РАЗКАЗИ

Иван Стефанов

АД

Преди време, оня, моя познат, дето не прокопса в занаята, ама му провървя на другаде, ми вика един ден.

- Ела да видиш каква вила съм си направил.

Отиваме!

Джипът се насочи към вратата и тя сама се отвори.

Тежка! Желязна!

Плътен двуметров зид отделя мястото от улицата. Не само от към нея. И от трите други страни. Парцелът е голям. Улицата е по-високо от него, та оградата отвътре гони трите метра. Тухлен, белосан зид. Отгоре са забити железни шипове, подострени като колове. Някъде навътре, към дъното наднича къщата.

Влизаме!

На около два метра от плътната външна ограда има втора. По-ниска от външната и едва забележима.

Високи метални колове със закривени върхове, като тия в концлагерите и цялата накръстосана с бодлив тел. По него бяха плъзнали различни увивни растения.

Те правеха тая ограда по-трудно забележима.

Между двете огради, привързани на дълги синджири, се мятат четири немски овчарки.

Четири огромни и свирепи звяра!

От тук се вижда добре и къщата.

Неголям замък, с кули, бойници и всякакъв вид подобни атрибути. Пред нея портик, с класически колони, а над него фронтон, с нещо като герб върху него. Кръстосани мечове, лъв, корона.

Дворът след втората ограда е пуст.

В средата басейн, покрай него голи нимфи. Кипри се и един Аполон.

Хора не се виждат.

Сенки!

Дигнеш пръст и изникне някоя. Поклони се и застане като няма. От пиле мляко да поръчам, и него ще ми донесе.

Кътче от рая, заградено с бодлив тел.

Концлагер!

- Абе, викам му аз, ти тук живееш ли или изтърпяваш наказание?

Засегна се. Повече не ме покани. Ама и аз толкова щях да отида.

Да ти пикая, викам си на ум, и на парите, и на имането. За какво ти са? Да си направиш затвор. Да трепериш и да се озърташ от коя пролука ще ти светят маслото. Да живееш със зверове и сенки. Ами, че това си е чист ад.

Викам си така и повече не стъпих там.

Какво да му гледам?

И се ядосвам!

Да блъскам толкова път, да видя ад!

Има време и за това.

На оня свят ми е в кърпа вързан.

Пък и да ти кажа, не ми и пука.

Че това тука живот ли е?

16.02.2004 г.


КОЛЕКЦИЯ

Стара къща.

Старо дърво.

Стар човек.

Тя оцеля, защото беше хубава. От панелният погром я спаси обявяването й за паметник на културата.

То оцеля покрай къщата. Държеше се за земята с два прогнили корена. Над тях клечеше една коруба, а над нея стърчаха два счупени клона, като прекършени ръце.

Той приличаше и на къщата, и на дървото. Все още беше елегантен като нея, но коремът му беше хлътнал като изкорубен. В устата му бяха останали само два зъба, които прикрепяше с език да не паднат.

До пролетта се крепеше. Сутрин рано се измъкваше от къщата и тръгваше по дела. Търсеше, предлагаше, пазареше се, пиеше кафе след кафе и чак по обед се прибираше. Повечето от срещите бяха потайни и ставаха само на четири очи. Стоката беше и дефицит, и прекалено особена.

Страстта да колекционира беше наследствена. Тя пръкна в него, когато беше съвсем малък, вероятно в оня ден, когато събираха остатъците от разграбената къща. Остатъците от онова, което беше взето в името на народа. Тони беше малък и помагаше да се приведе къщата в ред. Събираше разхвърляните остатъци и не проумяваше онова, което стана. Всъщност нищо не остана. Голи стени. Изчезнаха разкошните мебели, докарани преди много години чак от Виена. Остана да виси един счупен в хаоса полюлей само с едно единствено здраво стъкло. Останаха и красивите стъкла по прозорците от втория етаж. Тогава Тони беше малък и не можеше да оцени красотата на тия неща. Когато привършваха почистването, сред боклука се търкаляха две парички. Тъмни, като че ръждясали. Никой не им обърна никакво внимание. Тони си ги взе и си играеше с тях. Премяташе ги подхвърляше ги но и честичко се заглеждаше в тях. От премятането в ръцете му те се позачистиха и на тях се открояваха лица. На хора. Глави.

Тия две парички му бяха и единствените играчки. Тони си ги обичаше и си ги пазеше. След много години, когато вече порасна и почти беше забравил за тях  разбра, че те не са обикновени парички, а неща с голяма стойност. Дори и тогава той не беше наясно кое в тях е с по-голяма стойност, дали че са много стари или че са единственото, което му остана от тогава, кога разпердушиниха къщата. Тони не усети кога не само се увлече, но и пристрасти в интереса към тия неща. Започна да чете за тях, обикаляше музеи, правеше опит да събира и започна да купува и продава.

Тая страст стана смисъл на живота му. Тя растеше с годините. След време вече беше спец в тая област. Интересът му се разшири и вече не се интересуваше само от монети. Увлече се и по мебели. Знаеше къде, какво е останало, къде що е запазено и непрекъснато купуваше. Къщата постепенно се изпълни и започна да добива вида  и характера си от времето преди ограбването. До това време Тони живееше само с майка си. Но тя си отиде от тоя свят твърде рано. После срещна Лиляна, след година-две се събраха и се пръкна едно прелестно момиченце. Приличаше на майка си. А тя беше много красива. Тони не пропускаше да казва, че тя е най-хубавият експонат от колекцията му.

Годините се търкаляха. Детето растеше, Лиляна хубавееше, а колекцията на Тони растеше. Растеше и  в къщата ставаше все по-тясно и неудобно. Все по-често оставаха без пари. Тони продаваше и купуваше, но по-често правеше второто. Появиха се първите пукнатини в живота им. Упреците на Лиляна преминаваха в спорове, а често споровете преминаваха в друго. Отношенията им ставаха все по-сложи и по неприятни.

И Лиляна не изтрая. Един ден напусна къщата. С детето. Той остана сам с колекцията си. Всичките му опити да ги върне останаха без успех. Годините се търкаляха. Самотата го смазваше. Все повече се застояваше вкъщи. Обикаляше от стая в стая, разглеждаше експонат след експонат, пиеше кафе след кафе. Всеки ден. И все така.  Разглеждаше ту едно, ту друго и все по-ясно съзнаваше, че остана сам

А годините вървят. Тони смътно започна да усеща, че нещо му дотяга. Вече по-рядко се размотаваше вътре в къщата. Прекарваше отвън, под дървото. Седеше там с часове, пред чашка с изящна форма по-често празна. Вътре се прибираше само при лошо време и да спи. Вече почти не минаваше по стаите. Там не го теглеше. Колекцията все по-малко го интересуваше. И макар и бавно, макар и твърде късно, проумяваше, че тя вече не струва. Беше обедняла. Нямаше най-скъпите експонати. Вече не можеше и нищо да направи да си ги върне.

Лиляна почина, детето се запиля някъде по света.

Тук останаха само:

Стара къща.

Старо дърво.

Стар човек.

06.07.2006


ПРЕХОД

Юрката понесе ударите на прехода по всички членове и алинеи.

И не само по тях.

Понесе ги и по точките и запетайките в тях. Както скептично си подхвърляше понякога, онождаха го по всички параграфи. Това с годините ставаше все по-често. Отдавна никой за нищо не го бръснеше и той ще не ще, започна сам да се щави, демек да си мърмори под носа. Сам си мърмореше и сам се слушаше.

С времето и жена му не го слушаше. Ама не винаги. Понякога не изтрайваше и започваше престрелка. Тя го упрекваше, че сам за всичко си е виновен, той й отвръщаше, че нищо не разбира и че си е една будала, и по-добре да не дрънка за неща, от които и хабер си няма.

Следваше отбиване на удара.

- Серсем! Само ти не можа да се оправиш. Я виж другите. Пари натрупаха. Някои и депутати станаха. Пари с лопата ринат, а ти, серсем със серсем, и по кофите с боклука ровиш. Серсем!

- Аз курва не ставам!

- Серсем! Не ставал за курва! Ами какво си, бе? Не ли те оправя кой как си иска? Не бил курва! Да не са всички тия, дето натрупаха пари и влязоха във властта все курви? А?

- Не само са, ами са и баш!

- Ами ти какво си? Проститутка! Само на магистралата не си висял, ама метеш улиците.

- Проститутка може да съм, ама курва не! И няма да обиждаш! Курви са политиците, а проститутките са си обикновени труженици и то при тежки условия. Крадат ли? Не крадат! Правят ли далавери? Не правят! Е?

- Серсем!

Юрката теглеше една майна на ум и се оттегляше. Най-често запрашваше някъде по улиците, ако времето беше свястно. Кръстосваше ги и продължаваше спора сам. Най-напред това го правеше на ум, но с времето започна и на глас. Заглеждаха го, подсмиваха се и го отминаваха.

Юрката беше сам. Не година, не две. Вече минаваха петнайсет. Сам! Никой за нищо не му обръщаше внимание, освен да се майтапят с него. И децата от улицата започнаха да го имитират.

Сам! Къде ли не обикаля за работа? Къде ли не се унижава да моли? Много рядко някой го наемаше и то все временно. Поработваше известно време и го изхвърляха. И то, почти все забравяха да му платят. Крепяха се с мизерната учителска заплата на жена му.

Животът не пощади и нея. Един ден и тя остана без работа. Нямало деца!

Тогава Юри посегна и на кофите с боклук. Де хартия, де ламарина, де нещо по-свястно. Изкарваше поне за хляб.

А някога, по времето на комунягите, Юри беше нещо. Имаше диплома за инженер и отговаряше за строителството на строителни войски в района. После, кога започна тоя проклет преход, го съкратиха, че нямаше вече строителство. И оттогава започна трагедията му.

Безработен, безработен и все такъв.

- Вземи бе, вземи и се запиши в някоя партия - мърмореше жена му. - Запиши се, бе! Виж какво правят другите.

- Аз курва не ставам!

- Серсем!

И Юри продължаваше да мизерува. Мизеруваше, но разбиранията си не променяше. Понякога, смазан от времето, започваше да спори със себе си. Върви и мърмори. Оборва се, убеждава се, но не се промени. Почти винаги завършваше спора с категоричност:

- Човек и политик са две различни неща! Човек можеш да си и без да си курва. Политик - не можеш!

И продължаваше да обикаля, да се моли и да се унижава. Стана предмет на всеобщи подигравки. Не го зачитаха за нищо.

Изведнъж нещата се промениха. Окъсаният и одрипавял Юри мина не само облечен прилично, но и с кола и то не каква да е. Черен костюм! Черна кола. Юри! И пуши цигара. Истинска, не фас дигнат от улицата.

