РАЗКАЗИ

Михаил Михайлов

РОМЕО И ЖУЛИЕТА

Три дни обикаляхме безуспешно парка Ауаш в Централна Етиопия с разрешение да отстреляме воден козел. Бяхме посланикът Вълчо Найденов, Младен Мутафчийски, който единствен бе ловувал по тези места, доктор Колев и аз. Аз шофирах. Другите стискаха пушките. Посланикът и Младен - карабини, а докторът - овехтяла Ижовка.

Още първия ден, на разсъмване, имахме слука и видяхме воден козел. Беше сивобял, величествен, настръхнал за бой. Но потъна внезапно в утринната тъма, сякаш вдън земята. Следващите два дена късметът ни изневери.

- Мамка му! - изруга Младен. - Миналата година беше пълно, а сега за три дни видяхме само един.

- Един, ама за десет! - обадих се аз, за да смекча яда на дружината.

- Наистина беше много голям - потвърди посланикът.

Колев нищо не каза. Той и без това си мълчеше през цялото време.

- Трябва да ударим! - добави Младен. - Обещал съм месо на шефа на местните афари. Друг път може и да не ни пуснат тук.

До залеза оставаше по-малко от час и той се изниза неочаквано бързо. Връщахме се унили, когато пред нас се изпречи двойка дик-дик - най-малките газели, малко по-едри от заек. Ухажваха се безгрижно, щастливи на фона на залеза.

Кървавочервеното небе зад тях предвещаваше злокобно събитие, а те се гонеха влюбени и безразлични към всичко около себе си. Спрях, за да им се порадваме.

Женската беше стройна, пъргава, игрива. Гальовно се търкаше в него и го подканяше, а щом той понечеше да се качи връз нея, тя ловко му се изплъзваше и след миг трепетни колебания отново се доближаваше.

Оглушали от обич, не чуваха точещия зъби дизелов двигател на джипа, въпреки че ни деляха само двадесет крачки. Танцуваха омагьосани, описвайки хипнотични видения. Сякаш зловещи африкански шамани ваеха предсмъртните им любовни ласки върху горящото небе за тях…

Страхотен пукот за малко не пръсна сърцето ми. Мъжкарят падна и зарови глава в праха. Женската се вцепени. Остана закована на място, учудена от странното поведение на своя любим. Пристъпи плахо към него и го побутна тревожно с муцунка.

Ала той не помръдна. Повтори, ала напразно. Лежеше безжизнен в краката й. Може би най-сетне чу разкъсващия траурната тишина двигател, защото се обърна и отправи въпросителен поглед към нас.

Заби го право в нашите празни погледи и съм сигурен, че не намери в тях отговор на своя въпрос. Поклати глава възмутена, обърна се и пак го подкани да се изправи, за да продължат флирта.

- За месото му стрелях - обади се гузно зад гърба ми Младен. - Пък и трофеят е много добър. Близо десет сантиметра!

Никой не отговори. И какво ли можеше да се каже? Десет сантиметра дик-дик е златен медал. Даже капитален трофей. Стояхме смълчани и чакахме да си тръгне женската. По женски не стреляхме. Това беше неписан закон.

Но тя не си тръгваше. Отворих вратата на джипа и излязох да я уплаша. Ала тя застана още по-уверено пред трупа му и размаха заканително своите остри ушички, сякаш се канеше да се бие с мен.

Направих няколко крачки към нея. Тя се обърна, за кой ли път го побутна безрезултатно и пак ме погледна сурово. Виждах съвсем ясно малките й, тъмнокафяви, искрящи очички.

- Не се приближавай, докато не се вдигне моят съпруг! - заповядваха ми те, а казват, че животните не говорят. - Прилоша му, но ей сега ще му мине, ще се изправи и ще офейкаме, а вие ще си продължите по пътя.

Стоях вкаменен и чаках да стане чудо - да се изправи мъжкарят и да побягнат, както тя искаше, заедно в саваната. Вече си представях как препускат към кървавото небе, когато край мен изсвистяха сачми и мигновено след тях проехтя изстрел.

Женската политна назад и падна върху мъжкаря. Порита малко с крачка и после бавно ги отпусна. Положи морна шия върху шията на своя любим и вторачи широко отворени, просълзени очи в него. Този път гледаше нежно и мило - влюбено. Обърнах се и видях Колев с все още насочена пушка.

- Да не си полудял, докторе? - ревнах му. - За малко не ме удари!

Той изпразни оръжието, издуха цевите и седна до Младен, както винаги мълчалив.

Понечих да тръгна към животните, но краката ми отказаха да вървят. Обърнах се и се върнах в джипа. Седнах зад волана и промълвих:

- Нека някой друг да ги вземе!

Нищо не казаха. Мълчаха…

- Карай! - смъмри ме по едно време Младен, прежалил трофея. - Ще им кажем къде са паднали. Ще ги намерят.

Подкарах към бивака. По пътя посланикът не издържа и попита троснато:
- Все пак, Колев, защо стреля?

Докторът не отвърна. Затърси трескаво в джобовете си цигари, намери и запали една.

Когато я изпуши, бавно я загаси и процеди глухо през зъби:

- За да не страда за него!

Поизкашля се и добави:

- За да останат завинаги заедно…

Настана тягостна тишина. Всеки потъна в своите мисли. По-късно, когато се въртяхме безсънно в постелите, чух Колев как тихо добави, сякаш на себе си:

- Като Ромео и Жулиета!

От тази случка изминаха много години. Животът ни пръсна по света и извън него. След промените в България посланикът обедня и се помина. Лека му пръст! Младен пък стана богат човек, труднодостъпен. Но и той ни напусна - гол. Само гробницата му напомня за неговото богатството. Аз обаче го помня с веселия нрав и богатото чувство за хумор.

Доктор Колев се скита в ЮАР, а аз из Намибия. И двамата немили, недраги. Така ще е, докато някой ден срещнем отново своите верни ловни другари - Младен и Вълчо Найденов.

Има за какво да си хортуваме.


ПРЪВ ЛОВ В НАМИБИЯ

1990 година е. Някой отвори древногръцката Пандора и пусна злите духове в България. Плъзнаха мутри, инфлация, проституция, наркомания, безработица - всевъзможни социални злини. Появиха се безброй партии. Хората се намразиха.

Мен ме уволниха от Външно, въпреки че си гледах добре работата на три западни и два източни езика. Ала за зла участ бях работил на младини в комсомола.

Беше декември. Седях безработен на топло до парното, което тогава все още беше евтино, потънал в черни мисли за бъдещето. Телефонът звънна.

Обади се Карлос - ловец от Испания. Преди месец го бях водил на лов в Бургаско при Саки за благородни елени. Сдоби се с хубав трофей. Златен медал - тринадесет и половина килограма, двеста и четиридесет точки.

- Искаш ли да дойдеш с мен на лов в Намибия? Ще ми превеждаш. Аз плащам всичко.

- Идвам! - отговорих, без да разсъждавам, подгонен от мрачните мисли.

След седмица кацнах в Намибия и не можах да повярвам на очите си. Дали защото в България беше студено и всичко, в което вярвах, се разпадаше, или заради палмите, чистотата, спокойствието на хората и изобилието от африкански животни, но Намибия ми се стори по-хубава от Швейцария. Влюбих се в нея от пръв поглед и още я обичам.

Стана моя втора родина - убежище от злите духове на Пандора.

Испанецът нае частен самолет и кацнахме в Каприви, на лов за биволи. Три дена обикаляхме ловните полета по делтата на река Окаванго в очакване да се появят биволи, ала от тях нямаше и следа.

Към края на четвъртия ден срещнахме огромен слон-единак. Бивните му стърчаха метър и половина пред хобота му. Щом го зърна, Карлос онемя. Беше много стар слон. Пасеше спокойно оттатък реката, на стотина метра от нас.

- Мога ли да стрелям по него? - попита испанецът.

Аз преведох желанието му на водача ни, който беше бушмен.

- Не може - отвърна простичко той. - Нямаме разрешение.

Преводът ми не се хареса на Карлос.

- Колко струва това разрешение? - попита испанецът.

- Десет хиляди долара - отвърна водачът.

- Ще ти дам двадесет!

Бушменът се усмихна и повтори:

- Не може! Нямаме разрешение.

- Тридесет - вдигна мизата богатият испанец, който беше страстен ловец и не жалеше парите.

Отговорът беше същият:

- Нямаме разрешение!

- Четиридесет! - предложи без колебание Карлос.

Животът го беше научил, че ако нещо не може да стане с пари, става с много пари.

Бушменът се ухили така, че всичките му зъби блеснаха ослепително, но пак отсече:

- Не може. Трябва да извадим разрешение. Тогава може.

- Какъв тъпак! - обърна се към мен Карлос. - Предлагам му да изкара четиридесет хиляди долара, а той се опъва. С тези пари може да оправи живота на цялото си семейство. Не! На цялото си село! Ти разбираш ли какъв уникален трофей стои пред нас?

- Разбирам, приятелю, ама той не разбира - отвърнах на испански аз, опитвайки се да го поуспокоя.

Карлос свали карабината си, свъси вежди и се загледа мрачно в слона. А той, слонът, пасеше спокойно, без да се притеснява, че животът му виси на косъм.

