ИГРА НА ДАМА

Генка Петрова

ИГРА НА ДАМА

Оживя асфалтът
в рисунките на деца.
Заигра на Дама следобедът.
Възрастните дами се усмихваха,
спомените им заподскачаха на един крак.
Асфалтът недоумяваше
танца на токчетата
на дамите от входа, от входовете…
Дворът залюля
бастуните на бабите,
пазарските им чанти,
слънчасалите им капели.
Прането от простирите
се скъсваше да се смее
на асфалтовите приумици.
Прането ухаеше на мамини пръсти,
на бабини пръсти,
разчертавали квадратчетата
на онази Дама, същата,
но в друг двор,
в друг следобед,
с други керемидки…
Асфалтът се опиваше
в розовото и синьото на тебеширите.
Бяло завръщане
премина под електронната бариера.
И остана за утре.


САМОТНИК

Стиховете му кашлят.
Бавно редят славослова на
мъжката му съдба.
Той е толкова сам,
че стените ехтят
от мълчания.
И се впиват в тавана,
и кървят…
От иконата капе сълза.
Богородица
влиза в стаята му.


ПОПЪТНО

Улични художници
разливат слънцето по Сена.
Улични поети
в жадни думи я напиват.
А все е същата река-
с неутолена страст
прелива в рамката
на мократа картина.
И пръхне на статива
окъпаното й заглавие:
Река.


БЕЗ ДУМИ

Разорено,
доверието се разпада
в модерната липса
на запетаи.
Не знаеш
кога да поемеш въздух.
Инерцията
по надолнището
води към смърт
с анамнеза-
сърдечна недостатъчност
в културата на езика.
Търсят се донори.


ДЕНЯТ НА ДОБРИЧ

Какво празнува този град?
Отсъствието на децата си,
на внуците
и корабите,
които тъй и не пристигнаха
в измислените му пристанища.
С кого празнува този град?
С отсъствието на тромпетите,
цигулките и флейтите,
епизодично акостиращи във него.
Кога празнува този град?
В протяжните си нощи
с неизбродни спадове на светлини
и върхове от тъжни хоризонти.
Къде празнува този град?
Между отрупаните маси
с ръкоделствани вина, млека и сирена
на фермерското изложение на
опитите за спасение;
между манифестиращата бяла безнадеждност;
между низвергнатите от търговците
безкрайни реторични погледи на белите глави.
И никъде очакване,
навсякъде очакване,
дълбоко закодирано в извечните илюзии
за щастие.


СТАНИ БОГАТ

На моите последни възпитаници
от “Литературната къща”- Добрич

След тях
никой не обича поезия.
Никой
от първия до последния чин.
Никой
от втори до дванайсети клас.
След дванайсети клас
дори отличниците не знаят
кой е Христо Фотев.
И губят цяло състояние
за обидно лесния въпрос
из аналите на
най-новата българска поезия.
Най-новите историци
трийсет години триха,
триха памет, нрави, традиции,
сиреч богатство, морал, дух.
Сега трият,
търкат, търкат цифри след цифри
в очакване на състояния.
Живеят за минути надежда,
проиграна в повърхностния посев
на ментета реалии,
а после се питат:
К?ви пет лева!
К?ви поети!
И без горчилка от изприказваните
отрови,
не виждат най-поетичните улици
на протестите,
където крачи новата социална поезия,
където крачат реторичните въпроси
на майките с бъдеще за ръчичка,
на бащите с мъгла в очите.
Но кой обича поезия днес!
К?ви протести,
К?ви поети…
в България.


ПИТАНКИ
В СЪРЦЕВИНАТА НА ПРАЗНИКА

Толкова знания
за запетайки, кавички, тирета,
за части на речта
и части на изречението,
за сюжет и фабула,
за какво, защо, как
писателят пише,
поетът изплаква;
за лирически герои, кулминации и
поанти;
за дядо Вазов, Ботев, Алеко…
Толкова и още много по толкова
будни истории за норми,
изключения и табута…
Какво да ги правя
във време на излишества,
на предателства,
на нов прочит на поезията,
на училището и учителя.
Какво да се правя такава
четвърта година след себе си,
четвърта година със себе си.


КАРТИНА

Мечтите отъняват в шарж.
И този град е по-далечен
и от спомен,
лизнал самотата.
И трескавият ключ за път
в трамваен звън опровергава
майките,
във глухите си нощи сътворили
най-тъжния
постмодернистичен акварел.
Наместо подпис,
навили самотата си във ъгъла,
бездомно куче.