ДЕТСКИ СПОМЕНИК

Никола Филипов

Из „Не сади лозе големо!” (2019)

КЪСМЕТ

Като малък, щом останех насаме с дядо ми, той започваше да разказва за неговите младини. Често ми омръзваше и настоявах да млъкне, но някои негови спомени сега ми се виждат интересни.

Щом заергенувал, дядо Кольо почнал да се заглежда в Гъсковите моми. Къщата им в село Аларе, Солунско била на същата редица на ската, през две-три къщи по-на изток.

Много челяд живеела в Гъсковата къща в края на 19 век. Имало период, когато се наброявали до 32 души. Четири снахи, та внуци и правнуци. Работата си били разпределили - едната меси хляб, другата пере, третата шие или тъче… Същинска кооперация от задружни и работни хора. И защото през портата непрекъснато се влизало и излизало, хората викали: „Влеват, излеват като гъски”. Така произлязъл прякорът Гъскови, станал сетне тяхна фамилия, а не защото отглеждали гъски - гъски се отглеждали във всеки дом.

Та… дядо Кольо харесал най-малката дъщеря на дядо Аргир Гъсков - Митра и дори я чакал да порасне някоя година. И кака й Лена била хубавица, но меракът му бил за Митра.

Отишли един ден да я искат, както му си е редът, но дядо Аргир отсекъл:

- Не може, керките ги давам наред. Муша я дадех, сега е наред Дона. Ако сакате я зевате, ако сакате - чекайте.

Четири дъщери имал Аргир - най-голямата - Муша, след туй - Дона, после Лена и накрая - Митра, все с по две-три години разлика. Ако някоя от по-малките се омъжи преди Дона, то Дона вероятно ще си остане неомъжена.

- Барем Лена ни дай! - почнали да преговарят стройниците. - Ке станеме за пеза (присмех, подигравка - бел.авт.) на селото.

- Пък и Дона е три години по-голема от мен - аргументирал се дядо ми.

Но бай Аргир бил непреклонен и накрая, за да не се разчуе, че са им отказали булка - решили се да вземат Дона.

Нещата обаче се развили така, че онези, по-малките и по-красиви Донини сестри умрели млади-зелени. И дядо ми заключаваше:

- Имал съм късмет. Лена я взе Танас и му умре още млада, Митра я взе Алекси и она умре, а ние со баба ти живееме веке педесет години заедно.

Февруари 1997 г.


ОСИНОВЯВАНЕ

Следвоенната криза още не бе преодоляна. Беднотия. И отгоре на всичко се раждам аз - четвърто дете в безимотно семейство.

А в същото време, години наред след женитбата, първи братовчед на майка ми няма дете. Те живеят в Карнобат, както повечето нейни роднини, също преселници от Егейска Македония. Но все пак - идват от време на време на гости.

От дума на дума стигат и до въпроса за отглеждането ми. Аз съм само на няколко годинки, възрастта в която някога турците са вземали еничари. Стигат им три деца на моите родители. Даже и три им са много. Колко по-добри условия биха ми създали вуйчо Кольо и вуйната Еленка, ако ме осиновят!

И така родителите ми се съгласяват и при едно тяхно идване започват обработката ми. Шоколадите и бонбоните, които дотогава не бях виждал, са най-малкото нещо. Гостуването им зачестява, времето за гостуване се удължава… И се занимават само с мен, за да мога да ги обикна. Малките деца бързо свикват. Постепенно се стига и до въпроса - ще отида ли с тях? На което започвам да отговарям положително.

Положително, положително, но докато не е опрял ножът до кокала. Когато на тръгване ме поемат с тях, аз скачам, ритам и оревавам света, за да си остана вкъщи.

Тръгват си пак без мен. Смятат, че обработката ми не е била достатъчна. Идват след седмица пак. Стоят този път няколко дни. С тях ходя и на гости у други роднини. В магазина ми купуват, каквото поискам. А и сладкодумни са на приказките…

Този път решават да постъпят по-иначе. Майка ми ще ни изпраща до средата на пътя, където неусетно ще изчезне.

И така, вървим всички заедно. И четиримата. Как са ме заблудили не помня, но изведнъж виждам майка ми на стотина метра назад и то върви в обратна посока. Изписквам като на умряло. Те ме държат, аз се напъвам да им избягам. Мъчат се да ме увещават, че щели сме да ходим до някъде и пак да се върнем. Не! Рева с все сила.

Съжали ме майка ми и тръгна към нас. Те не ме пускат, тъкмо са успели да ме хванат натясно. Аз съм им единствената надежда…

Идва майка ми също разплакана. Жал й станало за мене. Грабва ме и аз я стискам с все сила. А те й се карат защо се е върнала.

