Алина Стоянова

БРОД

На Левски

“Пророкувам предателство.
Ако отричате, аз ще ви покажа предателя.”
Левски

През блатото на робството и злото
самият ти си брод към необята.
Не те опази Пази мост, защото
ти сам си път към Пътя и звездата,
която Бог разпали на небето
в избрана нощ на Рождество и святост.
Светилище Той стори от сърцето ти,
оброк в Христова непокорна младост.
Не те опази волята небесна.
И пътя ти пресече ангел тъмен,
а белият и жалната ти песен
останаха със тебе до разсъмване…
Не те опази и онази Ана -
с най-тъжните, усмихнати очи.
Неверник ти за нея си остана,
с въжето ледно й изневери.
Не те опази, помниш ли, сърната,
от стъпките ти кладенчови пила.
Да бе след нея свърнал из гората,
поспрял край самодивското игрило.
Не те опазихме и в дни “свободни”,
очите ти извадихме - на дело.
И всеки втори с вирус е - безроден,
а първите? - лишени са от смелост.
Не се опази сам от туй горчило.
Секунди преди примката на мрака
и дъх преди безумното бесило,
звездата бе отвъд. И ти… заплака.

ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ЛЕВСКИ

На Левски

Привично февруари е намръщен.
Мъглата към земята ме притиска.
Снегът е мръсен - личба за насъщния.
И аз съм тук, и се усещам ниска
под твоите нозе и ръст неземен.
Дойдох неофициално, без приветствие
след дните за поклони и молебен,
след факелните светлозарни шествия.
Градът е още златен, но от залези.
Отгоре гледаш, виждаш надълбоко -
камата и пищовът са прегазени,
а кръстният им знак кърви жестоко.
Мълчиш, тъй както камъкът умее.
Едно врабче на рамото ти кацна.
И то мълчи, да полети не смее.
Не е врабче, а божията ласка.
И аз мълча, не искай да разказвам
за алчни, глухи, слепи и несвестни.
Ти знаеш кой дарява и наказва,
когато спрем пред портите небесни.
Привично февруари е намръщен.
Мъглата ме притиска към земята.
Глава повдигам към Единосъщния,
към теб. И ме връхлита светлината.

В ТАКАВА НОЩ

Нощта разтвори черната си рана.
Съзвездието Лира звънна тихо,
небесната божествена камбана
изплака стари, непотребни стихове.
Небето носи брошката си лунна.
Реката е космично огледало -
отнася бавно сънищата будни
на нечия несъвършена цялост.
Щурците сякаш дяволи ги взеха,
а там, върху гевгира на тъмата,
една светулка, просто за утеха,
бродира точици със светлината.
В такава нощ клошарката премина -
безумна малка сянка под торбите,
побрала в тях усмивките невинни,
сиянията древни на звездите.
Стомахът й - залепнал за гръбнака,
в очите - звезден скрап, отвъден пясък…
И утрото едва ли ще я чака -
ненужна, без билет за по-нататък,
вградена от невидимия гений
в платното съвършено на нощта -
парцалена, класическо видение…
Светулката в косите й влетя,
заплете се, въздъхна и угасна.
Каква нелепа буболеча драма.
Денят отново клечица ще драсне.
Нощта затваря черната си рана.

МОРСКИ ПРИКАЗКИ

Ти прости ми, мой бедни рибарю,
че надникнах във морската приказка.
Мен ми стига коритото старо,
не мечтая палатите приказни.
И, повярвай ми, никак не искам
в други приказки да се забърквам.
Вече питомен в нашата рискът е.
И си имаме старата църква…
Проумявам, признавам си грешката -
мисълта ми залитна в прибоите.
Чуй, обичам дланта ти, човешката,
дето Бог я постави във моята.
Ти си всичко, което би искала
всяка фея с очи на кошута.
Аз сърцето си здраво притискам,
тази песен да бъде нечута.
Ала мръкне ли, тихо ще ида
на брега, при добрата русалка.
Само миг. Ей така, да я видя…
и потъна в сълзата й малка.

