ДОКАТО НЯКОЙ МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ…
Бях забравил вече съобщението за предстоящата среща и дискусия на тема „Извънстоличните литературнотворчески формации и издания – актуални проблеми и възможности за развитие”, когато видях в „Литературен свят” публикувания запис с изказвания на участниците. Беше ми любопитно да видя как се е събрала и за какво си е говорила една във всеки случай представителна част от и без това малцината все още „живи” като мене самия ценители, а защо не и „съзидатели” на художественото слово извън столицата.
Но хайде да не се нареждам и аз до тях, защото в очите на мнозина Хасково пък е провинция на провинцията. Вярно е, разбира се, че деленето по този показател е условно и спорно, ама тъй като го има и в исторически план, ще – не ще, човек стига до него, реши ли да се докосне до темата. Това се вижда и от направените изказвания.
В тях има достатъчно разумни предложения и идеи, съдържат се сериозна мисъл и искрена болка от невъзможността да се направи почти нищо в условията, в които днес се живее не само в двадесет и осемте области, но и в самия център на столицата. И няма как да е иначе след почти половинвековната морална и вече двадесетгодишна материална и духовна разруха у нас.
Ето защо наистина прави чест на университетските центрове Пловдив и Велико Търново (Къде е Шумен?), че се опитват да провокират някакви идеи за спасение и оцеляване на литературата ни като цяло и на словото въобще. Пловдив най-вече с инициирането и домакинството на подобна среща, а Велико Търново със сравнително най-градивния пример за наистина стойностен литературен живот, доколкото днес това въобще е възможно където и да било у нас.
Впрочем, в тази обстановка едва ли някой друг може да опази и укрепи полуразрушените вече устои на Кирило-Методиевата Държава на духа, освен университетите, както и тук-там блещукащите още като по чудо писателски и не само писателски музеи. Никак не е случайно, разбира се, че точно тези любородни средища понесоха и понасят най-тежките последствия от всеобщата криза в държавата. Макар формално броят на университетите да расте, да се множат специалностите и „специалистите” в тях. Но това нито е от добро, нито за добро. За музеите и библиотеките пък, ако все пак са оцелели, властта или нехае, или се сеща само по повод на някакви унизяващи достолепието им дарения и шоупрограми. А вече има и техни служители, които сами взеха да се правят на маймуни. Но какво да се прави? На какво не е готов човек заради хляба си вече!
И все пак там, в университетите, в музеите и библиотеките, е заровен „ключът” към оцеляването не само на духовността, но и на живота на нацията. Което всъщност е едно и също. Както и бъдещето на националната ни култура.
Важно е, разбира се, и всичко друго, свързано с темата за литературния живот. Имат своето важно значение и изказванията на представителите на литературни вестници и списания, на писателските дружества, но те за съжаление няма как да ни кажат нещо ново, защото всъщност представляват скръбните остатъци от предишно и, както вече се убедихме, достатъчно спорно „величие”. Днес дори столичните редакции и самият Съюз на българските писатели не са в цветущо здраве, макар да не е моя работа да се бъркам в техните и без това неразрешими проблеми. Или в сенчестите дела на онова „демократично” Сдружение, което поникна с гръм и трясък след „топлия” дъжд на промяната, но вече май също се е затворило само в рамките на един университет. Макар и нарекъл себе си „Нов” той всъщност се ползва от една не съвсем нова база. Дай Боже да може да я обнови както трябва, разбира се.
Защото навсякъде и във всичко – и в този, и в другите „стари” български университети, във всяко писателско сдружение, дружество или съюз, във всяка литературна редакция, във всеки музей или библиотека, във всеки град или партия, ако щете, е имало винаги и ще има не само талантливи, но и достойни и почтени хора, с характер. В техните ръце е утрешният по-добър ден на българската литература. Но, уви, гласът им, както почти винаги досега, така и днес, не се чува. Кой в тази суматоха и в това надблъскване да се сети за този глас, да се вслуша в него! Пък и да се сети…
Бизнесът и предприемачеството си имат своите тежки грижи, породени от икономическата стагнация и от липсата на професионален опит. Политиците и държавниците също са прекалено заети със себе си, за да останат или да дойдат на власт. Какво да кажем за управляваните, за оцеляващите като нас?
Докато това е така, нещата май няма как да не си вървят по старому. От развала към провала. Какво ни остава да правим при това положение? Ами какво друго освен да се радваме на добрите вести, идващи оттук или оттам, да си разменяме по някоя книга, да се срещаме в Интернет, да си говорим и пишем от град в град? Докато някой министър-председател, министър или кмет все пак се засрами от това.
Защото, както се вижда, от бунтовните подвизи, увенчали финала на проведената в Пловдив дискусия, не са се трогнали нито Симеон Сакскобургготски, нито Сергей Станишев…
Хасково, 17 октомври 2009 година