Бре, да му се не види! Промяна! Най-после и Юрката да се оправи. И това не беше за ден, за месец. Не! Времето минаваше, а Юри продължаваше да минава в черен костюм, с черна кола.

Вече не го подиграваха. Вече го поздравяваха.

Де да знаеш?

Намери си тази работа, без ходатайство и без да се записва в някоя партия. Имаше кът за хора. Работа, колкото щеш. Вече не се плашеше ни от безработица, ни от мизерия.

Преходът продължаваше!

Хората мряха като мухи, а за Юри нямаше и почивен ден.

Караше катафалка.

15.06.2006


УБИЙСТВО

В двора на детската градина се вклинваше малко полузапустяло дворче.

Къщичката в него беше на преклонна възраст. Малка, прихлупена, леко наклонена.

Пред нея стърчеше висок, дръглив бор, който имаше само на върха няколко клончета. В дъното се гушеха, потънали в храсталак и бурен, още две-три сгради, с продънени покриви и полуизгнили колони. За една от тях беше вързана коза.

Тя, едно куче и един старец живееха тук.

Той приличаше и на бора, и на къщата. Висок, дръглив, неестествено приведен, като че ли всеки момент ще падне. От години беше така, а да падне, а той направи крачка и като че прескочи нещо. Така прескачаше от година на година, та до деветдесет и две. Отдавна беше останал сам. Един по един го напуснаха всички. Имаше години, когато дворът и къщата не ги побираха. Едни се пръснаха по земята, други потънаха в нея. Само той остана да стърчи като окършено дърво. От козата допълваше мизерната пенсия, а с кучето другаруваше. Не броеше годините. Напред не поглеждаше, че вече нищо не очакваше да види. По-често се връщаше назад. Потъваше в спомени, ту ясни, ту мъгливи, ту изкривени. Не го насълзяваха. Отдавна очите му бяха пресъхнали. Бяха потънали дълбоко, под побелелите вежди. Личаха само две дупки, но това беше привидно, защото вътре в тях, просветваха искрици. Беше се приготвил за отвъдното. Нищо не го плашеше, отиваше при ония, които бяха все в спомените му.

Но редът му не идваше.

Година след година го отминаваше, а той само се привеждаше, все по-вече и по-вече.

Оня ден пак го жегнаха. Отдавна не бяха го закачали. Пак се сетили да разширяват детската градина. Пречел им. Искат да го местят в друга къща. Била по-хубава, а на неговото място да направят ново крило и площадки за игра на децата. Абе, то добре, ама как се мести старо дърво, как се къса пъпна връв. Айде, иди доди, ще се премести, ами как да премести спомените, та тук всичко е пипнато с ръцете му, тук са останали стъпките на хората му. Ами там какво да прави, да върви по чужди стъпки, ами то по тях си има кой да ходи. Няма да се настъпват я. Опитваше се да се успокоява, че пак ще се размине, че пак само са се присетили, но нещо му подсказваше, че тоя път е сериозно. Ходи да се примоли, да почакат, че то колко му остава, с единия крак вече е там, но май никой не го чу. Бяха нови, не ги познаваше. Прибра се съвсем посърнал. Какво ли не беше преживял в живота си - и хубаво, и лошо. Отдавна нищо не го плашеше, нямаше ни от какво, ни защо. Нямаше и време. Беше изтекло и чакаше само оная, с косата, да дойде да го прибере. А сега се уплаши. Да отиде на друго място, чуждо. При кого? Да го откъснат от тук. Ами, че то животът му беше това, тук. Другото е чужд живот.

През седмицата се залиса в туй-онуй и не усети кога мина. Търсеше нещо да прави, та да се залъже, но черните мисли не го напускаха. Присядаше на стъпалото пред къщата и застиваше ням и неподвижен. Потъваше в мислите си, а те го отвеждаха все някъде назад, далече, далече в годините. Пред очите му заставаше, какво ли не, но всичко ставаше все тук, отпред или вътре в къщата. От другаде не се показваше нищо.

Нощем пак същото. Мяркаха се и потъваха в мрака сенки. Все едни и все оттук.

Сутринта дойдоха двама. Поровиха в една чанта и му подадоха някакъв лист. Не можеше вече да чете, та му казаха, че е заповед. По-нататък не чу….

Всичко пред очите му се завъртя, блесна и в това мигновено просветване видя всичко, което беше преживял.

Пред къщата стояха хората му и протягаха ръце.

Не подгьна крака.

Строполи се на стъпалото.

Надойдоха съседи, да видят какво е станало и опитаха да се приближат до него. На крачка пред стъпалото, беше застинало кучето и зловещо се беше озъбило. Не издаваше звук. Не помръдваше, но и не оставяше съмнение, какво ще прави, ако някой се приближи.

Опитваха всичко. И да го изгонят, и да го подмамят.

Не помръдваше.

Застреляха го.

23.12.2002


ГЕН

Сиси е грозна, дебела и кривокрака. Мелез. Вероятно не само майка й, а и бабите  са прегрешавали. Невъзможно е да се определи породата й.  Само нещо в очите напомня за пекенез. Иначе е безобидна душа.  Глас няма. Никой не е чул звук от нея. Ни ръмжи, ни лае. Ни пък нещо я интересува.   Като я пуснат вън,  клекне на стъпалата,  та се облекчи, отмества се малко, кляка на задника си и замръзва. Дига се и тръгва обратно,  само когато чуе отвътре един  боботещ глас да викне:

- Сиси! На мама хубавицата, на мама момичето. Айде, милото на мама, да се прибереш!

На мама момичето не си знае годините. И Бони отдавна е забравила откога има тая кучка. Спомня си само къде я намери и то само когато й се налага пак да стои там.  Последните години това става по-рядко, ама някога ставаше, не само често, ами и прекалено често. Винаги, когато Маринчо се върне пиян. Без мотив и без обяснение й хвърляше един бой, без да гледа къде удря и това спираше, само когато тя успее да се измъкне през вратата и да избяга навън. Та там, прикрита зад ъгъла на блока, докато бършеше ту сълзи, ту кръв, съгледа това безпомощно същество. Дали се беше загубило, дали го бяха изхвърлили или майка му го беше изоставила,  но то, горкото, се беше свило в ъгъла и безпомощно скимтеше. Та тогава, след като си поплака, де с глас, де без глас и пустосваше злата си участ, тя видя нещо прекалено сходно  в участта на кутрето и своята. Смили се и го взе. И кутрето заживя  при тях.

Маринчо беше голямата любов на Бони. Заради него напусна първия си мъж и остави на ръцете му две съвсем мънички дечица. Едното още не можеше да ходи. Остави ги, защото Маринчо не искаше и да чуе за чужди деца. Искаше само негови да гледа и тя му роди двечки, момиче и момченце, а ония другите, къде бяха, кой ги гледаше и как ги гледаше, тя  знаеше само от подочуто от тук - от там. Не смееше ни да ги види, ни да пита, че Маринчо беше я предупредил, а си изкриви очите и глава реже, а тя още от първите месеци на съвместния им живот беше разбрала, че той не се шегува. Тоя грамаден мъж, който се движеше тромаво като мечка, изглеждаше добродушен и наивен, но това беше само ако не е пил. Тогава  изгубваше гласа си, само мучеше и налиташе на бой, без да гледа кой е пред него. А най-често там беше Бони. И тя търпеливо и безропотно понасяше боя, защото нямаше що да прави. Един път беше напуснала мъж и две деца, и сега висяха две. Ни натам, ни насам. Ни на господ, ни на дявола да се моли. Ни на баща, ни на майка, че ако за господ знаеше, че е нейде по небето, за баща си не знаеше ни къде е, ни кой е, а че има майка и коя е тя, разбра чак кога стана на седемнайсет.

Тогава умря майка й. Баща й не понесе това и не изкара и три месеца. Бони остана сам-самичка. И тогава, когато не знаеше ни какво да прави, ни как ще се оправя, изведнъж се явява майка й. Не тая, която е погребана наскоро, а истинската й майка. И едва тогава Бони разбира, че  когато е била само на две седмици, майка й я захвърля пред една чужда врата. Залюбила се била с някакъв офицерин от другия край на света и а сега - а утре да се оженят - а вече почнало да личи. Офицеринът изчезнал, а майка й я изпратила при една баба  в едно далечно село. Та там, далеч от познати очи да родила детето. После една нощ се прибрали и на сутринта оставили увитото като пакетче  дете пред чуждата порта.

Как е обяснявала, как се е оправдавала, те си знаят, но Бони я приема и заживяват заедно в малката къщичка. Майка й сколасала на два пъти да се разведе, но  не скътала свой дом и живеела на квартира след последния развод. Заживяли двете заедно. Не минала и година и Бони се залюбила с младо момче, малко по-голямо от нея. И след месец-два се оженили. Заживели тримата в малката къщичка. Скоро Бони родила момиченце, а след още една година - и момченце. Не било леко да се живее в ония години и честичко се поскарвали. И всичко е щяло да мине и замине,  ако не се намесвала майка й.

- Остави го, ма! Остави го тоя келеш. Каквато си хубавица, сто като него ще намериш.

Повтаряла тя това ката ден и не щеш ли, Бони послушала майка си. Срещнала Маринча. Съученици. Срещнали се и се залюбили. Той - млад ерген, Бони - с две деца на ръце, но любовта прегради не знае и тя зарязала и мъж, и деца.

Понякога, макар и много рядко нещо я човъркаше и тя уж случайно минаваше покрай училището, дето беше чула че учат. Дано ги види. Но това беше до време.

Чак след години, една пролет нещо я подпря отвътре. Съседите се готвеха. Наближаваше абитуриентски бал. Имаха дъщеря. Беше на години, колкото изоставената дъщеря на Бони, та нещо я зачовърка, нещо я заяде. Дали да иде да я види? Там на площада, кога минават привечер, нагиздени и пременени, млади и хубави. Дали да иде? Да я види. Дали ще я познае? Ами ако тя я познае? Хем й се искаше, хем не смееше, че а научи Маринчо и ще я прибие. Не устоя. Привечер, забрадила се с черна кърпа, дебнешком и скрито се притаи в един сокак. От тук щеше да гледа като минава шпалира. От тук щеше да я види. Стоя, притаена до тъмно, докато се изнизаха и последните групи. Не беше сигурна дали я видя, дали я позна. Изостави я на две годинки. А и очите й през цялото време издайнически сълзяха  и тя гледаше като в мъгла. Прибра се смазана. Маринчо я довърши. Цял месец ходи с гипсирана ръка и око като на циклоп. Едва я спасиха от ослепяване.