Хвърлих поглед към бушмена и забелязах тъмна сянка да минава по лицето му. Беше разгадал намеренията на моя приятел, който явно се готвеше да стреля, пък да става каквото ще. Разполагаше с много пари и с добри адвокати.

- Питай го дали може поне да се снимам с него.

Преведох. Бушменът щастливо отвърна:

- Може!

- Вземи фотоапарата и тръгваме към слона! - нареди ми испанецът. - Искам да се снимам отблизо с него.

Свалих апарата от джипа и тръгнах подир испанеца. Карлос нагази в реката, ала бушменът тутакси ни възпря.

- Спрете! Опасно е да се приближавате до слона, а и реката на места е дълбока. Снимайте се оттук.

Преведох.

- Кажи му, че нас, испанците, не ни е страх от слонове, нито от дълбоки реки! - отвърна Карлос и енергично преджапа реката, която беше плитка в края на сухия сезон.

Поколебах се за миг, но испанецът ме изкомандва от другия бряг:

- Тръгвай! Да не би и българите да сте страхливи като бушмените?

След тези обидни думи поех напред да защитя честта на рода си. Прегазих и аз реката и тръгнах подир Карлос към слона. Бушменът остана вцепенен от нашата безразсъдност.

Когато се поотдалечихме от него, испанецът съзаклятнически ми сподели:

- Ето какъв е планът. Заставам близо до слона, уж да се снимам. Слонът ме забелязва и ме напада. Тогава вдигам оръжието и стрелям в него. Самоотбрана, нали разбираш?

- Това май е доста опасно - отвърнах - Ами ако не го уцелиш смъртоносно?

- Ще го убия с първия изстрел в челото. Тази карабина е Експрес! - заяви Карлос и продължи да крачи уверено към слона.

Да си призная, доста се развълнувах. Май и ръцете ми се разтрепериха. Всичко се случваше внезапно. Въобще не бях подготвен. Притесних се, но продължих да крача по инерция след тореадора. Той стигна на петдесетина метра от слона и спря. Аз заковах на три крачки зад него и вдигнах фотоапарата, готов да снимам.

Слонът не ни обръщаше никакво внимание. Пасеше си кротко. Ясно чувах как хоботът му къса тревата. Погледнах назад. Далече зад нас, оттатък реката, бушменът правеше отчаяни знаци с ръце да се върнем.

- Защо не ме напада? - попита ме Карлос.

- Не знам - отвърнах тихо аз, - вероятно е глух от старост, а и вятърът духа откъм него.

- Защо шепнеш?

- За да не ме чуе слонът - отговорих още по-тихо аз.

- Страхливец! - викна испанецът, и добави с пълно гърло: - Олееее!

Слонът се сепна, обърна се плавно и се понесе към нас. Плесна с уши, от които се вдигна облак прах. Вдигна и наду страховито хобот. Проехтя оглушителен тромбон.

Усетих как звучната му вълна разтърси корема ми. Вцепених се. Косата ми настръхна. Очаквах да проехти изстрел. Секундите се нижеха безмилостно. Слонът се приближаваше, а изстрел нямаше.

Свалих фотоапарата и що да видя? Слонът набира скорост към мен, а от испанеца и следа няма. Беше се изпарил.

Обърнах глава назад и съзрях отдалечаващата му се фигура, обгърната в гъста мъгла прах, вдигаща се от петите му. Хукнах с все сила след него. Навремето тренирах лека атлетика.

Това обаче не ми помогна да догоня “смелия” тореадор. Той вече нагазваше в реката, а аз бях на повече от тридесет метра след него. Зад мен земята се тресеше. Бягах, без да се обръщам.

Това бягане сега го разказвам набързо, а тогава ми се стори безкрайно - непробуден кошмар. Пред мен испанецът се спъна в реката и падна по очи, барабар с карабината си Експрес.

Връхлетях връз него. Хванах го за яката и тутакси го изправих. Усетил стабилна почва под краката си, той светкавично се втурна напред и излезе вир-вода на другия бряг.

След него и аз стъпих на брега и чак сега се обърнах да видя какво става със слона зад нас. Той беше спрял на отсрещния бряг и сърдито клатеше глава.

Чак сега Карлос вдигна карабината и го взе на мушка. Пъргавият бушмен натисна цевите му надолу и в този миг, най-сетне, проехтя изстрел.

Куршумът вдигна фонтан в реката и слонът спря да клати глава. Обърна се и с подвита опашка се отдалечи в тръс.

- Бягаш, а! - викна по него испанецът. - Уплаши ли се? Хайде, върни се, ако имаш кураж!


СТАРИЯТ ГЛИГАН

Тази година снегът падна рано. По следите, които животните отпечатаха върху него, разбрахме, че старият глиган се е завърнал. Лани един от викачите му стреля и го рани, но и глиганът рани ловеца. Разпра крака му. По кървавата диря гонихме животното чак до деретата на съседната ловна дружина. И в тях влязохме, но ни се изплъзна.

Въпреки операцията, човекът окуця и сложи патерици. Беше пазач и загуби работата си. Жена му го напусна. Нямаше деца. Остана сам и помръкна. Спря да идва на лов. Как ли не го увещавахме да се върне в дружината?! Отказа и сега, когато му съобщихме, че глиганът отново е тук. Само помоли да го убием, защото съсипал живота му.

Всички мразехме този глиган. Едни, заради куция приятел, други, задето им уби кучетата, трети, защото вече пета година го гонехме безуспешно. Оказа се много хитър. Винаги се изплъзваше. Изкорми всички кучета, които се осмелиха да го преследват.

Останалите живи го отбягваха от страх. Не смееха дори да го лаят и той не се вдигаше. Търпеливо изчакваше в най гъстите храсти да отминат кучетата и викачите. Само един човек го бе виждал - окуцелият викач. Каза, че е голям като крава, а глигите му стърчат половин педя.

Беше шести януари - последният ловен излет и последната възможност да отмъстим за своя куц колега. Следите на глигана водеха към най-гъстото и стръмно дере. Нямаше как да объркаме дирята му.

Бренекето на викача беше разполовило копитото на предния му ляв крак. Събрахме всички ловци - и болните, и старите. Решихме да наредим гъста пусия, а зад нея да сложим тапи. Най-опитният ловец разпредели хората. Мен постави на тапа зад викачите и когато всички заехме местата си, ловът започна.

Викачите пуснаха кучетата в дерето и загърмяха. Викаха с пълни гърла. Най-силно викаше Петър. Даваше кураж на кучетата. Аз слушах отзад, притаил дъх зад дънера на стар дъб. Не след дълго кучетата залаяха злобно. Вдигна се голяма олелия.

Проехтяха изстрели, а след тях отново лай и пак изстрели. Не можех да преценя дали стрелят викачите, или ловците от пусиите. За известно време настана тишина и реших, че глиганът е паднал, но викачите пак се обадиха. Ловът продължаваше…

Мястото не ми харесваше. Беше открито и удобно за стрелба, ала глиганът едва ли щеше да излезе на чистото. Тръгнах след викачите. Мушнах се в гъстите шубраци, въпреки че там нямаше почти никаква видимост. Нещо ми подсказваше, че глиганът ще държи гъстото. Лаят на кучетата и крясъците на викачите се отдалечаваха.

Мислех си за глигана. Къде е? Колко е голям? Какво ще правя, ако не успея да го убия и ме нападне? Питах се защо толкова много го мразим? Вярно, беше ранил викача, ама при самозащита. Беше изкормил кучетата, но пак при самозащита. Бог щеше да го оправдае.

Дирите му винаги бяха самотни. Явно бе стар. Изоставен не само от женските, но и от децата си, отхвърлен от всички, безмилостно преследван, като несправедливо набеден герой в криминален роман. Животът му със сигурност беше горчив.

Дали защото и аз ставах все по-самотен и разочарован от действителността, или просто от съжаление, но глиганът ми ставаше все по-симпатичен. Отдавна бях разбрал, че никога между хората няма да има равенство, братство и справедливост. Че адът и раят са тук, на Земята. Че се мразим повече, отколкото се обичаме и в крайна сметка от всички живи същества сме най-гадните.

Държеше ме единствено вярата в приятелите. За разлика от мен старият глиган нямаше нито един приятел. Имаше само врагове.

Суха съчка изпука и прогони от главата ми мислите. Сърцето ми заби лудо. Глиганът ли идваше или някое заблудено куче се връщаше? Стиснах пушката. В цевите й лежаха две бренекета. Не ползвах тринадесет нули. С бренекето или удряш животното или не, а с нулите често се случва да го раниш и изпуснеш. Ще падне нейде в гората и ще си отиде нахалос.

Не мърдах. Дишах бавно, с отворена уста, за да не ме чуе животното, което се приближаваше. Ако беше глиганът, вероятно и той сега се ослушваше и душеше. За мое щастие вятърът беше насрещен.

Стоях вкаменен четвърт час - цяла вечност. Чувах в далечината гласовете на викачите, но наоколо беше спокойно. По едно време долових шумолене, след което отново настана тягостна тишина. Явно не беше заблудено куче. То обикновено се движи, спре за малко, ослуша се и продължава.

Пулсът ми се ускори. Усещах ударите на сърцето си и се притесних, че ще ме издадат. Дивите прасета не виждат добре, но имат страхотен слух и невероятно обоняние.

