпроси,
от който честичко страним -
пред оня с огнени откоси,
пред оня ад от смърт и дим,

сред който ти и без оръжие
разкъсваш вражата верига.
А ние честичко се лъжем -
на друг че смелост не достига.

И в центъра на свойте интереси
прикрити честичко стоим.
Кажи ми как - пребит макар - пренесе
другаря си непоклатим?

И как си гледал, без да ти личи,
с едно око до изнемога?
А ние честичко и две очи
затваряме пред истината строга!