СРЕДНОЩНА ЛЯСТОВИЦА

Не мога да напиша онзи стих.
Отвъд звездите думите препиха
със виното, което Господ скри
в небесната си изба. Болка тиха
катери бавно снежния си връх.
Под стъпките проскърцва тишината.
Страхувам се от топлия си дъх.
В кристал студен е сгушена сълзата.
Раздипля си воалите нощта.
Сезонът е неясен и без име.
С дъжда от висините долетя,
а бялата й рокличка любима
подгизнала бе. Влажното телце
е нота, знак, видение по жицата.
Откърти се и моето сърце
с лавината. И полетя след птицата.
…Дали да не напиша онзи стих?
Завърнаха се думите - нетрезви.
Разказват, Господ бил ги нагостил
с отвъдните прозрения и бездни.
Не зная зима, пролет ли е, есен.
Отекват в мене грохотни лавини
и лястовичата любовна песен.
През болката със нея ще премина.

KOЛЕДО

Била съм малка, може би на пет,
а Коледата - приказна и чиста.
Досущ била съм палаво звънче,
небето ми - феерия с мъниста.
Не помня вече точното ти име,
но зная как лудуваха в очите ти,
със шалчета и ръкавички зимни,
Снежанки и вихрушки. А сълзите ти -
кристални, мълчаливи откровения -
сребрееха по клепките на детството,
затрупваха мъгливото съмнение,
че фокус е светът, а не вълшебство…
Повярвай ми, не искам и да знам
за този стих и времето прелистено.
Ти беше снежен ангел - Дядо Мраз! -
и първата лъжа - перфектна, истинска.
Поглъщах цветове, любов, вселени,
усмивки, светлини, а моят свят
бе татко и шейната ми зелена,
и мама… оня чайник с липов цвят.
Била съм малка колкото снежинка,
сега подпирам с рамене лавини.
И нека да ти кажа под сурдинка -
не я долюбвам бялата ти зима.
И сякаш съм на Северния полюс.
Или пък той е някъде във мен…
Все още вярвам в теб! - и ти се моля
за Слънце в окъселия ми ден.

ДУEНДЕ

Разсъмва. И Земята се прекръсти.
С ресници сънни галя необята.
Повдигам се на Дух, а и на пръсти.
Едва докосвам нишка в непонятното.

По хоризонта птици везат фигури,
чертаят знаци, образи в сияние.
И облакът прошепва нещо. Сигурно
е разтълкувал в багрите послания.

В неоново или мъгливо, черно -
съвсем като в моретата на Търнър.
На дъното какво ли ще намеря?
Ще мога ли оттам да се завърна?

Морето - табор вечен е. С прибоя
по Лорка пеят гърлено вълните.
Усещам те и в Огъня на Гоя,
в разкъсаните вени на мечтите.

Във залеза, натегнал с наръч истини,
преливал кръв от Божите лозници.
В стрелките ни - от вятъра измислени…
В окото на една ранена птица.

И пак е лято - циганско и палещо.
Най-синьото мънисто съм в дайрето му.
Преди да се изгубя в снежни халища,
запей! Аз ще тактувам със сърцето си.

ЗИМНА ДЪГА

Аз зная, че не знаеш, но сега
наливам чай във чашите. За двама.
Наднича през прозореца дъга.
Измислена. Навън е зимна драма.

И няма кой с какво да оцвети
снежинките в гледеца и небето.
Това го можем само аз и ти…
Разбира се, че може и врабчето.
Пернато топче с човчица, крилца,
с очи, в които бързам да се скрия.
Оттам наглеждам зимата, света.
И вдишвам щедра врабчова магия.
Бледнеят, гинат адови понятия,
причини, философии и следствия.
А блесналото в изгрева Pазпятие
напомня смътно Божието шествие…
Изгубват смисъл думите. Кои?
Война… и куп подобни, бездна, страх…
Но спирам тук, че инак до зори
ще трябва да чирикам. Глътка смях,
троха, наивни поводи за стих
побират се във Смисъла. И мога
снега окаян, болен, мръсно сив
да разкрася с палитрата на Бога.

… Кристали ледни в захарче превръщам.
Наднича през прозореца дъга.
Реална? Колкото й е присъщо…
Навън играят птици. И деца.

В ЕДИН СЕЗОН СЕ ГУБЯ

Тъй дълго се отнесе тази есен.
Прехласна се, чак люляк замириса.
С диези и бемоли птича песен
забързаните облачета слиса.