Не ослепя с окото, но ослепя за света. Затвори се и никъде не си показваше и носа. Двамата с Маринчо работеха на смени, в едно и също предприятие и то винаги заедно да няма изненади. Животът им беше отиване на работа и връщане оттам. Сън, пиене и ядене.

Децата израснаха. Навън не излизаха, но започнаха да водят гости вкъщи. Нощем, когато майка им и баща им са на работа. Влизаха всякакви. И момчетии, и по-възрастни, но само от мъжки род.

Късните гости носеха и ядене, и пиене. Пиеха по цели нощи. Роза, дъщерята на Бони, не завърши училището. По спешност се ожени, че вече не можеше да се покаже пред хора. Нямаше още седемнайсет. Нямаше сватба, нямаше веселба. Просто се премести  на другия край на града, а малко по-късно в съседното село. Там роди момченце. Детето приличаше на Маринчо. Беше му одрало кожата, та го кръстиха  на него, Мариан, с лека модификация, уж за по-модерно. Отначало Роза идваше рядко при майка си, но към края на годината посещенията зачестиха и понякога с дни стоеше при нея, без да се показва навън, че лицето й не беше за пред хора. Бони пустосваше и кълнеше - какъв е тоя неин късмет. Маринчо не се намесваше. Само сумтеше, но не смееше да посяга. Прекара тежко боледуване и както разправяше Бони, едва прескочил трапа. Вече не пиеше. Пенсионираха го по болест и по цял ден стоеше в къщи. Навън се показваше само да изведе и да прибере кучката.

След поредното  си идване Роза остана за дълго при тях с детето. Разчу се, че мъжът й я хванал с някакъв циганин, смазал я от бой и я изгонил. След време се разведоха, а след още малко Роза пак изчезна. Била се събрала с нов любовник. Той я взел, ама с условие, да не идва с детето. И тъй Марианчо, остана при баба си Бони. Не след дълго изпратиха детето в някакъв дом за захвърлени деца и детето прекара там почти две години, през които никой не го потърси. През това време майка му роди  едно, после второ, а след него и трето дете. Горе-долу през година и все момичета. След всяко раждане, като се прибереше  в дома си, получаваше по един голям бой от мъжа си.  Биеше я, че ражда само момичета, а той  бил майстор и правел само момчета. Побоищата продължаваха до и  след всяко следващо раждане.

Сега Роза чакаше пето дете.

Марианчо беше интерниран отново  при Бони, Маринчо и кучката Сиси. Бил му изтекъл срока за престой в онова заведение. Затвориха го в апартамента и го криеха от хорски очи, та да не дават излишни обяснения. Марианчо излизаше навън, само кога излизаше и Сиси. И се прибираше с нея като чуеше боботещият глас да викне:

- Сиси, аде на мама хубавицата!

После гласът изсъскваше:

- Марш и ти вътре! Келеш с келеш. Копиле с копиле.

Та кажи-речи няколко месеца Марианчо прекара при баба и дядо  и се радваше на техните ласки. Те, изглежда, бяха много приятни и ласкави, защото все по-често се чуваха писъци и сред тях се различаваха викове за милост.

- Моля ти се, бабо, няма да правя вече така.

И пак писък. Детето получи тикове и като срещне човек отвън, инстинктивно,  при най-малкото движение или жест на човека с ръка, дигаше своята и закриваше лицето си. Вече всички знаеха защо Марианчо е тук и нямаше нужда да се пази тайната. Бони го пускаше навън и той по цял ден се свираше в храсталаците покрай блока. С други деца не играеше. Те не го искаха и той не смееше да ходи при тях. Все го беше страх да не го бият. Направи си в най-гъстия храсталак нещо като колиба, замъкна там  кашони от кофите за боклука и си подреди жилище. За компания беше прибрал едно кльощаво бездомно кученце и три съвсем малки, едва прогледнали котенца. Някой беше пребил с камък майка им до кофите с боклука .

През цялото това време майка му ни се вясна, ни се чу. От време на време Марианчо се осмеляваше да пита баба си къде е майка му, но вместо отговор получаваше по някой шамар. Но въпреки тия шамари, колкото повече време минаваше, толкова по-настоятелно той питаше:

- Къде е мама? Кога ще дойде да ме вземе?

Освен шамарите, понякога при по-добро разположение, Бони троснато му отговаряше:

- Няма я майка ти. Има работа.

Но изглежда, че и това и додея, та един ден троснато му  рече.

- Няма я майка ти! Ти не разбра ли, че нямаш майка. Тя е умряла.

Детето я гледаше с неразбиращ поглед.

- Що е умряла? Къде е като е умряла? Що не дойде да ме види като е умряла?

- Ама ти си голям серсемин. Нали ти казах, че е умряла. Как да дойде?

Марианчо не можеше да разбере защо като е умряла, да не може да дойде и все по-често питаше.

- Нали ти казах, че е умряла, бе! Ама че глупак. Умряла. Вързала едно  въже на едно дърво  и се обесила.

- Ами къде е сега?

- В земята, къде. Нали като умрат хората, ги заравят в земята. Ти не знаеш ли?

След тия обяснения на Марианчо не му стана по-ясно какво е станало с майка му. Не разбираше защо ако човек се върже с въже на дърво, ще умре. Един ден намери до кофите за боклук парче от някакво въженце и като се прибра в храсталака, реши да опита  какво става, ако някой увисне на въже. Хвана едното котенце, завърза му единия край на въженцето за вратлето, а другият завърза за един нисък клон. Котето се мяташе, опитваше се да дращи, издаваше хъркащи звуци и по-някое време се усмири. Марианчо го гледаше, опитваше се да го погъделичка по коремчето, но котето не мърдаше. Не мърдаше и на другия ден. Беше кротко като заспало и не драскаше. На детето това му хареса и направи същото и с другите две котета. С кучето не успя. То беше тежко и се отскубна от ръцете му. Заплеснат в гледане и гъделичкане на котетата, Марианчо не чу боботещия глас да вика:

- Сиси! Ела, на мама хубавицата.

Не чу и второто викане.

- Келеш с келеш, къде си се скрил?

Не чу и стъпките на Бони, която разгръщаше храсталака. Чу само  крясък.

- Ти какво си направил бе, мискинино? Защо си обесил котетата? Сега ще те пребия - и посегна да го хване, но детето се шмугна и изскочи от другата страна. Оттам опита да се оправдава.

-Ми к’во като съм ги обесил? Виж колко добри са станали. Не дращят.

-Да те одращи чумата, дано те одращи.

- Ами как ще дращят като са умрели?

Все още настрана, Марианчо гледаше с уплашен и неразбиращ поглед баба си, която се опитваше да отвърже котетата и мърмореше.

- Не дращят, ами. И ти да умреш, няма да дращиш.

- Бабо, ами ти ако умреш, няма ли да ме биеш? И ти ли ще станеш добра?

- Ще стана, чумата да та тръшни.

- Бабо, ами аз като пораста, и теб ще обеся. Да станеш добра.

- Ще ме обесиш, куче краставо. Като нищо ще ме обесиш. Кой та знай от какъв си сой? Къде ли е мърсувала майка ти?

След около две седмици, през които Бони  направи проучване къде може пак да изпрати Марианчо, той беше заведен в едно далечно село в един дом за изоставени деца. Предадоха го на персонала и Бони тръгна да си отива. Детето се хвърли към нея, хвана я за ръката, провлече се на колене и със задавен от сълзи глас, като й целуваше ръката жално се молеше:

- Моля ти се, бабо, не ме оставяй! Вземи ме с теб! Ти си най-добрата баба.

Тя изтръгна ръката си и се дръпна. Марианчо остана в ръцете на жена със студено безизразно лице, облечена в бяла престилка. Колкото и да се дърпаше и да се молеше, тя не го изтърва.

А Бони не се обърна. Когато се скри от погледите на двамата и детето се смири, жената с бялата престилка го пусна. То се залепи до решетката на високата ограда като подсмръчаше и  бършеше с ръкав ту очи, ту нос. Подпряло главата си на решетката,  то не откъсваше очи от  все една и съща посока и си мърмореше:

- Ами ще дойде. К’во като е умряла? Като е умряла, тя е станала добра. Ама защо не идва?

Подсмърчаше, изтриваше ту очи, ту нос и простенваше:

- Мамо, кога ще дойдеш?

Марианчо не знаеше, че майка му чака пето дете. Не знаеше и това, че то непременно трябва да е момче.

А пред блока пак сутрин и вечер се чува един боботещ глас

- Сиси! Къде си, на мама хубавицата Ела, на мама сладкото.

24.12.2004


ПЕС

Голям народ сме! Това българите, де. Нали и аз съм от тях. Каквото и да е, грозно да е, кльощаво да е, но да е чуждо. Дупе да е, чуждо да е!

Като сме ококорили едни очи на запад, нищо друго не виждаме. Как ни се иска да ни видят, да ни потупат, ако и отзад да е, да ни похвалят, да ни кажат,  че… и ний ще станем като тях, демек хора. Че то ние сме си хора, ама особени чешити. Уж сме, а се съмняваме в това. Уж сме в Европата, а искаме да отидем в нея. А разбери го ако можеш, да отидеш там, където си?

А, де? Освен ако си като мен. Аз, французин по признание, единственият емигрант оттам насам, ако и Франция да съм я виждал само на картата и по киното. По онова време вървеше вицът за оня българин, дето го хванали, че иска да бяга в румънско. Пуснали го, защото го взели за луд. За какъв ли са ме взели, кога съм станал българин? Мен, французина по признание!

Ни съм ходил, ни през ум ми е минавало, че мога да отида там. Като “особено” ценен кадър, меверето не даваше и дума да се издума. Ами ако избягам нататък? А? Какво ще правя там? Грижеха се за мен.

Кютах си тука. Бачках от тъмно до тъмно, че и по тъмно, че стотинките не стигаха. И не щеш ли, по едно време съм взел, че съм направил нещо и то взело, че станало интересно и като взели, че го построили, и като го построили, не вярвали, че това е наше, че може и българче да го направи. Откъде накъде! Не върви. Това и българин! Олеква някак си. Че кой е станал пророк у дома си?  Та аз ли! Гледа българинът, ахка, чуди се, да  псува ли, да се възхищава ли и накрая възклицава:

- Не може да е наше!

- Французко е!

И плъзна слух, тихо, без миризма, без пукотевица - и ниско долу, и високо горе. Проектът на този ансамбъл е на франзузин. Що гости идваха на града, там ги водеха, с това се хвалеха, с това сами се потупваха. Гордост! Я какво сме направили! Ау-у-у-у! Пък що ордени, що медали, що награди се раздадоха. Някои заприличаха на Брежнев.