Поговориха си, отчаяха се хората. Само колко време и колко пари пръснаха, за да ме подкупват! И така - те продължават накъм гарата, а ние с майка ми - обратно вкъщи. Останаха си без дете до края на живота…

Какво ли бъдеще ме очакваше там, при тях в Карнобат?! Съдбата ми не го допусна…

Януари 2010, спомен от 1952-53 г.


РИБОЛОВЕЦ

За да изхрани шестчленното ни семейство, освен работата си в дървообработващия завод, баща ми обработваше и по някоя нива край река Чая, зад Карбидна фабрика. Сеехме царевица, фасул, кромид, тютюн…

Около 1954-1955 г. играейки си край отклонената за поливане вода изведнъж в ръцете ми подскочи рибка. Сепнах се и викнах:

- Тате, рибка, рибка!…

- Бегай, бе, некоя змия… - провикна се той.

Дръпнах се уплашен за момент, но рибката не ми заприлича никак на змия - вече имах представа за тези два животински вида. В това време майка ми се обърнала назад и що да види - из полятите царевични редове, там, където водата вече попила подскачаха издъхвайки десетки рибки с дължина десетина-петнадесет сантиметра. Тя ми даде металната купа с двете дръжки, в която по обяд доеше козата, за да обядваме на нивата с прясно издоено мляко. Тази купа им беше сватбен подарък - отстрани бе гравиран съответен дарителски надпис.

И така, с тази купа тръгнах по редовете да събирам рибките. Някои успяваха да изскочат от купата, но аз пак ги връщах там. И така - догоре - повече от кило.

Вечерта яхнал бялото магаре (искаха да ме качат на черното, но аз заплаках), се връщах доволен, че и аз съм свършил някаква полезна работа - отличих се като риболовец. Пържена риба ядохме не само вечерта, ами дори и на следващия ден.

Февруари 1995


АВТОМАТИЗАЦИИ

Като ученик се бях захласнал по автоматиката. Някои мои въведения от периода 1960-1970 сега предизвикват смях и умиление.

Пощальонът бай Лазар понякога закъсняваше и през десетина минути излизах да проверявам получени ли са любимите ми вестници. Вместо редовни проверки, автоматизирах пощенската си кутия. Нагласих наклонена пружинираща пластинка на милиметри от друга подобна. Свързах ги последователно към звънчевия трансформатор и домашния звънец. Щом пощальонът се опиташе да постави вестника в кутията, пластинките се допираха и аз изскачах на вратата да го взема.

- Ти от кучетата по-добър нюх имаш! - учудваше се бай Лазар в началото.

Къщата я бях радиофицирал. Включиш радиото в едната стая, свирне и говорителчето в другата. Новините можеше да ги слушаш навсякъде, също и записите, които правех на новозакупения магнетофон.

В хубавото лятно време обичахме да стоим на двора, на сефелък. Затова направих стойка в стената и изнесох говорителче отвън.

- Ще го откраднат! - каза баща ми.

Ще го откраднат ли? Я да му направя една сигнална инсталация!

Тук задачата бе обратна. В пощенската кутия при поставяне вестникът притискаше пластинката. Тук нищо няма да се поставя, а ще се отнема. И пластинките зад високоговорителя нагласих така, че дръпне ли го някой дори с милиметри - алармата се включва.

И наистина - на втората седмица след поставянето му, една вечер звънецът зазвъня тревожно. Отваряме бързо вратата. Крадецът не успял да го открадне. Чухме го как изскочи от двора накъм улицата. Разбраха, че е свързан с алармена инсталация и стоя с години отвън без никой да го пипа.

Защо казах тревожно? Защото звънчевите трансформатори имаха три вида изходно напрежение и аз използвах тези възможности. По един начин звънеше когато натиснем бутона, друго беше звъненето на автомата от пощенската кутия и съвсем различно звънеше алармената инсталация срещу кражба.

Записвам се на магнетофона свирейки на акордеон, па пусна да се слушам на двора. Минава махленеца бай Нистор, гледа ме и се чуди:

- А бе, Коле, аз мислех, че свириш ти!