Дишайки дълбоко, се опитах да сваля пулса си. Гората беше покрита с дебело снежно наметало. Цареше бяла тишина. Беше спокойно като в Божи храм, а в мен нещо бавно и много болезнено се късаше. Късаше се любовта ми към живота. Озлобявах и се превръщах в убиец.

И ето, храстите се раздвижиха. Снегът взе да се свлича от тях. Изведнъж голяма снежна лавина се понесе с шум и трясък към мен. Вдигнах пушката и я насочих към лавината.

От нея изплува огромен глиган. Надушил ме, той внезапно спря на десетина крачки и впери сърдито злобни очи в мен, настръхнал, сякаш цял живот е бил гонен, недоспал и недоял.

Беше превъзходен, вълшебен, величествен! Не излизаше от гората, а от някаква древна, отдавна забравена приказка от времето на Крум, Калоян или Кракра. Идваше от съседното средновековно кале. Могъща извънземна сила вкамени пръстите ми и от вълнение ръцете ми се разтрепериха.

Стояхме един срещу друг. Двама самотници, излезли на безсмислен дуел в гората. Никой не беше обидил никого. Ние дори не се познавахме. Виждахме се за пръв и последен път. Виновен беше този, който ни срещна - ловът. Всеки имаше свое оръжие.

Той - два огромни, остри като бръснач зъба. Аз - две бренекета. Въпросът беше: кой ще нападне пръв? Ръцете ми трепереха, а пръстите ми бяха сковани. Знаех, че трябва да стрелям, ала не можех.

Вероятно и той го знаеше и затова не нападаше. Надяваше се да не улуча, а после да връхлети върху мен и да ме разпори. Това вече се бе случило с викача.

Беше само един миг, но безкрайно дълъг. Нервите ми не издържаха. С все сила дръпнах спусъка и не улучих. Глиганът се втурна като разярен бик срещу мен.

Стрелях повторно и пак не улучих. Стоях вцепенен и недоумявах как го изпуснах от толкова близо. Нямаше къде да се скрия. Понечих да обърна пушката и да се браня с приклада, ала нямах време дори да я вдигна.

Глиганът връхлетя смъртоносно връз мен, но в последния миг кривна и не ме удари. Блъсна ме само с отвратителната си миризма. Подмина ме. Спря и се обърна, готов отново за бой. Презаредих, вдигнах пушката и го взех на мушка. Натиснах спусъка, но не проехтя изстрел. Бях включил неволно предпазителя.

Вторачих се тревожно в глигана. Той стоеше срещу мен, но вече не гледаше злобно, а с безразличие. Стори ми се, че ме гледа с насмешка. Ликуваше. Празнуваше двойна победа - физическа и морална.

Първо ме надигра, а после благородно ми подари живота. Беше се издигнал над мен, беше ме съжалил, простил и загубил интерес към дуела.

Обърна се и си тръгна бавно, с горда походка. Но аз - победеният злорад човек, не можах да преглътна с достойнство загубата и да простя - свалих предпазителя…


ОКАВАНГО

Има реки, които сменят посоката на течението си. Знам, че звучи невероятно, но все пак е истина. Когато Марк Антоний поискал ръката на Клеопатра, тя му отвърнала:

- След великия Цезар ще пристана само на онзи, който открие река, дето си сменя течението!

Тръгнали верните патриции на римския пълководец навред по света да дирят подобна река и я намерили в Африка. Нямало как, думата си е дума. Клеопатра склонила и се омъжила за Антоний.

Дали това е легенда или истина не знам, но такава река има. Видях я с очите си. Не една, две реки са! И двете сменят посоките си на течение.

Когато напролет Замбези приижда, водата й залива обратно през Чобе и Квандо ниските земи на Окаванго. Образуват се огромни блата, свързани с малки канали.

Тези блатисти места са последната непревземаема крепост на африканските животни. Без пътища тук хората няма как да проникнат. Да не говорим за маларията, билхарцията и мухите цеце. Те са навсякъде и като верни стражари пазят от Хомосапиенс рая на животните, които царуват единствено тук и никъде другаде извън резерватите.

Заради водата и пашата са безброй - почти всички африкански видове. От най-големите - слоновете, до най-малките - колибрите.

Живеят щастливо така, както са живели преди милиони години, когато цялата Земя им е принадлежала. А сега какво им е останало? Едно-единствено Окаванго!

Не помня къде четох, че умни глави се готвят да изградят язовир и да коригират Замбези подобно на Нил.

Тогава блатата щели да се превърнат в безкрайни плодородни земи, които ще изхранят бедното население. Щял да свърши гладът в Африка.

Не знам дали да им вярвам. То, ако хората искаха да премахнат глада, отдавна да са го сторили. Пари и работа - колкото щеш! Ама дали наистина искат, или пък се гласят да заграбят земята на животните, за да станат още по-богати? Кой да ти каже?

Няма лошо да има богати. Нали парите им създават условия за прогрес. Ами животните? Те не могат и не искат да прогресират. Какво да ги правим тогава? Да ги заградим в едно спретнато резерватче в Окаванго, и да ги пазим.

От кого? От себе си разбира се! В резервата никой няма да ги притеснява. Ще идват туристи да им се радват и да ги снимат. Пак някой ще прави пари, но от тях ще остават и за бедния обслужващ персонал. Каква хармония!

Само дето последното царство на животните ще изчезне. Но дотогава, докато Чобе и Квандо сменят посоките си на течение, ще има Рай на земята и за животните! Ако не вярвате, че има такива реки и такъв рай - елате и вижте!


МАМПУР

Телефонът звънна и донесе от другия край на света радостния глас на сестра ми:
- Стефан пристига с група ловци на трети март. По него ви пращаме мартеници и лютеница за детето.

Развълнувах се. Винаги е така, когато идва в Намибия бай Стефан Чакъров - етичен, улегнал ловец, такъв, какъвто беше баща ми.

Срещне ли мечка в балкана - ще пречупи пушката си да не се изкушава, а и от уважение към нея. Станах рано и право на летището. Всички излязоха, а Стефан се бавеше.

Ловците ме поканиха да го изчакаме на по цигара отвън. Отказах. Като вярно куче останах пред изхода и ето го най-после, закичил златна усмивка, се приближава и ме прегръща:

- Честит празник! Трети март е! Нося багаж от сестра ти, а от Дончо Цончев, последната му книга с автограф.

Харесвам този чепат писател. Уж пройдоха, ама не е. Уж всичко дето пише e на шега, ама от шегата боли. Придружих ловците до микробуса. Стефан разтвори дисагите и заизважда от тях багажа от сестра ми. Когато стигна до лютеницата, потънах в земята от срам.

- За дъщерята е! - сконфузено обясних, премълчавайки, че ние с жената първи щяхме да бръкнем в буркана.

Стефан ме дръпна настрана и съзаклятнически сподели:

- Двама, много богати клиенти, искат да дойдат за слон, лъв и бивол. Свържи се с Вон да урежда спешно лова!

Не ми стана приятно. Някакви съмнително забогатели българи щяха да одерат кожата на царя на животните, да я хвърлят пред камината и да полагат връз нея хубавици. Не завиждах за хубавиците, а за лъва. Нямах пари за такъв лов.

- Добре - обещах без оживление.

Още същия ден уредих среща с Вон - собственик на ловни концесии в Северна Намибия, а на другия потеглих по тъмно към фермата, в която бяха отседнали ловците, за да взема и доведа Стефан на срещата.

По пътя си мислех за бай Дончо. Стефан ни бе запознал. Сприятелихме се и аз го поканих да дойде на лов в Намибия, ала той се разболя тежко.

Бях чел книгата му до късно предишната вечер. Разказите му ставаха все по-къси и по-тъжни. Като последните картини на Гоя. Готвеше се да ни напусне. То и аз пиша. Нали всеки си има хоби. Едни събират марки, други бирени чаши, трети трупат спомени от любовни срещи, а аз пиша ли, пиша.

Написал съм четири-пет романа и някой и друг разказ. Уж пиша за удоволствие, а имах глупостта да ги издам. Гаражът ми в София е задръстен от книги.

- Хубаво пишеш, не спирай! - насърчи ме веднъж Дончо.

Ала обеднелите българи не купуваха книги. Не ставаха за ядене. А за тези, с парите, бе настъпило времето на готварските рецепти, хороскопите и романите на Дан Браун и Сидни Шелдън. За щастие или нещастие, аз не се вписвах в тази картина.

Извън града завих наляво към фермата и асфалтът свърши. Карах по трамбован чакъл, доста изровен от последните поройни дъждове. Знаех, че ще срещна животни и затърсих блестящите им очи в тъмното.

Не минах и километър, и фаровете ми осветиха куду. Огромно! Светлокафяво, на тънки, вертикални бели райета. Космите под врата му бяха по-дълги от лакът, а рогата му страхотни - три пълни врътки.

Стрелбата извън фермите бе строго забранена, ама да опустее дивата страст, дето тъй често вкарва в грях ловците с необуздана кръв като моята.

Спрях и угасих двигателя. Само на двадесет метра от мен, втренчено във фаровете, голямото куду не мърдаше, сякаш беше заковано в земята. Посегнах по навик към пушката и изстинах. Нямаше я! Сетих се, че не я взех. Нали не отивах на лов?!