А мен? Мен никой не ме онождаше за нищо. Бях господин Никой. Като слушах тия неща, ту се смеех, ту им теглех по една майна, ама на ум. А времето си минаваше. Идваха туристи и от запад, и от изток и ги разхождаха по това чудо и надълго и нашироко им обясняваха как, кога и кой го направил. Това започна да ми додява и направих опит за протест. Гледаха ме като изкопаемо и ми забраниха да дрънкам глупости.

Иначе се свиква. При това живея до това чудо и често извеждам песа, а той, келешът му с келеш, не пропуска да припикае творбата. Дали щото е моя или щото е французка. Чудя му се. Че мен не ме бръсне за нищо - знам, ама може и французите да не бръсне, защото е чистокръвен англичанин.

Клекнал съм един ден на стъпалата пред една от сградите и се препичам, а кучето прави поредната оценка на творбата.

- Марш от тук бе, келеш! - викам му аз. - Докога ще ме препикаваш? Не стига, че и другите ме препикават, ами и ти.

А той ме гледа, попримигва и вика:

- Абе, шефе, що си такъв серсем? Като те препикават другите, мълчиш, а на мен се караш. Ти не знаеш ли, че първото нещо, което прави едно куче като изскочи навън, е да си препикае територията. На всяко ъгълче, на всяко камъче, по една капка, ама ще църне. Да се знае от другите кучета, че това е негова територия.

А да го плесна за тия глупости, а той продължава:

- Ние, кучетата, не сме като вас. Видял ли си куче да пикае връз друго? Не си, нали?

Дигна крак и се изцърка на ъгъла на стъпалото.

Маркира си територията. Нали сме с него една глутница. Аз шеф, а той - член.

Обхваща ме съжаление, че не съм куче. Ами че тоя келеш е прав.  Не съм видял куче да препикава друго куче.

Това си е патент на хората.

2002 г.

….лето седемдесет и пето от оня век.

Изминали са деветдесет и седем години от освобождаването на града .

Наближава стогодишнина.

Градът ври и кипи. Готви се за честването.

В ход е грандиозна идея:

За стогодишнината да се изградят -

сто сгради;

сто фонтана;

сто паметника.

И най-големият от тях да е висок сто метра.

И да е на площада.

Започват конкурси. Един връз друг. Няма време. И всички конкурси са спечелени само от един. И той предлага не сто по сто, а само един проект. Само на едно място. Там където трябва.


РАЗМИНАВАНЕ

Време…!

И мръсно!

И озлобено!

Няма вече с кого едно кафе да си пийна…

Заставих се да изляза!

Може случайно да срещна нещо…

И срещнах…

И чух!

Гръмнали го!

Хари!

Разделихме се преди двайсетина години.

А преди това много години бяхме един до друг.

Знаехме си и зъбите. Или така си мислехме!

За четвърт век направихме десетки, ако не и повече проекти. Колко сгради израснаха по тях! И уж се разбирахме, и уж си знаехме и зъбите…

Нищо не сме знаели!

После Хари направи фирма и започна да строи.

И се разделихме!

Заради мен! Нали съм си сбъркан човек. Той започна да строи на новобогаташите, че парите бяха в тях, а аз не рачих да им правя проекти, защото не можех да си представя, че ще си напъвам мозъка да правя изкуство за тия, дето и крадат, и грабят. Да им правя палати! Да ги украсявам!

Не става! Не ставам за украса! Не можех!

И прост си бях, и прост си останах!

Та се разделихме!

Хари натрупа пари, с лопата да ги рине.

Аз преживявах…

Чат-пат се сещаше за мен. Човек си беше. И опитваше да ме вразуми.

Присядаме някъде. Черпи! Все той! И все ми дума:

- Ела, бе! Ела, бе, щура главо! Само ела, където искаш, там ще ти дам да правиш проекти. Кеф ти на море, кеф ти на балкан, там си! За теб, ако се съгласиш да работим заедно, и на луната ще строя! Ела! Голяма си глава, а от глад ли искаш да пукнеш?

Тъй ми думаше.

И си минаваха годините, и все по-рядко и по-рядко се виждахме. Хари строеше сграда след сграда…

Натрупа пари!

Разправяха се легенди за него. За него! А той разправял за мен! Разправял, че ще ми хариже цяло милионче, само за една моя „картинка”, ама от ония, дето само аз съм ги правил! Да му я дам! Да я построи! Да си я снима! Да си я сложи зад гърба!

И не съм му я давал!

На него не му обяснявах защо, ама на мен си обяснявах и то често.

Особено като свърша цигарите….

А после…?

Яко я закъсал!

Банките описали всичко!

Всичко му взели!

Всичко запорирали!

Всичко! Старо, ново, построено, недостроено, всичко! Изхвърлили го и от жилището! Купувал, продавал, обещавал, лъгал, мамил, и го гонели - и измамени, и излъгани. Дебнат! Нямало дори и къде да спи.

И жена му го парясала. Била му шута! Щерките! И двете, ни се виждат, ни се чуват.

Посрамил и жена и деца!

И Мара, любовницата му!

И тя го парясала!

Криел се!

И слушам, и се чудя!

Защо се крие? За какво? Да не го гръмнат!

Та, кого да гръмнат!

Той сам се гръмна, кога започна да прави неща само за пари! А не всичко в живота е пари!

Някога! Кога бяхме заедно, до нас работеше един дядка. И той си беше шантав, като мен. Та, преди да запраши за Оня свят, чат-пат присядахме. И като обърнем по чашка, тупваше ме с ръка и викаше:

- Не може да пипнеш лайно и да не се оцапаш!

Умен си беше човекът!

Бог да го прости!

Прав беше!

Едни ръце имаме.

Прибрах се! Налях си! Припалих!

И ми е и тъжно, и завиждам, и се съмнявам, и се питам:

Кой беше прав, кога се разминахме?

Хари ли, че се полакоми за пари и си оцапа лапите, аз ли, че съм си хахо и ги пазех чисти, та останаха празни?

Него го гръмнаха, аз ще пукна от глад!

Кой ли спечели?

Той ли, че изведнъж е обърнал петалата?

Аз ли, че се влача като недобито куче?

И се напих!

И се раздвоих!

И пред мен…

Подпрял ръце на празна маса…

Пред празна чаша…

Стои някакъв тип!

Прилича на мен!

Стои!

Мълчи!

Гледа си ръцете.


УСМИВКАТА

Че не е в ред, не е!

Че си е малко хахо…

Хахо си е!

Че то има ли артист да не е хахо?

Че какво друго е, да се правиш на друг?

А?

Кажи де?

А той цял живот се е преструвал на някого.

Артист!

Ама голям!

И на всичко отгоре и приятел.

Че то само това стига, да не е в ред.

Нали разправят, че с каквито се събереш, такъв ставаш.

И преди съм го виждал, да върви и да размахва ръце…

И да спира внезапно…

И да мърмори нещо…

Виждал съм, ама и знаех, че се готви за ново излизане…

В нова роля!

Репетираше, непрекъснато и навсякъде!

Ама това само ме разсмиваше, но не ме озадачаваше…

Сега е друго…

Откак го изхвърлиха от театрото…

От онова, дето кога той играеше, билетче не се намираше.

Та от тогава…

Ни мърмори, ни говори, ни ръкомаха…

Мълчи!

Само на лицето се появи една странна усмивка!

И не слиза от него!

Ту се разтегля, ту се свива, ту обелва, ту скрива зъбите …

Обръщаме поредното кафе…

Пак там…

В нашето кафене, на нашата маса, в ъгъла…

Усмивката е замръзнала…

Лъха хлад!

Не слиза от лицето и кога отпива от кафето…

И мълчи!

Като пън!

Не изтраях!

- Дъки, каква роля репетираш, че от лицето ти не слиза тая усмивка?

Изгледа ме из дълго, помълча още по-дълго и изрече:

- Последната!

- И за къде? Нали те изритаха от театрото!

Пак мълчане, пак отпиване и чак тогава изричане:

- Последната за тоя свят и не е за театрото, а за мен.

Приведе се и продължи на пресекулки…

- Ти си чул какво разправят за адаша ти! Бог да го прости, че го споменаваме, ама не само не мога да забравя, но и не мога да проумея това де разправят …

А разправяха…

Намерили го сутринта…

Вцепенен!

Но усмихнат!

Отишъл си от тоя свят с усмивка.

Колко пъти сме присядали на тая маса, що приказки сме избъбрали, що кафе сме изпили…

Но оттогава, кога го обезличиха…

И един път не видяхме усмивка на лицето му…

И да искаше, не можеше да се усмихне!

С толкова отрова го посипаха, с толкова мерзости го затрупаха, че забрави що е усмивка. Изхвърлиха го като парцал, от там, де години и то много - един живот, беше създавал, възпитавал, изграждал, от там де създаде неща, с които се представяхме пред света…

А твореше и гореше…

И го смазаха, и го унижиха и  го… изхвърлиха…

И напуснал тоя свят усмихнат!

Да не повярваш!

Но… усмихвал се!

И недоумявахме…!!!

На какво ли се е усмихвал?

Дали, че се отървава от мерзостта!

Дали…?

Дали, че преди да отлети към оня свят…

Е дочул музика…

Прелестна, неземна…

Като неговата…

Дали е видял самодиви…

Да кършат снаги…

Да танцуват…

Като ония диви, от неговите ансамбли!

Дали затова?

Или го е направил напук на тия, де го смазаха?

Мачкан, смазан, но усмихнат!

И говори Дъки…

Че не може ни да го проумее…

Ни да го забрави…

Ни да заспи.

Будувал, бълнувал, сънувал, мечтаел!

И той да напусне тоя свят с усмивка!

И се надява…

Че кога си заминава, ще си спомнят за нещо, което е направил, оставил…

Че за него няма да си спомнят само как го изхвърлиха…

И си вярвал!

И си невярвал!

Та репетирал!

Усмивка!

Последната си роля!


НАТЮРМОРТ

И Дъки беше художник….

И той имаше тапия!

Е, спореше се - и как е влязъл, и как е завършил…

Но какво значение има това?

Че един ли беше така влязъл, че само той ли беше? Ами! Маса народ! Най-добрите!

И като взе тапията, запретна ръкави и започна…

Да създава изкуство!

И се заредиха картина след картина..

И се развяваха знамена, и се редяха образ след образ, и на мустакати, и на голобради, накичени, и с пушки, и с автомати, и с гранати…

После - паради, манифестации,…

После модата се посмени…

И Дъки опита да се промени.

И странни бяха картините му!

Гледаш и сякаш, че си ги виждал и преди. И тая или оная му картина странно наподобяваха тая или оная картина на тоя или оня художник, работил някъде, но преди него. Той по странен начин ги променяше и обезличаваше. И то толкова грубо и жестоко, че никой не би си позволил лукса да го упрекне, че копира. Бяха грубо насечени с мазки, като дърво, дялано с брадва.

