ВЕТРОВЕТЕ
ВЕТРОВЕТЕ
На Биляна
Ветровете не бяха това, за което се молехме.
Само кораби искахме ние - красиви и дръзки.
Може би затова днес останахме боси и голи,
затова се разбягахме, сякаш от бомба разпръснати.
Тази нощ съм отново в градчето, в реката нагазило.
Тук строихме си кораби - виждам ги сякаш в просъница.
Всичко пак се повтаря - с младежките празни фантазии,
със девойките влюбени, с дългите нощи безсънни.
Колко тъжно и страшно е сам да останеш на сушата
край красивите скелети, времето стръвно захапало,
да си конникът, който веднъж даже не е препускал,
а животът да бъде за теб вечно утре и някъде.
Може би аз съм длъжен да стана, плетейки краката си,
да отида, да седна на тяхната маса неканен,
да им кажа „Красивият кораб е цяло нещастие”,
та дори да ме вземат за луд или пийнал нахалник.
Да протегна ръка, да посоча във мрака пред кръчмата,
дето нашите кораби гният с пречупени мачти,
да им кажа, че всичко в света все едно е и също
и че те днес се газят така, както ние се мачкахме.
И притворил очи, да мълвя разтреперен за вятъра,
дето трябва да хванат, било то с ръцете си голи…
Да не стане и с тях като с мене и мойте приятели -
ветровете не бяха това, за което се молехме…
1997
ЩЕ ДОЙДЕШ ЛИ ОТНОВО ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ
Ще дойдеш ли отново през септември?
Не знаеш как жадувам да те видя,
когато вън налягалите зебри
по плочите на двора си отидат.
В градината на пеещото лято
листата сякаш вчера са наболи,
но аз усещам есента, която
подостря вече жълтия си молив.
Ще дойдеш ли? Тъй малко ни остава,
преди съдбата всичко да ни вземе…
Да скитаме със теб като тогава
край мръкнещи гори в дъждовно време,
да видиш покрай някой грохнал дънер
Живота - като житно зрънце малък,
и в тебе тази мисъл да покълне -
че вече не е време за раздяла.
2009
ПРЕГРЪЩАМ ТЕ ВЕЧЕР
Прегръщам те вечер, когато прозрачните пръсти
на стария ден уморено ръцете ми пуснат
и бавно попиват в килима поляните пъстри,
а здрачът целува стъклото с къпинови устни.
Когато нощта отмаляла на двора долита
и тихо присядат на къщния праг ветровете,
с една дълго кътана клечка ще драсна кибрита
и в мрака душата ми тъжна за теб ще засвети.
И само на теб ще разкаже в смълчаната стая
за всички дълбоки следи от житейските тръни,
додето, загледан във теб, съм забравил, че зная
как всичко ще свърши, когато отново се съмне.
Защото, когато денят отдалече се върне
и плисне дъха си по тесните улици стари,
ще види в прозореца как уморен и посърнал
отново албума със твоите снимки затварям.
2008
ПИСМО
Едно писмо ти пиша от години.
Живее още старият копнеж, но
боя се, че с кръвта ми ще изстине
и толкова изстрадалата нежност.
И бързам все, заспивам с мисълта, че
навярно утре то ще е готово,
че пак ще бликне изворът затлачен,
ще забълбука пеещото слово,
и виждам някой скромен стих, облечен
на думите с красивата позлата…
А все така посрещам всяка вечер,
загледан на деня през перилата.
Съдбата две посоки отреди ни,
въртят се дните - остаряла плоча,
и все го пиша, толкова години…
А няма никога да го започна.
2014
ОТИДОХА СИ ДУМИТЕ ОТ МЕН
Отидоха си думите от мен.
И уж почти с безгрижие засвирил,
все още се препъва моят ден,
попадне ли в дълбоките им дири.
Но аз - трева под пролетния свод,
забравям вече, закопнял за светло,
изгубения половин живот
в мъгливото усое на сърцето,
годините нерадостни на плен,
очите техни, гледащи ме строго.
Отидоха си думите от мен.
Оставиха ме сам. И слава Богу.
2011
ТЕЗИ МОИ ЛЕТА
Тези мои лета - аз не съм ги очаквал и викал.
Те пристигат сами и си тръгват сами изведнъж
като вятър, политнал след лутане дълго в тръстика,
като облак, понесъл нанякъде другаде дъжд.
И това си отива, годината вече преваля.
Както никога, чаках да свърши до сетния ден,
есента да се върне, на двора пръстта да разкаля,
да възкръснат надежди, отдавна изгубени в мен.
Да се върна и аз в оня град, от реката измиван,
да си дойде и тя, да я срещам случайно навън,
да се радвам, че още е хубава, здрава и жива,
да си тръгвам разплакан и пак да я виждам насън.
И да чакам да свършват пак дните, когато я няма,
да се моля на времето бързо да тръгва във ход,
докато разбера някой ден, че е златото слама
и незнайно съм чакал да свърши самият живот.