Винаги срещам животни с големи трофеи, когато не я нося. Свалих бавно прозореца и подадох през него глава. Вдигнах ръце и взех на въображаема мушка кудуто, а то стои гордо изправено насред пътя и не потрепва.

Гледах го, сякаш съм срещнал извънземно животно, и постепенно изпаднах в екстаз от хубостта и величието му. Стори ми се, че долових дишането му, сякаш тихо ми шепнеше:

- Назад, бракониер! Няма място за теб в саваната.

Побиха ме тръпки от недружелюбния шепот на кудуто и хладния полъх на утрото. Не шавах. Любувах му се, а някакъв мръсен вътрешен глас със злоба ме питаше:

- Защо не взе пушката?

Животното май чу проклетия глас, или нещо друго го стресна, та изтропа със задните си крака и потъна плавно в саваната. Усетих празнота, подобна на тази, когато внезапно си тръгва желана, разсъблечена жена.

Ослушах се и долових приглушено, нейде зад себе си, стартер на кола. Два фара блеснаха в огледалото ми и разбрах, че не сме били сами с кудуто. Фаровете поеха бавно към мен.

Запалих и подкарах напред. По тъмно не бе за срещи в саваната. Който и да беше в колата зад мен, едва ли имаше добри намерения. Отправих тревожен поглед назад.

Фаровете се приближаваха. Натиснах по-здраво газта, но дистанцията между нас се скъсяваше. Вдигнах осемдесет. Чакълът заудря по калниците и ме подсети, че не бива да вдигам повече.

Погледнах пак огледалото и се втрещих. Фаровете бяха само на двадесетина метра и просветнаха няколко пъти на дълги. Без съмнение, моят преследвач искаше да спра.

Опитах се да разсъждавам спокойно. Кой и защо ме преследва? Фермер, който си мисли, че съм бракониер? Едва ли! Та аз не извадих оръжие. Ако бе бракониер, защо ще ме гони? И той ще се пази от мен. Усетих как сърцето ми бие лудо. Фаровете неумолимо се приближаваха.

- Сигурно е горски - казах си. - Обикновена проверка!

Не носех оръжие и нямаше от какво да се страхувам. Успокоих се. Реших да отбия вляво, без да спирам. За тези, които не знаят, Намибия е с обратно, английско движение.

Намалих и свалих десния прозорец. Колата се изравни с мен и можах да я огледам - бял джип „Тойота”, от най-здравите - Хайлукс. Навярно шестнадесет клапана и поне сто и шестдесет коня. Три пъти повече от конете на моя немощен Фолксваген Голф!

И преследвачът свали своя прозорец. С ужас съзрях в тъмнината три черни, изопнати физиономии с искрящи, заплашителни погледи.

Изглеждаха насмукани с кокаин или ганджа. Даваха ми знаци незабавно да спра. Нещо злокобно се четеше в очите им. Без съмнение бяха бандити!

Имаше вече няколко случая на грабежи с убийства в покрайнините на столицата. Все по това време - преди разсъмване. Последната жертва беше жена. Спрели колата й.
Задигнали й сто ранда - двадесет лева, само толкова имала, и я удушили, за да не ги опише в полицията.

За съжаление, престъпността пускаше все по-дълбоки корени в тази прекрасна страна. Злото и тук вземаше връх, а аз се бях преселил, бягайки от него.

Няма да обяснявам защо има престъпност - всеки достатъчно умен знае. Ледена пот изби по челото ми. Вдигнах прозореца, включих на втора и дадох пълна газ. Чакълът зашиба яростно предните калници и преследването започна.

Пак се опитах да разсъждавам, но не беше спокойно. Осъзнавах, че с мен се случва нещо страшно. Преследваха ме, за да ме ограбят, а след това сигурно щяха да ме убият - като на кино.

Наоколо беше тъмна и пуста савана. Фермата “Отжозоняти” - Черните биволи, беше на петдесет километра. Пътят - пресечен от възвишения и кални корита на оттичащи се потоци. Беше краят на дъждовния сезон и тук-там проблясваха локви.

Не е за подобни условия моята стара бракма, а техният джип беше създаден точно за такъв терен. Погледнах в огледалото, впрочем, аз въобще не го изпусках от поглед. Зад мен се издигаше прашна завеса, а фаровете на Тойотата бяха заковани на заплашителните десет метра.

Вдигнах скоростта на сто и си припомних уроците по кормуване в шофьорската паралелка. Воланът - плавно! Надолу - на скорост, нагоре - къса предавка и газ до дупка! Не спирачки, а газ в завоя!

Опитвах всичко, ала джипът не изоставаше. Чудех се какво да правя. Ако спра, ще ме убият. А ако карам бързо, сам ще се убия. Може би точно на това се надяваха - да катастрофирам. Щяха да ме ограбят спокойно и никой нямаше да разбере защо съм се пребил. Неволно се сетих за дъщеря си Елизабет. Кукла, като всяко дете на четири години. Нима няма да я видя повече?! Ами жена ми? Млада и хубава.

- Не, - казах си, - никакво спиране! Спра ли, свършено е с мен. Ще карам колкото мога по-бързо и по-внимателно, ако тези две неща въобще могат да се съчетаят.

Опитаха се да ме изпреварят. Пресякох им пътя. Точно като във филмите. Мислено търсех предимства. Моята кола бе доста по-ниска. Това означаваше, че мога да влизам по-бързо от тях в завоите.

По-лека бе, значи имаше и по-къс спирачен път, а на малките предавки бе и по-пъргава.

Имах и още едно голямо предимство по тази хлъзгава настилка. Бях с предно предаване! Това беше всичко, на което можех да разчитам, но то ме изпълни с надежда, а както е казал мъдрецът - тя умира последна.

Включих на трета, вдигнах сто и десет и усетих как колата започна да занася. Разбрах, че това е пределната скорост.

Изведнъж започна стръмно спускане към мокро дере. Без да докосвам спирачката, с междинна газ включих на втора и буквално прелетях над поточето, но цопнах в локва.

Гъста кал покри предното стъкло. С болка се сетих, че водопроводът за чистачките е запушен. Отдавна се канех да го оправя. Проста работа, ама кой да я свърши?

Бях още малък, когато майка ми казваше, че един ден мързелът ще ме погуби и май така щеше да стане! Включих чистачките на най-високата скорост. За щастие те изчистиха част от стъклото.

Можех отново да виждам, макар и ограничено. Изпънах глава напред към стъклото и с пълна газ взех завоя. За миг фаровете зад мен изчезнаха и за първи път ми се стори, че има отърваване.

Но щом пътят се изправи, фаровете светнаха отново. Те бяха все така безмилостно приковани в мен. Не знам защо се сетих пак за Дончо Цончев. Питах се дали са го гонили, както той гони зайците - за да ги убие. Така ме гонеха! Усетих кисел вкус в устата си и си зададох още по-тъпия въпрос дали и зайците, дето трепем, предвкусват смъртта?

Такива мисли се въртяха в главата ми, вместо като на филмова лента да видя за миг целия си живот. Чувал съм, че така става в подобни случаи, а пък аз се поставях на мястото на животните, които убиваме за удоволствие, не за храна - хладилниците ни са претъпкани.

Тези зад мен нямаше да ми видят сметката за удоволствие, нито да сложат главата ми на стената, а тялото ми щедро да дадат на съседите, защото се знае - дивечът е жилав, иска дълго киснене и много бавно готвене.

В поведението на преследвачите ми имаше смисъл. Гонеха ме, за да изкарат пари, а ние давахме луди пари, за да ходим на лов. Ето, ловците, дето щяха да дойдат за лъв, слон и бивол, щяха да оставят най-малко петдесет хиляди долара. Гадна работа е ловът! Убиваш за удоволствие, харчейки луди пари, вместо да ги дадеш на сираците.

- Спирам лова, ако ми се размине! - ревнах с пълен глас и се заех единствено със своето оцеляване.

Километражът вече показваше сто и двадесет. Да става, каквото ще! Няма да се оставя жив да се гаврят с мен. По-скоро ще се хвърля в пропастта, както правят заклещените от вълци благородни елени.

Изтеглях като автомобилен състезател всеки завой. По правите отсечки карах със сто и двадесет. След всеки завой и след всяко нанагорнище установявах, че се откъсвам от преследвачите си.

Те ме догонваха в деретата - там, където се оттичаха потоците, но за мое щастие няколко дни не беше валяло и нямаше много кал по пътя.

Когато се откъснах на около двеста метра от преследвачите си, реших да се обадя по мобилния във фермата “Отжозоняти” и да им кажа какво се случва с мен. Па да излязат българските юнаци с пушките и да видим тогава кой ще бяга и кой кого ще гони!

С трепереща ръка успях да набера номера, ала за зла участ се оказа, че няма покритие.
Настроението ми отново стана минорно. Стисках зъби, мислейки какво ще правя, ако откаже колата, ако спукам гума. Реших, че ще бягам в саваната. Това е! Друго спасение нямаше.

Навремето тренирах лека атлетика в ЦСКА. Минах почти през всички дисциплини - от двадесет километра спортно ходене до сто метра спринт, на който имах постижение от десет секунди и седем десети.

Не беше достатъчно за спортната рота, но бягах в юношеската щафета на четири по сто метра. На състезанията ми викаха ми “чорбар”. Това много ме дразнеше, защото бях от Левски.