Груби, нескопосани, но се търгуваха.

И как няма да се търгуват, като по-голям от баща му в района нямаше - легенда, герой. Дигаше телефона и от тоя, или оня завод, от това или от онова училище не питаха, отиваха и вземаха….

Та проблемите на Дъки не бяха в парите.

Другаде бяха и трудно ги преглъщаше.

Освен тук, във вилаета на баща си, никъде другаде не можа да пробута картина. Извън тоя вилает той беше никой!

И това го измъчваше.

Годините минаваха…

Парите се сипеха…

Пиенето не свършваше…

Дъки не направи картина, която да се запомни, но правеше гуляи, които не се забравяха. И вино, и водка, и уиски, и мезета, и разбира се - и курви.

Всичко трябва да има и всичко имаше.

Но всяко нещо до време.

А не щеш ли, един ден нещата се объркаха.

Стана една демокрация, ама такава, че и да пикаеш на нея няма да я оцапаш.

И настъпиха тежки години. Никой нищо не купува. Започна мизерия. Продаде ателието, напусна града и се пренесе в селото на баща си.

Настани се в голямата, богато натруфена двукатна къща.

И съвсем скоро къщата прекалено бързо започна да се опразва. Продаваше се всичко, което можеше, и да се продаде и да има кой да го купи.

И скоро остана само с бели, голи, празни стени…

И никой вече ни идваше, ни го търсеше.

И той ходеше само до кръчмата!

Живееше сам, с един статив и една бутилка…

И го забравиха, и го отписаха отвсякъде….

Пиеше, псуваше, ръмжеше, опитваше се да рисува…

За него се заговори кога замирисал…

Къщата била до улицата и минувачи усетили миризма.

Та влезли…

На голият под лежал Дъки…

На статива имало картина!

Натюрморт!

На прогнила маса…

Празна бутилка.

И празна чаша.

На черен фон…


СЪВЕСТ

Не човек!

Не!

Машина! Автомат!

Точно, не на минутата, а на секундата… сядаше!

И точно, не на минутата, а на секундата… ставаше!

Започваше или свършваше работното време…

Сядаше, хващаше молива и …проектираше…

Ден след ден, проект след проект, сграда след сграда…

Цигара след цигара…

Ни се ядосваше, ни се вълнуваше…

Следобед, за да не позаспим, по уредбата пускаха по някое парче….

Песнички - популярни, известни…

Слушахме ги…

И той ги слушаше, но пак не помръдваше от масата…

Но…!

Кога пуснеха една песен…

Ставаше!

Стоеше прав, с незапалена цигара в пръстите…

Запалваше я и сядаше, …

Доста време, след като песента отлиташе…

Един ден бяхме останали само двамцата…

Прозвуча песента…

Когато тя свърши, той дигна ръка да припали…

А аз взех бутилка и чашки…

И налях!

И приседнахме, и отпихме…

И запали, и задими, и проговори:

- Тогава, Ванчо…

Надигна чашата…

- Командвах дружина. Бяхме се заровили в една пустош - равно, голо… Отпред, на нещо като баир, се бяха окопали германците. И то голо, и то пусто, ама височко, стърчи над нас, гледат ни на длан…

Два пъти се дигахме! Два пъти атакувахме! И до средата не стигахме. И само половината се връщахме…

Дигахме се, тръгвахме, без да знаем, ни колко са, ни едно оръдие зад нас да гръмне, да ни подкрепи…

И се заровихме пак в окопите! Не си показвахме и главите. Няколко дни! Дойде подкрепление, нови момчета…

И заповед! Атакувай! Дигай хората! Ако не превземеш редута, ще дойда и лично ще те разстрелям! Политическият!

Крещеше през час!

И тръгнахме…

И пак без подкрепа, и пак без оръдия, и пак без да знаем колко са пред нас…

Поведох ги! И излязоха момчетата от окопите и тръгнахме… Не викахме! Не тичахме! Нямаше значение дали на двайсет или трийсет крачки ще те гръмнат…

Вървяхме, приведени, мълчаливи…

Мълчаха и ония отгоре, на високото…

Ни вик, ни изстрел оттам…

И изведнъж!

Там, горе, се случи нещо…

Един след друг изскачаха от окопите хора,…

Изправяха се пред тях и вдигаха ръце…

И не са германци!

После разбрахме, че след неуспешните ни атаки, оттам изтеглили германската част и я заменили…

Отгоре, пред нас, верига от хора с дигнати ръце…

Италианци!

Пред тях сме!

Застанах отпред, огледах ги…

Някога се учех да свиря на цигулка…

Та и някои италиански думи съм запомнил…

И изкомандвах:

Уж на български, но и нещо италианско съм изрекъл:

- Строй се! По трима! Преброй се!

И вероятно малко съм сбъркал…

И вероятно вместо контате, съм изрекъл кантате…

Аз ли сбърках, разстоянието ли го промени…

Но се подредиха, Ванчо, по трима…

И вместо да се преброят…

Запяха!

И на голия, пустия баир, отекна песен …на три гласа!

Стотици мъже пееха …

И не спираха…

Пееха…

Една след друга…

И гледаме, и слушаме…

И забравихме защо сме тук…

И забравих, и кой съм, и какъв съм…

Напомниха ми го германците, отзад, зад баира…

Напомниха ми го, кога екна…

На три гласа…

От стотици гърла…

„Мама сонт танто феличе….”

Напомниха го с първия снаряд…

И заваляха като град…

И всички се хвърлиха в окопите.

И вместо…

„Мама сонт танто феличе ….”

Оттам се чуваше …

И не на три…

А на много гласове…

И „Мама мия…”

И „Майчице мила…”

Избиха ни…

Друго не помня!

Изнесли ме трима от италианците…

Свестих се след дни…

Рязали, кърпили, вадили парче след парче от снаряда, само едно не видели, та си остана в крака. Затова го влача…

Разжалваха ме…

Забравил съм бил къде съм, какъв съм и защо съм там…

На война ли съм или на концерт…

Аз се прибрах…

Там, на баира, в окопите останаха много…

И от моите момчета…

И от италианците…

И когато чуя тая песен…

Изтръпвам…

Ставам!

Изправям се …

И тя ме отнася там…

В голата пустош…

На баира…

Пред заритите окопи…

При моите момчета…

И припали…

И изтри очи…

И промълви:

- Налей, Ванчо! Налей, да отпием…

- На тях господ ще им прости…

- За мене…

- За мене прошка няма…

И пак изтри очи…


БЯЛА РИЗА

От дни наред…

Иззад Момини гърди…

Виеха зурни…

Пълзяха орди…

Потъваха нататък…

Към Клисура!

Там вече гореше…

И това беше единственият знак, единствената вест, която получиха досега.

Шепата юнаци бяха отрязани от центъра на въстанието.

Останаха сам сами.

Отвсякъде турци.

Оставаше само един път.

Нагоре в Балкана.

На сутринта, когато пламъците стихнаха, и до тях достигна миризмата на изгорено и виенето на зурните, които се връщаха, те напуснаха зъберите.

Нямаше вече какво да пазят.

Потънаха в Балкана.

Посрещна ги със студ, сняг и куршуми.

Плющяха отвсякъде.

Башибозук беше плъзнал и по урви, и по пътеки…

Всичко беше завардено.

Привърши и храната..

Започна глад.

Трудно можеха да оцелеят така на група.

Една сутрин се прегърнаха за раздяла и се пръснаха.

Всеки тръгна с късмета си, белким някой оцелее.

На поляната останаха само четирима. Най-възрастният беше воеводата. Другите му бяха братя. Бяха млади, съвсем млади, а най-малкият беше съвсем момче. Него решиха да върнат в селото, може и да не го търсят, съвсем дете е.

Разделиха се!

И тръгнаха…

Превалиха билото и се спускаха оттатък планината.

Разчитаха да се доберат до Влашко.

Дни и нощи наред, премръзнали и гладни вървяха, през гори, реки, ниви. Заобикаляха селата.

Вече наближаваха до края, когато ги надуши потеря…

Приклещиха ги в открито поле.

Наоколо само трънаци и кльощави храсталаци.

Потънаха в едно дере.

Куршумите плющяха отвсякъде.

Един от тях перна средния брат. Удари го в крака.

По чудо оцеляха през деня, по още по-голямо чудо се измъкнаха през ноща.

Спаси ги дерето.

То ги измъкна до някаква гора.

Потънаха в нея и тя погълна следите им.

Цяла нощ пълзяха, вървяха, притичваха.

Ту прикрепваха ранения, ту го носеха на гръб.

Осъмнаха на запустяла могила, о6расла с трънаци. Покриха се в тях и не мръднаха през целият ден. Далече в ниското се мяркаха къщите на някакво селце. Раненият отпадаше. Раната се подлюти. Да продължат с него беше невъзможно, да го оставят също. Като се стъмни, доближиха до селото и надникнаха в един от крайните дворове, разчитаха да срещнат свестни хора - и за храна, и да се укрият за ден-два.

Хлътнаха в плевнята. Спотаиха се зад купчина сено и впериха очи в къщата. Времето вървеше бавно. По едно време вратата на къщата се отвори и оттам излезе човек с фенер. Тръгна към плевнята, сигурно да нагледа добитъка преди да си легнат, подритна вратата и влезе. Беше поприведен възрастен човек. Надникна, огледа добитъка и като се обърна да излезе, нещо го бодна отзад. Обърна се. Пред него стоеше едър мъж в непознати дрехи. В ръцете си държеше пушка. Зад него изникна друг.

Човекът надигна фенера и ги огледа.

Страшни, брадясали, с дълбоко хлътнали очи, изсъхнали!

Нищо не попита.

Свали фенера и кратко изрече:

- Чакайте тук.

Духна фенера и излезе. Потъна в къщата. Не след много се върна и подаде завити в месал парче хляб и малко сланина. Излезе човек. Криха се в плевнята няколко дни. За тръгване и дума не можеше да става. Положението на ранения ставаше все по-лошо, да стоят тук толкова хора още по-лошо. Една вечер, като донесе храна, човекът кротко рече:

- Оставете момчето тук и тръгвайте. Сам човек по-лесно ще укрием.

Послушаха го и поеха в ноща.

Отново криене, прибягване, глад и студ.

Бяха почти до голямата река, когато пак ги откриха. Прибягваха, прилягаха и отвръщаха на куршумите. От дере в дере, от горичка в горичка, вече мислеха, че са се измъкнали, когато големият брат се строполи.

Падна и преди да затвори очи, прошепна:

- Бягай! До тук бях.