1994
КРАЙ ТЕЗИ СТЕНИ
На Дарина
Край тези стени са отеквали нейните стъпки
и тези прозорци след нея очи са въртели.
Навярно затуй ме обземат предишните тръпки,
когато отново минавам край къщите бели.
И както край чужда врата се ослушва крадецът
и нощните звуци, стаил се, грижливо отсява,
така в слух и аз преминавам унесен градеца -
дано чуя шум, незатихнал до днес оттогава…
Местата ги помня, добре съм запомнил местата -
край тъмните ъгли главата си леко навеждам,
а бавно усещам как сякаш потъвам сред блато
и чувствам да гасне и сетната бледа надежда.
Да, нея я няма и повече няма да мине…
Какво ще ми кажат стените и къщите неми?
И тръгвам надолу, където водите си сини
разлива реката, подгонила вечното време.
1995
ОТНЕСЕ МЕ В ЕДНА САМОТНА ЕСЕН
Отнесе ме в една самотна есен
раненото крило на летен вятър
и оня свят от спомените днес е
далечна, малка точка в необята.
А трябва да се връщам при онези,
с които ще зачакам вече края -
отдавна не е време за поезия,
единствено е време да призная:
след тези дни, които се стопиха,
за мен остава да си спомням скришом,
че някога и аз съм писал стихове
и в есенните нощи съм въздишал.
2013
ЕСЕННА ПЛАНЕТА
Лети градът. Все по-далеч остава
мъждукащата точка на септември -
венец от бледи есени листа във
водите на безмилостното време.
И ти натам от стаята надничаш,
осъден всяка вечер да отмяташ
на някое последно бяло листче
последния остатък на тъгата.
А колко ли от думите ще хване
на листите прокъсаното сито…
Лети градът, зарастват стари рани,
повяхват тези спомени, които
ще станат прах и болка, и несрета,
навеки ще заспят, дълбоко скрити
в онази тъжна есенна планета
с безжизнените, хладни сателити.
2011
НЕРОДЕНИТЕ НАШИ ДЕЦА
На Д.
Завъртя се животът ни - пумпал, и тъй ни повлече,
че улисан така не разбрах
как в света те остави, а мене отвя ме далече,
както вятърът летния прах.
Като бурна вода връхлетяха ме дните след тебе,
като прилив несръчен плувец
и защо ли изплувах - да чопля животеца дребен
в този малък и скучен градец.
Постаи се с годините болката, черна и дива.
Любовта, тази топла река,
аз видях как в стена се превръща, когато изстива.
Но оставаме живи така…
И защо ли сега пак животът към мене те носи?
Да си спомняме „някога”, „там”?
Как ме дращят отвътре на думите ноктите остри,
а какво да ти кажа, не знам…
Но какво да говорим сега, щом мълчахме тогава…
Нека пак не заченем тъга,
нека чудо направим, тъй както насън само става,
нека двамата просто сега
този парк да превърнем в онази небивала стая
и с грижовно смълчани лица
да погледаме тихо край нас как на пода играят
неродените наши деца.
2004
СВЕТЛО
На Н.
Навярно има още много дни,
в които ще се срещаме със тебе.
Но днес, когато тръгваш, приседни.
Не казвай, че си стар и непотребен,
че всичко е отминало или
че вехнеш сам в света си неприветлив…
Най-хубаво през пролетта вали!
Най-хубавите стихове са светли!
Когато тръгва лятото на път,
гори у него пламък - да се върне.
И в теб сега дърветата растат
дори когато блед си и посърнал,
когато твоят поглед осланен
изгубил е посоките нататък…
Защо и ти не хвърлиш като мен
ръждивите окови на тъгата?
Привикнал си под нейното крило,
но гибел крият нейните съблазни…
Не казвай, че стихът се ражда в зло,
че листите отдавна чакат празни,
а чуй - едничка дума остави,
но нека да е слънчево край нея!
Животът ще отмине и на „ви”
и не за твойте болки той копнее!
Ледът ще се пропука, твоят свят
към някой южен залив ще отплува.
А ти ще гледаш просълзен назад,
но горд, че си надвил, че съществуваш.
2009
НА ПЪТ
И отново на път в тази нощ, от звезди просветляла.
И додето продраният мрак своя кон ми седлае,
мисля как ще умирам, ще вехне косата ми бяла,
ще угасне най-сетне бодежът на пътя безкраен.
Поживях край реката, но ето - след кратката пролет
всичко става едно и събират се двата й бряга.
И отново е време за мене да тръгвам надолу
след водата, която от своите корени бяга.
А душата на скитник за минало време не плаче.
Тя забравя водата, шума на вълните сред здрача
и запомня единствено малкото слънчево зайче,
дето в жълтото лято край сухите камъни скача.
Но да тръгвам сега в тази нощ, от звезди просветляла.
Вече хвърлих душата си бедна на звездната клада
и преди да умра, ще просветне косата ми бяла
като малка звезда, докато върху релсите падам.