Реших, че както на онези щафети, ще бягам до последна капка сила и погледнах със страх в огледалото. О, щастие! О, небеса! Фаровете се бяха отдалечили значително. Не повярвах на очите си. Продължих да карам, без да намалявам. До фермата оставаха още двадесетина километра.

Изведнъж колата ми се друсна в дупка и угасна. Изтръпнах. Не ми оставаше нищо друго, освен да бягам и да се крия - досущ като преследван от ловец заек.

Заозъртах се в коя посока да хвана. От проливните дъждове тревата беше избуяла високо. Навсякъде се зеленееха храсти и акации.

Погледнах към ключовете на колата и забелязах, че от друсането се бяха врътнали назад. Затова бе изключил двигателят! Завъртях и колата запали.

Олекна ми и с нови сили подкарах бясно напред. Скоро фаровете на преследвачите ми се стопиха завинаги в далечината. Е! Нямаха слука с луда глава като моята.

Пристигнах във фермата доста уплашен, стараейки се да не се издам. Беше се съмнало. Ловците тръгваха. Нямах никакви намерения да им разказвам какво се бе случило. Не за друго, а за да не ги тревожа в този свещен миг.

- Наслука! - поздравих ги. - Май сте позакъснели?

- Ние вчера си свършихме работата. Ударихме почти всичко, за което дойдохме, та затова и не бързаме. Утре отиваме за риба на океана.

- А Стефан къде е? - попитах.

- Всеки момент ще дойде. Изпий едно кафе, докато го чакаш. Хайде, със здраве! - пожелаха ми те и се качиха на откритите ловни коли.

Останах сам в столовата и пак се сетих за Дончо Цончев. Не от кафе, а от ракия имах нужда. И той като мен я обичаше много. Огледах масата, ала не открих. Знаех, че носеха домашна от България, но я бяха прибрали след снощния пир. И тук варят ракия. Става по-хубава от нашата. Мампур й викат. Не двойно, а тройно препечена.

- Ще напълня бардука на бай Стефан с мампур, да го носи на Дончо - думам си аз. - Стига ми се е фукал с неговата ракия!

Чаках Стефан Чакъров и се чудех на себе си колко малко ме гониха, а колко много глупости ми минаха през главата. Да не говорим за умопомрачителното заявление за отказ от лова. И, за да е чиста съвестта ми, гласно се отрекох от него:

- Още утре отивам на лов за токачки и зайци!

Докривя ми, а би следвало да се радвам, че съм отървал кожата. Ех, да имаше сега поне една глътка мампур, или от тази на Дончо!


СЯНКА НА СМЪРТТА

Така наричат африканците черната мамба - най-опасната змия на континента. Казват още, че ако те ухапе, имаш пет минути да избереш къде да умреш и още десетина, за да се простиш с живота.

За това страшилище на Африка се разказват много легенди. Аз мога да потвърдя една от тях - легендата за нейната отмъстителност.

Случи се по време на първото ми пребиваване в Намибия. Ловувахме в Каприви с испанския ми приятел Карлос. Той се возеше отпред в открит джип „Тойота Лендкрузер”, аз го следвах с малко „Сузуки Самурай”.

Оглеждахме местността за биволи. Изведнъж Тойотата пред мен внезапно спря. Моят водач закова зад нея. Реших, че са забелязали бивол и се заоглеждах тревожно във всички посоки и аз да го зърна.

- Огромна черна мамба лежи на пътя - обади се водачът ми. - Карлос се готви да стреля по нея.

Отправих поглед напред и забелязах змията. Беше близо четири метра дълга. Явно дебнеше някаква жертва, защото не помръдваше. Виждах я съвсем ясно. Тялото й беше дебело колкото ръката ми. Маслинено-сивата й кожа излъчваше отблясъци. Карлос се мереше с карабината си в нея изправен, без да се обляга. Мамбата беше само на десетина метра пред нас.

Името „черна” идва от цвета на вътрешността на устата й - индигово черна. Тази змия е по принцип дървесна. Храни се с птичи яйца, но ловува и по земята. Много е бърза.

Развива скорост от двадесет и пет километра в час. Ревниво пази територията си от неканени гости и когато е в опасност, напада без всякакво колебание.

Не беше редно Карлос да стреля по нея. Диреше си белята, но е известно, че испанците са герои. Проехтя изстрел. Змията не помръдна. Героят зареди и стреля втори път. Този път мамбата се изви и се обърна към джипа.

Вдигна високо глава към Карлос, разпери се като кралска кобра и широко отвори черната си паст, готова за бой, безстрашна, страховита, ужасяваща!

Извиках на приятеля си да спре да стреля и да я заобиколят. Той ми се подигра, че съм пъзльо и нареди на шофьора си да я сгази. Тойотата се засили към змията.

Не беше почтена гледка. Мамбата беше излязла на лов като нас, а ние не само че й провалихме лова, но се опитвахме да я убием. Защо ли? Нямаше никаква полза от това
убийство.

Не беше наша работа да чистим саваната от змии. В природата няма нищо излишно! Моят водач разклати неодобрително глава и промълви:

- Дори мъртва, мамбата отмъщава!

Шофьорът на Тойотата се опита да сгази змията, но тя светкавично се изви, изправи се като пружина и понечи да ухапе Карлос, който беше поне метър и половина над нея.

Испанецът се отдръпна и падна в джипа. Карабината му се удари в ламарината на пода, но за щастие не гръмна.

Шофьорът натисна рязко газта и се отдалечи от змията. Тя се обърна и се понесе към нас. Бях вцепенен. Моят водач даде внезапно заден и се обвихме в прах.

Карахме минута и спряхме. Когато праха се разнесе, от мамбата нямаше помен.

Сърцето ми биеше лудо.

Ето как една змия успя да прогони два джипа ловци, въоръжени до зъби. Срещах още няколко пъти „сянката на смъртта”. Сякаш не преставаше да търси отмъщение. Веднъж дори очи в очи, но ще го разкажа друг път.

От тогава горещо съветвам всеки, който идва на лов в Намибия, щом види мамба в саваната, да й прави път.


ЕСПАРТАКО

Не беше най-добрият, но със сигурност беше най смелият тореадор в Севиля. Казваше се Хуан, но заради смелостта му го наричаха Еспартако - като тракиеца, въстанал срещу робството.

Коронният му номер беше да падне на колене с гръб към укротения от него бик и да вдигне високо ръце към публиката. Хората крещяха, изпаднали в екстаз от смелостта му, а бикът стоеше на метър зад него, покорно навел морни рога.

Беше повалил поне петстотин бика, но този път поваленият беше той. Лежеше безпомощно в окървавения пясък, заглушен не както винаги от овации, а от злобното хъркане на ранения бик.

Дълбоко забити в гърба на животното потрепваха късите копиеобразни знамена на бандериеросите и го влудяваха. Ала и неговите сили бяха на привършване.

Събираше ги, за да прикове тореадора към арената, над която се бе възцарила траурна тишина. Притеклите се на помощ тореадори енергично размахваха своите плащове, за да отклонят вниманието на бика, но съсредоточен в своята жертва, той не помръдваше.

И Еспартако не мърдаше. Търпеливо чакаше своя край. Отдавна се бе готвил за него и сега го посрещаше достойно, както умира един истински тореадор - на арената, пред всички, а не сам в леглото. Нали затова идваха хората!? За да видят смъртта и да си отидат извисени над нея.

Еспартако от малък беше презрял страха. Скачаше в реката Гуадалкивир от най-високия мост и съжаляваше, че няма по-висок. Не беше най-силният, но бе пъргав като мангуста и никой не искаше да се бие с него.

Вървеше леко наведен и загадъчно усмихнат, сякаш се надсмиваше над живота. Израсна в циганския квартал и обикна бедните хора. Хранеше се, пееше и танцуваше с тях. Обичаше жените. И те го обичаха.

Носеше им подаръци, а когато нямаше пари, крадеше цветя от градската градина. Веднъж го хванаха. Той гордо заяви, че откраднатите цветя са по-скъп подарък от купените. Пуснаха го. Как да не го пуснат? Всички го обичаха. Такъв беше Еспартако.

И сега, когато бе дошъл сетният му час, беше пак същият. За нищо не съжаляваше и ако можеше да изживее отново своя живот, нищо не би променил.

Бикът наведе над него големите си рога. Тореадорът му се усмихна като на приятел. Уважаваше биковете и след всеки убит палеше свещ за опрощение в катедралата.

- Ще ми запалиш ли свещ, както аз ви паля?

- Хъррр… - отвърна бикът с глухо сумтене.

- Добре - свъси вежди Еспартако - изчакай малко, колкото само да се простя с живота.

Той впери очи в синьото небе над Севиля. Опита се да си спомни молитва, ала не успя. Не беше от хората, които се молят. Не се молеше дори и на Бога. Нямаше за какво. Бог му бе дал всичко - слава, любов и пари. Много пари! Пръскаше ги по баровете с приятели, по жени и бедни роднини. Беше млад, здрав и красив.

Не целият град, а цяла Испания го обичаше. Не - обожаваше го! Еспартако искаше да умре като герой. Познаваше мизерията в циганския квартал и смъртта, която неотменно я съпътстваше. Смърт без жал, без пощада и без утеха. Смърт от недояждане, болести и кавги. Така умираха циганите. Стана тореадор, за да не живее и да не умре безславно като тях.