И клюмна!

Братът го прегърна, опита се да го дигне, но тялото вече се беше отпуснало. Крясъците и гърмежите приближаваха. Хукна направо, обезумял от мъка и ужас. Колко време бяга и през къде мина, не разбра. Спря, кога усети, че вече не чува, ни гърмежи, ни викове…

След няколко дни успя да премине оттатък.

В плевнята, в онова малко селце сред полето, стана чудо. Раненият след дни и нощи на бълнуване и губене на съзнание отвори очи и прогледна. Оживяваше! После всичко тръгна бързо. След месец проходи. Проходи и една нощ изчезна. Ордите се бяха прибрали. Полето и горите бяха пусти. Селата тръпнеха още от преживеният ужас.

Минаха още месец-два и плъзнаха слухове…

Еди кога си бабаит, дето беше носил рязани глави, го намерили с прерязано гърло…

Друг го свалили от една круша, където висял…

Трети се удавил в дерето…

Турците беснееха.

Ордите отново тръгнаха.

Отново запищяха селата, но никой нищо не знаеше. Ония, които знаеха кой върши тия неща, знаеха и да мълчат.

Няколко момчета всяха страх. Водеше ги оцелелият по чудо брат. Когато започнаха лютите студове, преминаха Дунава и отидоха във Влашко.

През пролетта към реката заприиждаха руски войски…

Редом с тях вървяха и български части. В тях бяха и двамата братя. Още преди войските да прегазят реката, единият изчезна. В една тъмна нощ премина реката и потъна в горите, където беше бродил през лятото. Бяха го изпратили сред турците за съгледвач. Денем и нощем обикаляше. Беше ту беден селянин, ту влашки циганин, ту пътник. Обикаляше, гледаше и други хора, като сенки потъваха в нощите и отнасяха това, което беше видял и чул.

Много неща научи руското командване от него. Умееше да се прикрива, често ставаше и турчин. Знаеше от село езика и обичаите. С турците беше турчин, с циганите беше циганин, с власите беше влах..

Но си беше и остана хайдутин!

Под дърво и камък го търсеха турците.

Разбраха, че пак са се пъкнали ония, от миналото лято.

Озверяха!

И измъчвали, и убивали, и се намерила черна душа…

В селото го довлекли…

Смазан, окървавен…

Надупчен от куршуми и ножове.

Завлекли го под големия орех.

Провиснали въже.

Хванали го…

Да го дигнат!

Отстранил ги…

И сам станал.

С мъка, със сетни сили се изправил.

Душманин бил, но и респект всявал…

Бесели го, но и се възхищавали от него.

Стоял прав!

Смазан!

Окървавен!

Горд и недостъпен!

Изправил се пред него офицер и го запитал иска ли нещо.

И чул:

- Бяла риза. Хайдутин бях, като хайдутин да умра.

И увиснал на въжето…

С бяла риза…

С кървав перчем…

И офицерът…

Застанал пред низамите…

Извадил сабя…

Изкомандвал!

И замахнал!

И треснал залп!

И напуснали селото…

Призори…

В селото връхлетели казаци…

На мегдана, в селото, пред ореха, до чешмата…

Спряла руска част…

Пред нея застанал офицер…

Строил войниците…

Измъкнал сабя…

Изкомандвал…

И замахнал!

И треснал залп!

Сега там…

На малкото площадче…

Дето е бил големият орех…

Има само каменна чешма…

И на нея е изписано едно име…

На хайдутина!

На оня, с бялата риза!

На моя прадядо.

03.01.2003


НА ПРОЩАВАНЕ…

Вече не помня…

От кога не съм ходил…

От кога, само нощем, насън, там се разхождам…

По улици дивни, с къщи алтъни…

Дойде покана!

Сватба!

На мила, прелестна племенница…

Израсна милото…

Порасна…

И …излетя!

И там се изучи, и там …остана!

Отвъд океана!

Там остана, но с нея и спомените за тук заминали…

И годините си минават…

И се залюбили…

С един отвъд океана…

И решили сватба да правят!

И тя разказвала…

Как тук, кога малка била…

Как сватби се правили…

Как, кога музика засвири…

Цяло село излиза…

И млади и стари…

Как три дена…

Музика свири, песни се пеят, хора се вият…

Как, кога засвирят:

„Ела се вие, превива…

мома се с рода разделя…”

Как всички плачат…

И какво ли още чадото е разправяло…

Та се дигнали …

И дойдоха!

Сватба да правят!

Такава, каквато в спомените й е останала…

Такава, за каквато тя им е разправяла…

И засвири музиката…

И всички се изправиха…

Мома от къщи ще извеждат…

Мома с род ще се прощава…

И виеше кларнетът…

И простенваше акордеонът…

И проплакваше цигулката…

И запяха!

„Ела се вие, превива…

мома се, с рода прощава…”

И я изведоха…

И я поведоха…

Към портата…

И там…

Я посрещнаха и изпратиха…

Седем баби…

С черни кърпи забрадени…

На тояжки подпрени…

Пред порутени дувари…

Пред къщи запустели …

И кларнет вие …

И акордеон простенва …

И цигулка приплаква…

И ела се вие, превива…

И ела сълзи трие…

И ела се…

Не само с рода прощава…


ШАХ!

Пак там…

В кръчмата…

На масата!

В ъгъла…

Но само четирима…

Двама…

Не издържаха…

И отлетяха…

От единия остана музика…

От другия картини…

Но ни едното, ни другото…

Се събират на столовете…

Много са големи!

Мълчим!

Един е забил очи в чашата…

В празната!

И някой го запита:

- В ред ли си…?

Дигна очи…

Изгледа ни и издума…:

- Нищо особено, в ред съм…

Замълча…

И пак продума:

- Добре съм, но съм в шах!

И поясни на учудените погледи…

Получили покана за танц!

За сватба!

От най-близки хора.

От далеч, много далеч….

И трябва да се отиде…

Но…!

Шах!

И то, странен!

И не само Царят не може на никъде да мръдне…

И Царицата!

И Офицерите!

И Валето!

И Момето!

Само конете могат да подскачат…

Но изскочиха извън дъската…

И вече не питаме…

И зъбите си знаем…

Знаем, че Царят е с три… инфаркта…

След половин век работа…

След оставени бисери в културата…

С пенсия, де, и с инвалидните…

Не стига за илачите…

Че Царицата - и тя е инвалид…

И тя е с минималната пенсия…

След четиридесет години работа…

Знаем, че едното офицерче е без работа…

Другото от месеци не е виждало заплата…

Знаем, че оня ден Валето имаше бал…

Че купиха костюмче и обувки, и риза…

Но връзка не можаха…

Да не му стягала…

Да му е широчко, около врата…

Знаем, че Момето е прелест…

И с дънки… от втора употреба..

Сега научихме и за поканата…

За танци…

И някой изрече:

- Наздраве!

И надигнахме празните чаши…


ЕКСТРАСЕНС

Вече не се трае…

Не можем както трябва да се скараме…

С жената, с кого друг…

Започнем, счепкаме се…

Пак за същото!

Все за едно и също.

Спорим и се караме!

Кой от нас е по-загубен?

Тя или аз?

И смешното е, че и тя, и аз не спорим, че сме загубени…

Спорим кой е по-загубен!

И не стигаме до извод, защото на вратата се звъни…

Пак е тя!

Димитрина!

Комшийката!

Врата до врата! Тук сме от десетина години.

И оттогава, и досега, и всеки ден, и все едно…

И всеки път, кога звънне, първото, което ми минава през ума е да не отварям…

Като влезе, все ми се иска да я изгоня…

Ама нали съм си загубен!

Оправдавам се с възпитание…

Димитрина е уникат!

Всичко знае, всичко разбира, по-умна, по-работлива, по-способна от нея няма!

Всички други са серсеми!

И аз!

Жената не влиза в тая категория.

Сигурно от солидарност…

Само аз!

И го доказва!

- Сече ти пипето! Имаш акъл за трима, никой не прави неща като теб, никой не може да се мери с теб, а нямаш пари и едно кафе да почерпиш. Я! Я направи едно!

И ставам, и правя кафе, и то не какво да е, а да стигне поне за три чаши и то големи. Дидка никога не минава с една чашка. Оставям кафеника на масата и измъквам бутилка с коняк. Кафе без коняче пиели само серсемите!

Дидка е непрекъснато у дома! Влиза, кога си поиска.

Вечер се курдисва пред телевизора. Нашият бил по-голям.

Седи, гледа, коментира и непрекъснато дава съвети…

Винаги сяда на дивана!

На фотьойл не се събира!

На дивана, до нея няма място за друг.

Не е много дебела…

Има-няма, към сто и осемдесет кила…

Жена и артък! Има и за гледане, има и за пипане..

Ама като излезе…

Жената не се стърпява да изрече:

- На тая задникът й е като екватора.

Обаждам се аз:

- Не си права!

- Ти ще кажеш!

- Не си права! Да обиколиш екватора, трябва да обиколиш земята, а Дидка можеш да я обиколиш, като обиколиш стаята.

- Да, ама ако е в дневната! Опитай да я обиколиш в коридора или спалните. Друг път!

Добре, че всяко нещо е до време….

Така разправят умните хора!

Къде ли няма неприятности, къде ли няма проблеми…

И нас не отминаха…

Разболя се жената…

То има ли болест да не е коварна…

Ама тая…

Само шепа хора нападнала…

Та къде ли не ходихме, при кого ли не чакахме…

От доктор на доктор…

Един каже едно, друг друго.

Какво ли не се пи, какво ли не се гълта…

Отчаяхме се…

И тогава…

Кога малко е да кажа, че ни смаза отчаянието…

Не щеш ли!

Някъде и то наблизо, в съседното градче…

Появил се екстрасенс!

Правел чудеса!

И това ни го разправи Димитринка, комшийката…

И нали всичко знае…

И нали удавникът и за сламка се хваща…

И отидохме!

И се смаяхме!

Всичко позна!

И от кога е болестта, и кой я е лекувал, и какво е станало…

И всичко щяло да мине!

Тя ще оправи нещата!

И нали удавникът и за сламка се хваща…

И повярвахме…

И ходехме, ходехме, ходехме…

И лекуваше, лекуваше…

И вярвахме, вярвахме…

До един ден…

Кротнал съм се в ателието и уж работя…

То е точно под апартаментчето на Дидка!

Слънцето припече. Излязох да преместя колата на сянка…

И се прибрах…

Приседнах на масата и опитвам да работя нещо…

Не върви! Отворих прозореца…

И!

Отгоре! От терасата на Дидка!

Тя и някаква друга жена си говорят…

И не можех да не слушам…

Другата жена:

- Не говори високо! Оня от долу да не чуе.