2007
МЪКО МОЯ
Хайде да си ходим, мъко моя.
Тъмно е, останахме самички.
Трябва някак да намерим тоя
път, по който тръгнаха си всички.
Късно е да бъдем край реката,
а и тя сега в нощта изчезна -
сляла се е със брега оттатък,
сляла се е и с небето звездно.
Само пътят някъде отгоре
чака ни край есенната нива,
ще ни изпроводи чак до двора,
а след нас в нощта ще се размива…
И тогава двамата полека
ще смутим на стаята покоя
и ще легнем в тъмното навеки
само двама с тебе, мъко моя…
1995
ДАЛИ СЕ ПРИМИРИХ
Дали се примирих, че си отиде,
или без време аз съм остарял,
но вече не копнея да те видя,
тъй както преди време съм копнял.
Когато след деня нощта се върне,
не хвърлям празен поглед над града,
не се измъчвам, тъжен и посърнал,
с кого ли си, къде ли си сега…
Защо бледнее образът ти свиден?
Все питам се и все не съм разбрал.
Дали се примирих, че си отиде,
или съм просто вече полудял…
1994
ВАЛИ С ДЪЖДА ТЪГАТА МИ НАПРОЛЕТ
Вали с дъжда тъгата ми напролет.
А някога край мен валяха стъпки,
покарваха мечтите ми на воля
в онези дни изгубени и скъпи…
Една река прииждаше срещу ми
и всяка нощ с вълните й отплавах…
О, колко бих се смял като безумен
на някой, ако кажеше тогава,
че дните занапред ще се стоварят
над мене като майски град жестоки,
а аз ще гледам призрачната пара,
изгубен край издъхващите локви.
2010
РАЗСИПВА МЛАДОСТТА ТИ СВОЯ ЦВЯТ
Разсипва младостта ти своя цвят,
а аз, загледан в липсващите дрехи,
си мисля, че годините вървят
и всеки цвят орисан е да вехне.
И виждам те с подбити ходила,
осъдена от думите големи,
да си това, което си била -
жена от друг живот и друго време.
2011
МАГИЯ
Случайно я откривам сред тълпата,
а тя глава извръща настрана
и тихо отминава по-нататък.
Какво се случи, кой ни прокълна?
Магия черна някой ли ни сплете
да бъда сам и тя да е сама?
Преди не вярвах в силите проклети,
а днес и то тревожи ми ума.
На врачка ли, на църква ли да ида,
та нещо някак да се нареди
и тя да се обърне, да ме види,
тъй както ме е гледала преди…
1994
НА МИЛАТА МИ МАЛКА ПЛЕМЕННИЦА ЕМИ
Ще отминат години и същите тези очи
ще изпращат ковчега ми, с рози прощални окичен,
но сега са щастливи и болката в тях не личи,
а и дава ли чичо на болката свойто момиче…
Като вълк ни оглежда от пътя животът свиреп,
ала ние се смеем на двора край масата двама
и когато усмивката дръзне да литне от теб,
аз изтичвам за шарено сокче и розова сламка.
Не пораствай, дете! Нищо хубаво никога там,
във света на големите, стигнеш ли, няма да видиш.
Ако можех за ден само свойте очи да ти дам,
а със твойте да скокна в реката за рибки и миди,
да потърся онези изтляващи вече следи
към ключа, който пази на детството портата свята,
и спасени в света на красивото старо преди
да останем завинаги двамата с тебе оттатък…
2013
ЗАБРАВА
Забравиха ме другите отдавна
във тази къща - гробница старинна.
На крачка е от улицата главна,
а колко време никой не намина.
От много дни навън не съм излизал.
Все гледам през смълчания прозорец
как хората край мен минават близо,
а никой не разлива стъпки в двора.
И всяка нощ, загледан във тавана,
затиснал ме по-тежък от олово,
си мисля тъжен, че ако захвана,
във него с поглед дупка ще изровя.
А есента дойде и пред стъклото
от клони изкова ми черна мрежа -
да ми напомня, че съм в плен на злото,
и всякакви надежди да зарежа.
Така край мен годините ще минат.
И хората, с които сме се клели,
към мене безвъзвратно ще изстинат,
забързани по пътищата бели.
А аз така безследно ще угасна
на мъката в жестоките окови,
с душа разбита, с нищичко неясно
и от любов проклятие отровен.
1995
ТАКА НАД МЕН СА БЛИЗО ВЪРХОВЕТЕ
Така над мен са близо върховете,
та ясно виждам колко са далече
и колко недодялано съм вплетен
в одеждите на падащата вечер.
Разбирам, че Животът е записал
това за мене в старата си книга:
„На ниско да живее, е орисан
и недалеч от ниското да стига”.
И само някой, до сърцето близо,
ще види във окото ми сълзата,
когато утре призори заслизам
надолу по пътеката позната.
Септември 2008
х. „Мазалат”