Бикът отмести глава и впери поглед в червения плащ, който някой размахваше пред очите му. Еспартако изтръпна, разбрал, че геройската смърт му се изплъзва.

- Свали плаща, Мануел! - изстена със сетни сили той. - Остави бикът да ме довърши.

Мануел, когото наричаха Ел Кордобес, защото бе родом от Кордоба, не само не изпълни заръката му, но се приближи още по-близо и опря безстрашно плаща си в рогата на бика. Такива бяха тогава тореадорите - безстрашни. Чак сега публиката се събуди и ревна:

- Еспартако, Еспартако!

Бикът отмести рога към люлеещия се плащ и на свой ред разклати глава. Публиката изрева още по-силно. Толкова силно, че викът й, смесица от надежда и радост, разтресе града.

- Мануел, ако ме уважаваш, свали плаща! - изстена Еспартако. - И без това ще умра. Дробовете ми се пълнят с кръв.

Сякаш за да потвърди думите си, раненият се изкашля. От устата му изригна кървав вулкан и обагри в червено красивата му тореадорска туника. Мануел го попита с треперещ глас:

- Ако беше на мое място, ти щеше ли да ме оставиш на бика?

- Щях, Мануел, щях! - едва чуто изрече Еспартако и нов, още по-силен ален фонтан бликна из устата му.

- Вероятно щеше да го направиш, Еспартако, но аз не съм ти! Никой не е като теб! Ти си най-смелият! Дръж се, ще живееш! - отвърна Мануел, хвърли плаща и хвана бика за рогата.

Да, истина е! Мануел хвана животното за рогата и го задърпа с всички сили, сякаш можеше като титаничния Херкулес да го надвие.

Този път площадът разцепи небосвода като лятна мълния, чийто грохот отекна чак в Гренада. Такова чудо не се беше случвало, не се помнеше.

Никой не беше виждал подобна смелост - да стоиш пред шестстотинкилограмов разярен бик и да го дърпаш за рогата.

Обезумели, хората се изправиха на крака. Едни викаха „Еспартако”, други „Ел Кордобес”, а трети скочиха на арената и Севиля се превърна в Памплона.


ИСТИНСКО ПРИЯТЕЛСТВО

Намирах се на около петстотин километра от Адис Абеба. Пътувах към Иван и Цонка в град Бако. Управлявах малък джип „Сузуки Самурай” и понеже нямаше път, се движех по компас.

Носех им захар, брашно, олио, мляко на прах, консерви и други хранителни продукти, които липсваха в тази далечна област, наречена още „зоната на глада”. Носех и писма от България.

Иван беше агроном, а Цонка - ветеринарен лекар. Смели хора. Помагаха за жълти стотинки на етиопските власти в изхранването на населението, пострадало от небивала суша.

Оглеждах се постоянно. Имах чувството, че съм се загубил. Бях идвал тук преди шест месеца, но тогава минах от другата страна на планината. Знаех, че все някак ще намеря Бако. В околността нямаше друг град, ако можеше да се нарекат град няколкото едноетажни тухлени сгради.

Притесненията ми идваха от възможността да попадна на партизани. Наблизо бе районът на фронта Оромо, който отскоро беше възобновил бойните си действия срещу етиопското правителство.

Срещата с партизаните беше по-страшна от смъртта. Вече имаше няколко случая на отвлечени и скопени журналисти. Сред местните хора се ширеше поверието, че тоз, който скопи бял човек, става непобедим. Нямах никакво намерение да се лишавам от мъжкото си достойнство. Не само заради насладата - все още нямах дете.

Въртях тревожно глава във всички посоки. Спрях, за да огледам с бинокъл околността. Под седалката спотайвах автомат „Калашников” със сгъваем приклад. Имах и четири пълнителя с патрони, но не беше разумно да вадя оръжието.

Тук то беше по-ценно от злато. Партизаните изпитваха остра нужда от оръжие и след като ме скопят, щяха да ме убият заради него.

При среща с тях можех да разчитам единствено на дипломатическите номера на джипа, ако тези неуки хора знаеха какво означават дипломатическите номера.

Забелязах в далечината газели и щрауси и се успокоих. Обикновено там, където има животни, няма хора. Реших да не се движа в равнината. Можеха лесно да ме забележат по праха, която вдигаше джипът.

Свих към възвишенията, но тук видимостта ми рязко се понижи и се появи опасност от засади. Реших да диря проход, за да мина от другата страна на планината - вън от партизанската зона. Скоро попаднах на едно сухо дере, което водеше на север.

Включих двойното предаване и поех по него. Изминах десетина километра без всякакви проблеми, но, за зла участ, на пътя ми се изпречи огромно брадавично прасе.

Глигите му почти се допираха. Не бях виждал толкова голям трофей. Сърцето ми заби лудо. Ръцете ми се разтрепериха като на наркоман пред кокаинова лента. Измъкнах бавно калашника изпод седалката, разгънах приклада, вкарах патрон в цевта и взех на мушка прасето.

Не стрелях. Колебаех се. Знаех, че изстрелът ще ме издаде. Не исках да стрелям, ала ловната страст надделяваше. Много по-важно беше да стигна без проблеми в Бако.

Той - псевдо-градът, сигурно беше наблизо - от другата страна на планината, на не повече от петдесетина километра.

Тази близост ме изкушаваше допълнително, а и прасето си го биваше. Пасеше спокойно. Съвсем ясно чувах как здравите му челюсти късат корените на храста пред мен.

От време на време вдигаше глава да се огледа и продължаваше да се храни невъзмутимо, а аз се терзаех.

Как ли щяха да се зарадват Иван и Цонка на някоя и друга свинска пържола? Откога ли не са слагали месце в устата? Реших: Понеже съм в дере, изстрелът няма да отекне надалече. Ще стрелям, ще метна бързо глигана в джипа и ще продължа.

Изкушението стана непреодолимо. Премерих се във врата - любимото ми място. Бавно обрах спусъка и не усетих кога проехтя изстрелът - като по учебник за стрелба.

Глиганът не мръдна. Не чух и типичния “удар в търбух” на куршума. Без да чакам, пуснах втори изстрел. Този път животното изсумтя, предните му крака се подвиха, ала не падна. Затътри се към гъсталака.

Ако се мушнеше в трънливите храсти нямаше да мога да го извадя оттам. Премерих се за трети път и стрелях в задника му. Падна на място.

Скочих от джипа и дотичах до него. Побутнах го леко с крак, готов, ако се изправи, да стрелям от упор в главата му. Брадавичната свиня изхърка сърдито и предаде Богу дух.

Нямаше време за чакане. Хванах го за задните крака, решен да го влача към джипа. Чак сега разбрах грешката си. Прасето тежеше поне сто килограма.

Със страхотни усилия успях да го пързулна няколко крачки и се убедих, че така няма да стане. Върнах се и докарах Сузукито до глигана. Да го вдигна сам в багажника беше изключено. Можех да го закача с въже и да го влача по пясъка, ала докъде?

Имаше само два изхода от положението - да го оставя на хиените и бързо да се махам оттук, или да извадя ножа и да го разфасовам. Колкото и да беше разумно да го оставя означаваше, че съм извършил безсмислено убийство, а и трофеят беше велик.

Реших: никакво оставяне! Понечих към раницата за ножа, извадих го и когато се обърнах, се вцепених. До прасето стояха изправени пет-шест полуголи малчугани.

Откъде бяха изникнали? Вероятно са чули стрелбата. Смъкнах от рамото калашника и го насочих към тях. Те се вкамениха.

В кого се мерех? В невръстни деца?! Осъзнах колко съм неадекватен. Вдигнах предпазителя, сгънах приклада и метнах автомата на рамо. През това време броят на децата се удвои. Изникваха от саваната като термити от току-що разровен мравуняк.

Рояха се около глигана и го гледаха с уважение. На мен не обръщаха особено внимание. По мършавите им тела и изцъклени погледи разбрах, че са гладни - много гладни. Затова гледаха така вторачено прасето. Съжалих ги.

Попитах на английски къде живеят, ала не ме разбраха. Повторих въпроса на етиопски език, но пак не получих отговор. Явно, не бяха местни.

Докато се чудех какво да правя, едно по-възрастно момче се доближи до мен и ми даде знак с ръце да отворя багажника на джипа. Това не ми хареса. Вътре бяха всички провизии за Иван и Цонка. Бях готов да ги браня до смърт.

То настоя и аз отново свалих от рамото си Калашника. Пак се почувствах неловко. Какво ли можеха да ми сторят тези дрипави, измършавели деца? Отворих багажника.

Момчето се разпореди на непознат език и за мое учудване малчуганите дружно вдигнаха глигана и го натовариха в багажника. Пренесоха го като перушина - както термити влачат бръмбар.

Чак сега можах да огледам животното. Трофеят беше огромен, фантастичен. И трите изстрела бяха точно там, където се целих - два във врата, един в задника. Изпълних се с гордост и вече съжалявах, че няма с кого да споделя радостта си, когато момчето ме потупа хвалебствено по рамото.

Дори ми подаде дружелюбно ръка. Без съмнение, във вените му течеше ловджийска кръв. Здрависахме се и веднага разбрах, че ще станем приятели. Той ми даде знак да се кача в колата и да карам напред.