- Ами, не видя ли че тръгна с колата…

- Та какво ново ще ми кажеш?

- Нали съм ти казала, че е паралия! Не знае колко конкурса е спечелил. Пари! С лопата да ги ринеш! А ти какво си му вземала? Стотинки! Какво са за него триста лева! Той повече дава на месец за цигари. Оскуби го! По малко от хилядарка на сеанс да не си взела! На зор са! И дупе да искаш, и дупе ще дава! Скуби! Скуби яко, че и на мен ми трябват пари!

- За скубане, ще го оскубя, ама трябва да ми кажеш още неща за тях, та като дойдат да им взема акъла. Нали всичко за тях трябва да зная, да разгадавам, да повярват, че виждам и назад, и отгатвам и напред. Какво още си научила? Ама да е нещо, дето никой не го знае, та да ги шашна…

- Той…

И слушах, и какво съм правил, и какво правя, и къде ходя, и какво ми се иска, и за какво не ми стиска…

- А за нея какво научи?

- Малко, ама можеш да й вземеш акъла!

И заразправя, и за неща де зная, и за неща де за тях и през ум не ми е минавало….

Изскърца стол. Някой ставаше…

- Да тръгвам, че се забавих и каква ли опашка ме чака.

И след малко…

По улицата мина жена…

Нещо познато, нещо позагърлено, с нещо като с перука…

Замина!

След няколко дни жената настоятелно искаше да отидем…

При екстрасенса!

Мълчах! Нищо не й казвах! Нямаше да ми повярва…

И тръгнахме…

На редовния сеанс…

По средата на пътя има ханче…

На него кафе…

И спрях, да пийнем по едно.

Сръбвахме и мълчахме…

Проговорих аз:

- Ще ти кажа някои неща. Няма да питаш нищо, но ги запечатай в главата си! Работя по голям конкурс! За черква! Чакам много пари! Оная седмица не съм видял някаква дупка, халосал съм колата в нея и гумата се пръснала. Гръмнала като бомба. Изхвръкнали сме от пътя в един слънчоглед. Ония дни съм се скарал с кмета. Хванали сме се гуша за гуша. Оная седмица ми открили, че имам болест, дето й викали царска. И щях да забравя! Имам цирей на задника. Ти! Имала си някога един, дето ти имал голям мерак, ама ти не си го харесала. Бил военен. Та като се скараме, все викаш, че те е яд, дето не си взела оня, със зелените чорапи, ами мене. Оная седмица си направила едно, оня ден си направила друго…

Обажда се тя:

- Ама ти какви ги дрънкаш?

- Казах да не питаш! И тоя път ще влезеш сама!

И станах!

И тръгнахме!

И пристигнахме!

И опашката беше голяма…

Та бая почакахме…

И сеансът се проведе…

И тръгнахме обратно…

По средата на пътя има ханче, а в него и кафенце…

И тоя път тя, жената, поиска да спрем…

И спряхме…

И помълчахме…

И се обади тя:

- Откъде знаеше какво ще ми каже?

- Същото ли, което ти казах?

- Съвсем!

Когато вечерта се спусна и всичко притихна…

Приседнахме на терасата…

И се загледахме в звездите…

И мълчим!

По някое време подочувам…

Говори с прекъсване…

- Че сме загубени, загубени сме, ама чак пък толкова!

- Права е!

- Серсеми сме!

- И ти, и аз, и колко, колко много хора…

- Тоя свят е пълен със серсеми…

И замълча…

И аз мълча…

И не спорим…

Нямаше за какво…


ДОН КИХОТ

Вкиснал съм се.

Обажда се жената.

- Знаеш ли как ти викат?

- Как?

- Дон Кихот.

- Айде бе, нима?

- Ми, да! Бориш се с вятърни мелници.

Размислям се. Разглеждам го от всички страни. За добро ли е, за лошо ли е? Май, че има нещо вярно.

- Дон Кихот ли? Не, сбъркали са! По ми би подхождало дон Шашкън!

Пак тя. Един ден най-неочаквано ми изтърсва:

- Знаеш ли какво си?

- Кажи де?

- Изкопаемо!

Изпърво не загрях, майтап ли си прави или сериозно говори. А тя продължава:

- Да, изкопаемо. Имаш някаква музейна стойност, като някакъв минерал, като експонат. Търсят те само кога трябва да си научат урока, кога трябва да се похвалят, че те познават, а най-често кога трябва да те окрадат. Да те изучават в институти, да те кандърдисват, да отидеш акъл на чужденци да даваш, да учиш децата им, а ти стоиш тук, като оня шашкънин балканджи Йово, за някаква тъпа вяра и идеализъм и да няма с какво лекарствата да ти купя.

Всичко друго иди-доди, но това последното е жестоко вярно. Ех, как ме крадяха, как ме обираха, как се перчеха и растяха с това, що крадяха.

Утешаваше ме само мисълта, която развиваше един приятел, докато беше на тоя свят.

- Краде се от оня, който има! Не можеш от босия да откраднеш цървули, тъй че викни да черпиш по една голяма, защото си богат!

И му цапвахме по една…

Че и още по една…

Ей тъй!

Да полеем богатството ми!

Изглежда беше прав, бог да го прости.

- Богат съм!

Щом ме крадат!


СЯНКАТА

Привечер…

Двама…

Той с бастунче в едната…

Тя прихванала го за другата ръка…

Приведени, прилепени …

Един до друг…

Вървят…

По уличка…

Малка, позапустяла …

Вървят…

Бавно, с полюляване, с поспирване…

С опит за поизправяне…

Вървят…

Право срещу залязващото слънце…

Подкрепят се един друг…

Поспират…

Да поемат дъх…

И слънцето….

Залязващото…

Огрява два силуета…

Притиснати, слети…

След тях…

Сянката им…

Тъмна, дълга …

Без контури…

Плавно нарастваща…

Плавно посивяваща…

Слънцето слиза…

Тя се удължава…

То светлее…

Тя сивее…


БЕЗНАДЕЖДНОСТ

Пред кръчмата…

Под стрехата…

На масичка…

Пред чашка …

Маркиза!

Брадясал, оръфан, смачкан…

Обвит в облак от дим!

Уникат!

Всичко може, всичко знае, от всичко разбира…

Само едно не може да прави!

Да лъже!

И затова не прокопса…

Иначе….

И от дърво свирка ще ти направи..

И от камък богиня ще ти издяла…

И рисуваше, и дялаше…

И художник да ти потрябва, и скулптор да ти потрябва…

Маркиза!

Не търси друг!

Мълчи, пуши, дими и поръчва чашка след чашка…

Тия дни се върнал…

…преди години, един ден му поръчали да украси стените на нещо и луксозно, и представително, и за посрещане на скъпи, че и прескъпи гости…

В една дивна местност, край града, де една рекичка, през вековете просекла пролом, и се вие и извива покрай скали -ръбати, чепати, ниски, високи, озъбени, загладени, голи или обрасли с дървеса и треволяк…

Ту до реката, ту над нея, ту тя се провира под тях…

Прелестна дивота!

И сигурно оня, де е правил проекта за сградата…

Когато е стъпил там е подивял,… ако не си е бил луд!

И направил най-дивия си проект!

Курдисал сградата на най-дивото място!

Там, де реката се извива като змия, леко се отдръпва от скалите и те отначало плавно, а след това изведнъж се стрелват до небето и виждаш от него няколко педи, закачени по върховете им…

Там курдисал сградата!

Над реката, пред скалите, в скалите…

Влизаш в голямата зала и тръгваш из нея…

Тераса до тераса, една до друга, една след друга, една над друга, крачка след крачка - три напред, една нагоре…

И по средата спираш, преминаваш над реката под тебе, оглеждаш се във водата и продължаваш нагоре, а пред теб, отсечени, една след друга, една от друга по-големи, една от друга по-високи стени…

И последната…

Най-високата…

Издялана от скалите…

И покривът върви, и се издига с тебе…

И там, в дъното, на най високото…

На скалата…

Там Маркиза предложил да издяла, да извае…

За символ на града…

Една Мадона!

Кога утвърждавали проекта, само един възразил:

- Това е за символ на България! За Народното събрание е!

И я издялал Маркиза!

На грубата, озъбена, насечена, дивна скала…

Издялал Мадоната!

Прелестна женска фигура…

Такава, де ни си видял…

Такава, за каквато само можеш да мечтаеш…

А Маркиза си и мечтаеше…

Беше си не само стар, но и заклет ерген…

Полуоблечена, полузавита, полузакрита, полуоткрита…

Прелестна!

И като влезеш…

И очи не откъсваш!

Магнит!

Това е то голямото изкуство!

Привлича като магнит…

А Маркиза го умееше…

Той си беше маркиз в изкуството!

И го обявиха за такъв, кога издяла Мадоната…

…та тия дни, като се върнал от еди-къде си, отишъл първом да си я види…

Творението си, любовта си…

Символът, както беше рекъл оня …

Че с него си живееше…

Че и нищо друго да не направеше, това стигаше…

Това беше не само изкуство, това беше животът му…

Не срещнал жена в него…

Никоя не го удостоила и с поглед…

Брадясал, смачкан, непрокопсал …

И той, дето всичко можеше и всичко правеше…

Изградил образа й такъв, какъвто мечтаеше…

И с него живееше!

И като отишъл да си го види…

Видял!

Полуразрушена сграда, полузалята от реката,…

Тревясала, буренясала, ограбена, запустяла…

И стъписан, пристъпил…

И влязъл в руината, и тръгнал по терасите…

Нагоре …

Към стената…

Към Мадоната!

Към живота си!

Към любовта си!

И онемял!

Тя била разстреляна!

Направена на решето от куршуми!

Окъртена, издраскана, надупчена, надписана…

С думи, от мръсни по-мръсни…

С изкъртени гърди…

С дупки, вместо очи…

Под стрехата…

До масата…

Пред чашата…

Поредната!

Един маркиз…

Брадясал, смачкан, отчаян…

Оплакваше…

И мечти…

И живот…

И символ…

Беше ги видял разстреляни…

Един благородник пиеше…

Един труп плачеше…

…и го чу, и го записа…

в лето господно, две и дванайсто…

рабът божий, де беше изтипосал сградата там…

и слушаше, и не посмя…

ни да отиде, ни да види…

А си наля…

И отля…

За „Бог да прости”…

И Маркиз, и Мадона, и Символ, и Култура…

И се напи!