Гримирани в нюанси на зеленото,
листата са с червило от лалета.
Завихреното вятърно вретено
душите им отнася към небето.

А аз във Ботичели пак се влюбвам.
И пролет ли е, есен ли е, лято?
Очите ми в един сезон се губят -
из царството на песъчинки златни,

във Слънцето - усмихнато разпятие,
в съзвездия от люлякова лудост.
Прокрадват се и мисли за проклятие,
но повече - отблясъци на чудо.

И пулсът ми прескача недолюбен
от залеза на изгревни видения.
Да, есен съм, във себе си изгубена.
Дано запазя вътрешното зрение…

ИНСТАЛАЦИЯ

Не ме блазни казанът с овации,
с арт усмивки, до кокал съмнителни.
И пърформанс ли е, инсталация,
или гъдел за „драгите” зрители?

Не е скулптура, модул, решение,
не е разказ, не е и картина.
Тя е някакво странно творение.
Аз дослагвам към нея години.
Късче нощ и звънчета от сънища,
във основата - Истина в бяло.
Шепа нещо. И много от нищото.
Книга, молив, парче огледало.
И перцето от птицата, дето
не е сова, а дявол я знае…
Акварелно петно от морето,
син прозорец към лилава стая.
По средата - платно на Надеждата -
неусетило вятърна ласка.
Недовършено шалче от преждата,
кукувичата… Щурава маска -
не от подлите, не! - а от смешните,
ослепително бели, на Клоуна.
Отпечатък от стъпка, но грешната.
И трион, и душата на клона.
Тежка плоча от покрив на къща,
две следи на врабче край комина.
И излишното, старото, същото…
Лъв, задрямал във герб, ламаринен.
Сламки, пух от гнезда - разпилени,
гълъб бял - виртуален, клавиши.
Спрял часовник. Живот - над колене,
над устите. И трудно се диша!
Три висулки от приказка ледена.
Очилата с диоптър на татко.
Анекдот за вълната и гребена.
И бурканче с горчивото сладко.

Нощи хиляди още… И колко
бих разказвала само за нея.
И през сълзи от смях, и със болка.
Нека вятърът да я допее.

ЛЕТЯЩО ГНЕЗДО

Не бях случайно в този самолет.
Приличаше на наранена птица.
В сърцето й проплакваха през ред
и смееха се български дечица.

Спокоен полет. Господ беше с нас.
Той пълнеше със ангелски звънчета
душата си. В протуберaнс
усмивките му галеха небето.

Не беше полет. Бе печален курс -
съдби, паспорти, куфари и чанти.
И земният, и турболентен трус
във вените на всеки емигрант.

Играчки, биберони и дрънкалки,
оная бяла, плюшена мечта -
човешка и потребна. Много малка.
Летеше…. Сякаш жива беше тя.

И спуснахме се. Господ беше с нас.
Над облаците - слънчево и синьо.
Заплакаха дечицата в захлас.
Навярно за абстрактната родина…

ПРИКАЗКИ

Какво се случва, татко, точно там -
на границата между двата свята?
Не се боя. Пораснах. Нека знам!
Разказвай ми за пътя на душата.

Объркваш време, хора и съдби.
Тъй приказката става невъзможна.
Отваряш стари, скърцащи врати.
Разказвай ми, но без да се тревожиш.

Страхуваш се. Във странния ти свят
играят сенки, призраци на воля.
Те близкото превръщат в непознато,
а тебе във дете. И аз се моля

да се завърнеш. Пътищата ни -
небесен ребус, слизат към полето,
където няма нощи, няма дни.
Трохи бележат пътя на сърцето…

Не се страхувай, татко, аз съм тук.
И помня как ръчицата държеше
на детството ми, както никой друг.
Красива беше приказката. Беше.

АПЛОДИСМЕНТИ

Играта свърши. Бис. Аплодисменти.
И ролите се върнаха в сценария.
Отдъхнаха след „звездните” моменти
душите им от звънките бездария.

Единствено една се противеше
на сложната раздяла със таланта.
Тя в него се събуждаше. Там спеше.
И хранеше се, дишаше аванта.