Нямаше какво друго да правя. Да се върна назад нямаше смисъл. Трябваше да прекося планината. Отворих вратата и му предложих да седне до мен. Той с радост се мушна в кабината.

Още двама-трима понечиха да го последват, но той ги разгони със строг глас. Явно беше тарторът на цялата банда. Поех бавно напред, а малчуганите, пак като термити, се вкопчиха в джипа.

Карах внимателно. Страхувах се някое дете да не се изхлузи и падне. Стараех се да не дишам през носа. Моят приятел миришеше ужасно.

Въпреки двойното предаване, джипът засядаше в пясъка. Беше претоварен. Ала “термитите” го избутваха без всякакво затруднение. Питах се къде и как ще се разделя с тях. Бях решил скоро да спра и да ги подканя да си вървят.

Щях да им отрежа един бут от прасето, ала съм се лъгал, че така лесно ще се отърва от тях. Щом прехвърлихме хребета, пред мен се очерта бежански лагер. Навред, завързани за дървени клони, се вееха прокъсани найлони и чували - палатки. Заковах ужасен. Само това ми липсваше. Щяха да оберат всичките ми провизии.

Докато се чудех какво да предприема, отвсякъде ме наобиколиха мършави деца и изнемощели жени. Разбрах, че този път съм в плен на мравуняка им.

Даваха ми знаци да карам напред и аз се подчинявах. Какво да направя? Да извадя отново калашника и да започна да стрелям? По кого? По умиращите от глад?

Прекръстих се, въпреки че не съм от най-вярващите и продължих да карам. Така - вкупом, стигнахме до една по-висока шатра от евкалиптови клони. Дадоха ми знак да спра и аз спрях, но не посмях да изляза от джипа.

От него излезе моят миризлив приятел и с все сила извика нещо на своя език. Тълпата бавно се отстрани и той ми даде знак, че мога спокойно да сляза.

Стиснах автомата в ръка и хладната му стомана ме окуражи. Странно нещо е оръжието - дава криле! Отворих вратата и стъпих на земята. Мислех, че всички ще ми се хвърлят отгоре. Тогава сигурно щях да стрелям, ала щом видяха автомата ми, хората още повече се отдалечиха.

Моят приятел ме поведе към шатрата. Прекосих прага й. Блъсна ме отвратителна миризма. Вътре, до покрит с парцали разлагащ се труп, лежеше полужив белоглав старец. Вцепених се. И от миризмата, и от гледката. Старецът се надигна и ми подаде ръка. Поех я неволно. Беше топла, потна и лепкава. Явно този човек беше болен от малария.

- Ние сме бежанци от Судан - каза той на добър английски. - Тук сме от два дена. Избягахме от сраженията между освободителния фронт на Джон Гаранг и правителствените судански войски.

Не можех да повярвам на ушите си. Знаех за тези сражения, но те се водеха зад границата. Менгисту Хайле Мариам подкрепяше фронта на Джон Гаранг. Щом бяха на етиопска земя, тези бежанци без съмнение симпатизираха на Гаранг. Не видях между тях военни мъже. Тук бяха старците, жените и децата на бойците, които воюваха в Судан.

- Не бойте се! - успокои ме старецът. - Щом минат сраженията, веднага ще се приберем в родината си. Там е по-хубаво.

Като ме гледаше с оръжие и щом ми говореше така, навярно си мислеше, че съм от етиопските власти. Нямах никакво намерение да го разубеждавам. Чудех се само как съм се доближил толкова близо до границата? Така е, като се кара само по компас. Тогава джипиеси нямаше. Погледнах завития труп.

- Дъщеря ми умря от малария - промълви старецът, проследил погледа ми. - Има и други умрели. Затова мирише така. Нямаме нито една лопата, за да ги погребем. Изнесем ли труповете от лагера, ще ги разкъсат чакалите. Ще ги върнем в Судан. Там, в родината си ще ги погребем.

Не знам дали от думите му, дали от миризмата или от топлината, но внезапно ми прилоша. Едва успях да изляза навън. Коленичих пред шатрата и повърнах пред любопитните погледи на бежанците.

Засрамих се. Обърсах с ръкав устата си и пак влязох вътре. Втори, още по-силен пристъп ме изстреля обратно навън.

Този път повръщах, докато се убедих, че нямам вече нищо в стомаха. Въпреки че гледката едва ли беше красива, не ме гледаха с отвращение, а по-скоро със съжаление.

Избърсах се с другия ръкав и пак влязох при умиращия.

- Колко дни вървяхте дотук? - попитах, за да разбера къде съм.

- Отсреща, на другия хълм, е границата - отвърна старецът, разгадал мислите ми. - Моля ви, не ни издавайте! Местните хора ще ни върнат обратно. То и за тях няма храна. С нас им е още по-тежко.

Без съмнение думите му бяха следствие от указанията на Гаранг - да не се разчува за бежанците, за да не проникнат суданските войски и да не ги избият. Горките! Бяха обречени на глад. Нямаше как да получат дори и най-малка помощ отникъде.

- Не съм предател! - уверих го. - Ще ви помогна с каквото мога.

Върнах се до джипа и извадих от аптечката всички хапчета хинин. Извадих и антибиотиците. Накрая реших, че е най-добре да дам на стареца цялата аптечка и му я подарих.

Питах се колко ли хора можеше да спаси тази малка аптечка? Десет? Двадесет? Тук скоро щяха да умрат поне стотина, само от малария. Да не говорим за болните от дизентерия, тиф, жълта треска, билхарция, слонска болест, глад и т.н. Неволно се сетих за охолно живеещите. За всички, които имаха поне какво да ядат.

Да прощават Иван и Цонка! Отворих багажника и дадох знак на моя приятел да се свали глиганът. Неговата чета се нахвърли връз прасето като ято лешояди и за секунди го разпарчетоса с ножове от консервени кутии.

Извадих чувала с брашното и им го дадох. Около мен настана истински бой. Жените пищяха и дърпаха. Вързаните им за гърба бебета ревяха с пълна сила.

Когато извадих тенекиите с олиото и захарта, битката стана жестока. Сигурно щеше да има ранени от боя, ако не беше излязъл от бърлогата си старецът.

Той въдвори ред само с две-три команди. Бежанците се подредиха примерно в смълчана колона пред джипа. Когато видях колко е дълга тази колона се убедих, че и десет джипа нямаше да стигнат, за да си вземе всеки по нещо.

Затворих багажника натъжен. Нямаше какво повече да раздавам. Бяха останали само няколко консерви и одраната глава на прасето с огромните глиги.

Така те изглеждаха още по-внушителни. Всичко друго беше ометено.

Моят приятел единствен разбра болката ми. Той се доближи до мен и с дружелюбна усмивка ми подаде своето парче от месото на глигана.

Това беше истинско приятелство! Не съм срещал случайно по-добър приятел от него. Взех месото. Подарък не се връща! На свой ред извадих лопатата и му я подарих.

Той знаеше защо…


ЛОВНО УЧИЛИЩЕ

Най-старото ловно училище е в Намибия. Намира се в подножието на планината Брамберг. На повече от десет хиляди години е. Местността е известна под името Туелвфонтейн - Дванадесетте фонтана, и се слави с уникален първобитнообщинен град.

Да, град, а не пещери. Градът се е обособил около дванадесет карстови извора, скрит от дивите животни в планинските възвишения.

Тук първите африкански наследници на Хомосапиенс, така наречените Шона, са превърнали в богато украсени жилища множество естествени скални заслони.

Свързали са ги с тесни пътеки, обикалящи изворите. В пресечната им точка се намира обществен площад, а до него - училище. Ловуването е единственият предмет, който се е преподавал в това училище - най-старият учебен предмет.

Училището е класна стая под небето за около двадесетина ученика. Столове няма. Сядали са на земята. Но има дъска. Само дето не е черна и не е от дърво. От камък е - голяма гладка скала.

Върху нея, с изключителна прецизност, са издълбани следите на всички африкански животни - от най-малките до най-големите. Няма никъде другаде такъв учебник.

Следите са разположени в строг ред - по видове животни, точно така, както и ние сега ги делим. Да не повярваш на очите си.

Как ли е протичал един урок? Вероятно не много по-различно от днешните. Учителят сочи с дървена пръчка една следа и пита:

- Кой знае от какво животно е?

Учениците вдигат ръце.

- Кажи ти! - нарежда учителят.

- Тази следа е от куду - отвръща уверено ученик.

- Грешка, грешка, нека аз да кажа! - писват вкупом другите ученици.

- По-тихо! Какво сте се развикали? - сърди се преподавателят.

Да уточня. Той е най-старият ловец в племето. Навярно е самият вожд. По онова време най-опитните ловци са водели рода си и затова първобитните хора са устоявали на бури, жега, студ, суша и глад.

Няма да е грешка, ако се поучим от тях и изберем и ние най-опитния ловец за министър председател. Сигурно по-добре ще ни управлява от всички досегашни.

Да не забравяме, че първобитните са делели поравно улова, така, както го делим и ние, днешните ловци. От тях е тази ловна традиция. Тогава, освен улова, друго богатство не е имало. Все едно днес да делим поравно парите.

Не е имало ни бедни, ни богати, ни църкви, ни затвори, ни полиция, ни армия, ни войни и въпреки това е имало ред, любов и хармония.