- Хем съм аз, хем не съм - подхилвам му се. - Новости на техниката…

В шести клас бях измайсторил и въжена линия за зайците, които отглеждах. Понеже дворът и градината ни бяха на различни нива, построих две лифтостанции. Оборудвани със съответните макари и сандъче - кабинка. Поставям зайчето долу в сандъчето и го пращам на паша горе - в градината. Ако имах помощник - лесно! Но когато бях сам - доста тичах нагоре-надолу, за да обслужвам двете станции на въжената линия. По средата на трасето височината беше доста голяма и зайчетата с голям страх гледаха надолу. Но като наближаваха горната станция скачаха от кабинката и… за мое съжаление вместо да пасат, чудеха се къде да се скрият. Изглежда не им е харесвало возенето на лифта. Пипнех ли ги, усещах как сърчицето им ще хвръкне.

Под възглавницата си нощем имах цяло табло за различните автомати, осветления и аларми. Всеки ключ бе различен. Така с докосване усещах кой за какво е и съответно светвам или гася в стаята, коридора или двора, пускам радиото, магнетофона или телевизора, отключвам или заключвам входната врата и т.н.

Десетилетия след това бившият ми колега Стоян разказва за автоматичното осветление на клозета. При първо отваряне на вратата, когато човек влиза, устройствата включват осветлението му. При излизане, когато вече си е свършил работата, осветлението автоматически загасва. Сега такива неща не правят впечатление, но аз говоря за времето от преди половин век.

- Язък за котката! - казва същият този Стоян.

И ми припомня как искаха да ме женят. А аз казах, че щом се заженя, ще разчекна котка пред бъдещата ми съпруга, да знае тя как бих я разкъсал, ако не ме слуша. Обиколил махалата Стоян, за да купи котка. Донесе я, но тя като чу рева на десетина полупияни, моментално се намуши под гардероба. Колкото повече се мъчихме да я извадим с пръчката, толкова по-навътре и надълбоко се навираше. И така не можаха да ме оженят в онази вечер.

Отидоха си гостите, но котката не може сама да излезе оттам. След два дни опразнихме и повдигнахме гардероба, та я извадихме полужива-полуумряла.

Април 2000


ПРОЛУК

В най-сладкия си сън дочувам тропане на чинии, вилици, лъжици… Някой в кухнята мляска. Събуждам се. Поглеждам часовника - почти един след полунощ.

Но нали в около девет, след като му отстъпих и моята пържола, той се потупа по корема, казвайки: „Е, сега вече се чувствам човек - напълних търбуха си добре!” И минути след това се затвори в кухнята, за да изяде още някой и друг десерт.

Разсънвам се. Докато преминава с котешка стъпка, поопразнил хладилника среднощ, аз си спомням случка от детството.

Една вечер не можех да заспя, защото се чувствах гладен. На своя македонски диалект майка ми отсече: „Нойкем (през нощта) не се яде - ке станеш пролук!”

„Ами що е то пролук?” - любопитствах аз, представяйки си някакъв рогат дявол с едри, стърчащи напред зъби.

„Пролук значи неубав човек, куцузлия. Се на лошо - и за него, и за близките му…” - обясняваше ми тя.

Тогава не разбирах значението на това предание, но размишлявайки върху заплахата да стана пролук, постепенно се унасях и заспивах гладен.

Сега… размишлявам върху живота на съквартиранта ми в Лондон. На няколко годинки бил, когато починал баща му. След туй умрели дядо му, чичо му… Труден станал животът на село на майката с две деца - тя била послушна снаха и останала при свекърва си.

Оженил се той за англичанка и заминал за чужбина. След две-три години тя се пропила и го изгонила. Прибрал се в България с лека кола, но още неплатил митото й, се блъснал в крайпътно дърво и я потрошил. Е, малък бил дяволът - той останал жив и здрав!

По-големият му брат също се развел, пропил се и започнал да вдига скандали. Та и майката се принудила да бяга в чужбина.

Сега е пенсионерка в България, а работи в Лондон и издържа синовете си. „Децата” ги нарича, макар и станали по на 40 години.

Свързвам всичко това с преданията на майка ми и си мисля - ето какво било пролук! Чудно нещо са това народните предания и мъдрости. Каква случайност, нали?

Стана така, че с тези хора живяхме заедно около месец-два. На хазяина ни, наш сънародник, му се струваше, че този човек ни заразява с кутсузлука си, обяснявайки това с биолъчението му, аурата около него. Дори по някакво чудо не изгоряхме през нощта преди изнасянето им.

Как ли? Заспивайки, майката се досетила, че е забравила котлона включен и го пратила в кухнята. Влиза той и вместо да изключи котлона, по погрешка включва и фурната.

Среднощ замириса на изгоряло. Добре, че не бях още заспал дълбоко, та обгърнати в дим изключихме, почистихме… Останаха за спомен обгорелия от котлона бар-плот, повредените съдове, тапети, уреди… И размислите ми върху тази дума „пролук”.

Ноември 1998 г., Лондон