Щастлива бе. И много горда, смела,
че беше му лице, сърце и сянка.
Чертите и смеха му бе си взела,
парфюма, чара, мъжката осанка.

Тъй чувствена до сълзи, романтична,
не слезе и от клепките му чудни,
когато беше влюбен във момичето
на сънищата си. И го прокуди.

Играта свърши. Зрее тишината.
Остана сам със себе си. И с нея.
Тя, зъзнейки, задряма във душата му,
където бе натрупал снеговеят.

ДЯДО КОЛЕДА

Дядо Коледа днес е щастлив.
Бе нает от отдел в общината -
в мразовитите ледени дни
да пришпорва с файтон тишината.

Вече пета ли, шеста година
безработен е и без заплата.
Оцелява все някак. За трима!
Но остана ли здраво в душата?

Дядо Коледа днес е пиян.
В свойта приказка сам си живее -
празен фризер, без ток, гол таван.
И с последната жива идея…

Но сега със файтона лети.
А звънчетата дяволи гонят.
Ех, живот, ех, съдба, ех, мечти!
И снежинките… Кой ли ги рони?

Дядо Коледа не издържа.
Трети ден разговаря с въжето.
Само миг, но без дъх… Примижа.
И файтонът се вряза в небето.

ШЕРШЕ ЛА ФАМ

Превърнах се във крива въпросителна.
Застанах инатливо до сърцето си.
Не исках да ми срича относително.
Не исках да ми казва „общо взето”.

Нали е мое, та му хванах вяра.
Подлъга ме във време неприлично.
След него хукнах към оная гара,
където спират влакове кармични.

Е, да, сгреших. И просто е! До копче.
Каква ти карма! Врели-некипели!
Сърцето ми - мишена непорочна,
Сатир прониза с древните си трели.

И ето ме - комична героиня
в абсурдния спектакъл на нещата.
И ролята ми главна е - Алина.
Шерше ла фам. И още за жената…

Изправям се, все пак съм удивителна.
А ти, сърце, във точица се свиваш.
Да ти простя? - прощавай, но съмнително!
Боли ли те? Дано останеш живо!

ПЕРЦЕ

Два гълъба се любят на перваза.
Прозорецът е театрална сцена.
В декора - три лалета, ваза.
И слънцето, в стъклото уловено.

Във „залата” детенце си играе
с любимо бяло плюшено мече.
То птиците не вижда, то нехае,
че времето през пръстите тече.

Единственият зрител и поклонник
виси умислен, сънен на стената.
Тъй старият и глуповат часовник
с окото си следи играта.

И действие последно. Отлетяха
крилатите Изолда и Тристан.
Декорите, первазът - опустяха.
Едно перце остана само там.

ЕДНО БЪЛГАРСКО СЕЛО

Как притиска го смъртният залез
със горещите алени пръсти.
Не личи да е живо, едва ли,
щом и църквата тук е безкръстна.
То и своето име не помни,
че го кръстиха няколко пъти.
Край чешмата му - счупена стомна,
във чучура й гущери мътят.
Тук школото е тиха руина,
в двора - гръсти, трънак, бучиниш.
Тананика си “Мила Родино”
един луд, всъщност бивш ученик.
На стената на старото кметство -
сърп и чук, скършен кръст и звезда,
среден пръст. А високо в небето -
птичи вопли, последни ята…
Тук и щъркелът вече не идва,
но когато отнейде затрака,
слиза облаче - споменът свиден
за деца, дом и весела стряха.
Тук е родното българско село,
ослепяло под гнили кепенци.
И е мъртво на думи и дело -
политически наш Освиенцим.

ПРОСТРЕЛЯНО ЛЯТО

Отново стяга куфари за път.
Оглежда се, да не забрави нещо.
Под миглите му птичета летят.
Усмивката му още е гореща.

Прилежно сгъва ризите си златни,
прибира панталоните от лен,
фенера динен, шапката си лятна.
Скатава черен, нереален ден.

А аз откраднах древния часовник -
напомня ми на слънцеструнна лира.
И го обръщам, крия го виновно.
Дано да се обърне и всемира!

Да се завърнат стъпките на дните,
за да прескочат точно онзи ден,
когато ти си тръгна. По вълните…
И стреля Август в Слънцето. И в мен.