Това ловно училище и множеството скални рисунки наоколо го доказват. Пеели са, рисували са, танцували са и са се радвали на живота не по-малко от нас, без да трупат богатства и да робуват на алчността. По всичко личи, че са си помагали и са се обичали много - истински! Като се замислиш, май по-добре от нас са живеели.

Питам се кой е покварил тези добри хора и унищожил техния хармоничен строй? Ами кой друг - ние?! Няма аз да доказвам това твърдение, ще го направи Христофор Колумб.

Ето какво пише той в корабния си дневник за първобитното население на остров Куба, пък вие решавайте дали е прав или крив:

“Наистина установявам и разбирам, че това население няма никаква религия, че те не са идолопоклонници; кротки са и нямат понятие за злото, не знаят какво значи да се убива и да се вземат в плен врагове… Ходят съвсем голи, не са запознати с военното изкуство и са толкова плахи, че и хиляда от тях не биха се опрели на трима наши. Вижда се, че са склонни към послушание и изпълнение на всяка възложена им работа, годни са да вършат всичко, от което би могло да има полза… Мъже, жени и деца буйно изразяваха приятелските си чувства. Тичаха да ни носят хляб от нямес, който те наричат ахес. Той е много бял и чудесен на вкус. Носеха ни и вода в кратуни или глинени кърчази, подобни на изработваните в Кастилия. Донасяха всичко, каквото имаха и с което предполагаха, че ще ни угодят, и то с такава щедрост и доволство, че да ти е мило и драго да ги гледаш. И нека никой не казва, че щедростта им се обяснява с малката стойност на подаряваните неща: по един и същи начин и с еднаква готовност те донасяха късчета злато и кратуни с вода. Всъщност, човек лесно може да разбере, когато му дават нещо от все сърце… Когато вчера до кораба се приближи една пирога с шест момци и петима от тях се качиха на палубата, аз заповядах да ги хванат и да ги задържат под стража; ще ги взема като роби със себе си. След това изпратих хора до една от къщите им, намираща се на западния бряг на реката, и оттам ми доведоха шест жени, едри и дребни, и три деца. Цялото село се изпокри от страх. Същата нощ един човек доплава с члун и въпреки страха си се предаде доброволно в плен. Той беше мъж на една от жените и баща на трите деца - две момчета и едно момиченце. Помоли ме да му позволя да остане с тях.”

Трогателно, нали? Така е, ама някой ще рече:

- Нещастници! Умирали са по-рано от нас, не са владеели медицината.

Вярно. Умирали са по-рано. Живеели са дотогава, докато е траела половата им зрялост. Като се поразмисли човек, то за какво да живеем по-дълго? Ама хайде, нали уж, за да се радваме на внуци, ако не сме се радвали достатъчно на децата си? Но да се върна в първобитното училище, защото май се отплеснах.

- Кажи ти! - сочи друг малчуган учителят.

- Тази следа е от ниала!

- От ниала е, ниала! - подкрепя го шумно класът.

- Нали ви казах да не викате! - сърди се учителят. - Да, прави сте, от ниала е. Как познахте?

- Копитата й са по-тесни от тези на кудуто! - крещят малчуганите.

- Така е, ама ако не престанете да викате, ще ви накажа да тичате.

Децата утихват. Никой не иска да тича под парещите лъчи на слънцето.

- Ти, моето момче, дето сгреши - обръща се учителят към ученика - на онази скала, ей там, ще издълбаеш за назидание един ред следи от куду, а под тях един ред следи от ниала.

Мислено оставям детето да чука по скалата и тръгвам по тесните, криволичещи улички да разгледам града. Заслоните - спретнати, в човешки мащаб. Покрити с безброй рисунки. Приближавам се да ги разгледам и онемявам.

Какво мислите, са рисували най-вече първобитните хора по скалните стени на своите домове? Животни? Ловни сцени? Нищо подобно. Рисували са предимно любовни сцени и то с невероятни подробности.

Кама Сутра и Тантра бледнеят в сравнение с еротичния живот, който са водели. Любили са се без всякакви ограничения, без срам и без семеен кодекс. Любили са се всички - цялото племе, без оглед на пола и възрастта и заедно са се грижили с любов за децата.

Какво по-хубаво са могли да правят? Пари? Тогава не е имало пари. Имало е любов. Обичали са се истински някога хората.


МОНДУМО

Признавам си - избягах от работа, за да се пусна с Хавиер, приятел от Испания, по Замбези с надуваема лодка, сиреч рафтинг. Пътят дотам беше почти две хиляди километра и ние го разделихме на три части.

Първата и втората нощ щяхме да прекараме в Намибия, в парка Мондумо и на езерото Лиамбези, а третата в Касане - Ботсвана, на осемдесет километра от водопада Виктория.

Не смеехме да нощуваме в Зимбабве. Уплашиха ни, че поради икономическата блокада, в страната се ширели глад и престъпност. По време на пътуването коментирахме правото на силните страни да налагат икономически блокади на слабите.

Хавиер беше за блокадата, а аз - против нея. Той твърдеше, че Мугабе ограбва народа си и трябва да има блокада, за да падне от власт. Аз опонирах, че блокадата укрепва властта му и ощетява не него, а народа. И така, докато се препирахме разгорещено, стигнахме парка Мондумо. На входа ни посрещна лоша новина - паркът бил празен.

Наскоро тук един лъв изял немски турист. Лъвът се скитал ненаказан, защото роднините на изядения помолили да не го убиват.

Местните власти все още се чудели как да постъпят. Посъветваха ни да продължим до Катима Мулилу, но вече беше късно и бяхме уморени от дългия път.

Въпреки това аз предложих да седна зад волана и да продължим. Уви! Смелият испанец заяви, че не се страхува от лъвове. Разказа ми как веднъж срещнал лъв и го прогонил, въпреки че бил без оръжие. Обеща да спи в палатката и ми отстъпи колата. Съгласих се - не бях чувал лъв да е нападал човек в затворена кола.

Запалихме голям огън и стъкмихме бивак до реката. За наше учудване нямаше нито един комар, но все пак, заради маларията, се напръскахме обилно с всевъзможни препарати.

Добавихме и по няколко чаши джин с тоник и ни стана весело. Даже си попяхме - носехме китара. Изведнъж страхотен рев секна песента ни. Изтръпнахме.

Нямахме никакво друго оръжие, освен едно ръждясало кубинско мачете. Хавиер го вдигна смело в посока на рева и ме успокои:

- Докато гори огънят, никакво животно няма да се доближи!

Той хвърли в пламъците дебел дънер и добави:

- Ще гори до сутринта!

Ревът се повтори съвсем близо до нас и смрази кръвта ми. Предложих на своя смел другар да влезем и двамата в колата, но той категорично отказа. В този момент безжичния ми телефон иззвъня.

Търсеше ме Асен от България, с когото ме свързваха безброй ешмедемета. Това не е турска, а старобългарска дума за пир и веселба. В какви времена живеем?! Интернет и безжичните телефони смалиха света.

Обясних на стария си другар къде и в каква опасна ситуация се намирам, а той през смях ми отвърна, че е на маса с готини „мацки”. Искрено му завидях. Прииска ми се и аз да съм на неговата маса - да пия, да пея и да се веселя, а не да се пазя от лъв човекоядец!

Прекратих връзката и се заключих в колата. Хавиер ми се надсмиваше.

Пуснах седалките и легнах връз тях с дрехите. Отвън испанецът стъкми огромна клада и се прибра с мачетето в палатката. Открехнах прозореца и отново чух заплашителния рев.

Дълго стисках очи, но не ме хващаше сън. Представях си как на сутринта ще намеря оглозганите кости на смелия си приятел. За мое щастие бутилката джин беше наблизо и с нейна помощ най-сетне заспах, но не за дълго.

Събуди ме телефонът. Беше Хавиер. Звънеше от палатката. Помоли ме да видя дали лъвът не е наоколо. Ревял точно зад главата му. Огледах в сумрака всичко наоколо, но не видях лъв, въпреки че и аз чувах рева.

Предложих му да прибяга до колата и да се скрие при мен. Той отвърна, че е много рисковано, защото лъвът можел да го нападне. Гласът на Хавиер трепереше.

Тореадорското му достойнство се беше стопило.

Останах буден до разсъмване. Чувах рева ту близо, ту далече. Излязох от колата, чак когато слънцето се понадигна. Приближих се до палатката и повиках Хавиер. Той пак ме попита отвътре, ни жив, ни умрял, дали няма наоколо лъв.

Отвърнах, че няма и през ципа се подаде една уплашена испанска глава. По очите му познах, че не е мигнал цяла нощ. Изхвърча като тапа от палатката, клекна зад най-близкото дърво и долових звук на облекчаващи се черва. Нямаше как да не се изсмея с пълен глас, а той добави зад дървото:

- Това не е нищо! Два пъти пиках от страх в палатката. Сега трябва да я мия.

Вцепеняващ рев отекна откъм реката и секна смехът ми. Забелязах, че реката се вълнува. Надигнах се и видях във водата зад палатката цяло стадо хипопотами. Бяха поне двадесетина.

Най-после разбрах кой е ревал цяла нощ и казах на Хавиер какво виждам. Той вдигна гащи и гордо добави:

- Жалко, че не е лъв!

През целия път до Лиамбези се смяхме неудържимо на страха си.