ПЛЪХОВЕ

По това време съм сам. Идвам рано. През деня и вечер почти не мога да се откъсна от водовъртежа на събитията. Навън ври и кипи - протести, митинги, събрания. Наваксвам сутрин рано, докато другите не са дошли. Час, час и половина стигат да вкарам в ред недовършеното и да нахвърлям какво да се прави през деня. Сега на етажа е само чистачката. Тя е приятел и стъпва на пръсти да не ми пречи. Дори  в такива моменти и не пее, иначе прави това непрекъснато. Пее си тихичко да не я чуват други и според настроението й слушам ту весели, ту тъжни арии. Била е оперна певица. Обиколила света, но нещо сгафила и при едно от връщанията й тук я прибрали. Месеци наред разпити, критика и масажи, и накрая я изхвърлили навън с правото да бъде метачка. Това тук го знаеха само директора и партийният. На мен ми го разказа помъничко, в продължение на месеци, докато метеше ателието и постепенно ме опознаваше. Беше по-голяма от мен и й виках кака. Не беше на много години, но беше повяхнала и изглеждаше възрастна и грозновата. Трябва да се вгледаш в нея за да видиш следите от предишна хубост и да поговориш с нея, за да усетиш каква бездна е душата и културата й. Тук беше интернирана.

Тая сутрин не пееше. Етажът беше като онемял. Беше толкова тихо, че когато на вратата лекичко се почука, ми се стори, че някой тропа.

- Влизай, како! - виквам без да помръдна. - Ела да му цапнем по едно кафе.

Вратата се открехна и се показа една глава. Не беше на кака.

- Може ли да влезем? - учтиво попита главата и преди да отговоря вътре влязоха двама души. Млади. Наши момчета, работеха тук от доста години. Отношенията между тях и мен бяха особени, та много рядко влизаха при мен, а аз при тях никога. Те бяха фаворитите на ръководството, аз - белязаната овца. Когато дойдоха от института, с нищо не правеха впечатление като специалисти. Постоянното присъствие ги причисли към стандартните притежатели на дипломи, а онова, което правеха първата година само затвърди това. Момчетата не блестяха с данни и способности. И втората година потвърди това. Те се очертаваха като посредствени. Шансът да се развиват и израстват като специалисти за тях беше нулев. Най-интересното беше, че и те разбраха това. Не бяха глупави и бързо се ориентираха. Имаха един-единствен начин за израстване в йерархията и те го откриха. Само партийното членство ги спасяваше от безличното пребиваване в института. Откриха го и задействаха. Не се откъсваха от партийния секретар и заместниците му. Блюдолизството им ведната се наби в очи. Не бяха първите в това начинание, но тия бяха виртуози. Сякаш бяха безгръбнъчни. Не се спираха пред никаква мерзост. И успяха. Само за година се наместиха в партията и оттук нататък израстването им беше вече нейно задължение. Толерирането им  беше безскрупулно и грозно. Посредственността им и некадърността се компенсираха с всички възможни средства, като най-често се свеждаха до узурпиране на чужди проекти. Това беше изпитан през годините метод. Възлага се проект на способен автор, но не от нашите. Работи той месеци и прави нещо интересно и оригинално. И до тук. Проектът забоксува. Де средства няма, де инвеститорът се отказал, де друго станало и проектът потъва  в забвение, но не за дълго. След време се явява друга задача на същото място и със съвсем същите параметри, е леко променени, но задължително задачата е с съвсем друго наименование. И тоя път тя отива при нашите хора, и те за нула време решават проекта, и той се утвърждава, и на тях се ръкопляска. Ни дума, че същият проект е решен  предварително от друг. С по-голям финес това ставаше под формата на конкурси. Обяви се конкурс. Появят се понякога и много проекти. Класират се като в никакъв случай не се дава първо място. Класацията започва от второ нататък. И след някой и друг месец един от най-добрите проекти се появява под друго наименование и от името на нашите хора, а и той, ако му стиска, нека се обади. И така момчетата растяха, растеше и презрението към тях, но те не го забелязваха от лаврите и облагите, които получаваха.

Така се извъртяха, кажи-речи, десетина години.

Приди няколко месеца избухна бурята. Закипяха улици и площади. Митинг след митинг, протест след протест. Полетяха от пиедесталите паметници, зловещи символи на бившата власт. Задаваха се промени.

В тая олелия се намесих доста активно. Не можех да стоя настрана. Четвърт век бях черна овца за властите. Редно беше и аз поне да изблея, ако друго не мога да направя. Усещах, че партийните членове в института изпитват не само страх, но и ужас от мен. Те си знаеха защо. Те ме бяха  заклеймили като обществено опасен и ме разпъваха на кръст. Сега се страхуваха да не попаднат на моето място. Много от тях захвърлиха партийните билети и се запребоядисваха в цветовете  на най-различни реални и измислени структури.

- Може ли да влезем?

- Влизайте!

Дотътриха се до масата ми, като стъпваха смутени и като че уплашени.

- Казвайте какво ви води при мен и то в такова необичайно време?

Приближиха се и запристъпваха смутено от крак на крак. Явно или не знаеха откъде да започнат, или не смееха.

- Хайде, момчета, какво ви смущава?

- Ами ние, такова - започна единият - решихме да напуснем партията, та дойдохме при теб да ни кажеш къде да си предадем  партийните билети.

Това, което чух беше толкова абсурдно, че изпърво не проумях защо някъде трябва да си връщат билетите, защо мен ще питат и защо ако искат да направят това просто не ги хвърлят на кой и да е боклук, или пък ако е за връщане да си ги върнат на тоя, който им ги е дал. Това дали съм го мислил или казал не разбрах, но той ми поясни, като продължи:

- Ами ти сега си ръководител от голям мащаб. Всички се допитват до теб. Напускаме партията и искаме да се запишем в твоя съюз. В СДС.

А сега, де! Аз ръководител и то не какъв да е, и с мой съюз. А да се изсмея, защото ни в партия, ни в съюз членувам, а пък за ръководство то май и сам не мога да се ръководя, та съм оставил и това на жената. Да, ама тия момчета не мислят така. Те вероятно като са ме виждали на трибуните да говоря или пък са подочули, че тук и там ми предлагат такъв или онакъв да ставам, са останали с убеждението, че съм голяма клечка.

А да се изсмея, но нещо щракна в мен.

- Твърдо ли сте решили? Това е сериозна крачка.

- Да, твърдо сме решили - отговориха и двамата.

- Тогава дайте си партийните билети!

Бръкнаха в джобовете и извадиха едни червени книжки. Взех едната и я разгърнах. За пръв път виждах партийна книжка. Чувал съм само, че са червени. Разгърнах и другата и ги хвърлих отзад в кошчето за боклук.

- Свободни сте! Проблемът е решен. Допълнително ще ви кажа къде ще ви приемат. Довечера двамата на митинг със синьо знаме и ще викате най-високо.

- Благодарим - измърмориха и с нещо като поклони се заизнизаха към вратата. Когато тя се затвори, останах прав и като че ли вкаменен. От вцепенението ме извади гласът на кака. Идеше от другата стая, в която се правеше кафето. Не бях усетил кога е влязла. Гласът се извеиси. Влезе с подноса като импровизираше Фигаро.

- Плъхове тук, плъхове там! Корабът им потъва.

Обърнах се и седнах. Тя се приближи, направи дълбок поклон и с изящен жест ми подаде чашата с кафето:

- Пий, че ще изстине! Пък аз да не знам, че имам приятел такъв началник.

Отпи от кафето, усмихна се и пак:

- Шефе, а мен къде ще ме курдисаш?

И преди да й тегля една благословия, тя се изсмя  и продължи да пее:

- Фигаро тук, Фигаро там. Плъхове тук, плъхове там…

За пръв път я чувах да пее с пълен глас.

11.08.2004


КАМБАНАРИЯТА

Когато се появи първата, почти никой не й обърна внимание. Кула. Нещо като камбанария. Стърчи на покрива на новичко жилищно блокче. Нищо особено. Гълъбарник! То сега какво ли не се прави. Един си направи къща, досущ като Балдуиновата кула, друг изтипоса отгоре черешово топче, ама отлято от бетон. И Боримечката зад него. Лъскави стъкла, скъпи камънаци и шарения, шарения ум да ти зайде. Има кой да плаща, има и кой да ги прави. Плащат тия, дето не знаят ни колко пари имат, ни отде ги имат. Не те, ние не знаем. Пари натрупаха. Друго си нямат. Нямат си го и затова демонстрират.

Та след първата кула, се заредиха една след друга. Тесни, широки, ниски, високи, четириъгълни, осмоъгълни, бели, сини, шарени. Всякакви. На една къща кацнаха две.

И все творби на Пешо. На Пешо архитекта. Трябва да има вече трийсетина години, откакто дойде тук. Не дойде, а откакто се върна. От една братска страна. Там Пешо беше учил. Там беше изпедепсал занаята. Там не ходи кой да е. Само деца на наши хора. Сигурни, способни. Нали те ще изграждат новото лице и образ на новата държава. Та Пешо отиде там, без изпит, без конкурс, без проблем. Сладка професия. Примамлива. И пари, и слава, само да искаш. Е, трябва и нещо да понаправиш, да го забележат, да се набие в очите. И той правеше! Упорито. Проект след проект, но за зла орисия не го забелязваха. Не губеше надежда, но чат-пат се вкисваше и посягаше към чашката. Обърне я и удари с ръка по масата:

- Да знаеш сега какво правя? Шаш! Акъла ще ви взема. Шаш!

Това започна да става все по-често и по-често. Все по-вече и повече чашки, все по силно и по силно удряне по масата. И все по категорично изявление.

- Шаш! Ше ви смачкам. Само да го завърша!

Резултатът от тия изяви на личността, доведоха само до там, че го гонеха от заведенията. По ред, едно след друго. Само в кръчметата не го гонят.

Пешо пиеше и пиеше все повече и повече. И след чашка-две побесняваше. Налиташе на бой. Няма значение познава или не познава човека пред него. Биеше се с някаква зловеща страст. И ядеше бой. Отдавна не правеше впечатление, че го няма дни наред на работа. Пак са го прибрали в спешното да го кърпят. Лицето му подпухна, очите озверяха.

Минаваше петдесетте. Отзад не виждаше нищо. Отпред същото. Очертаваше се транзитното му преминаване през света на изкуството. Пиеше! Пиеше и удряше, без да познава човека. Не, познаваше го. Удряше себе си. В замъгления му мозък понякога смътно проблясваше неприятната истина, че всичко се плаща и то с лихвите, че времето назад не се връща. Че от не всяко дърво става свирка… и удряше по дървото. Без милост.

- Кой, бе? Аз ли? - блъскаше с юмрук по масата и декларираше. - Ти знаеш ли де съм завършил? А? Не знаеш! Ще ми се ежиш, че знаеш какво е изкуство! Това, това, дето го правя аз е изкуство. Дрисльовци! Само да видиш сега какво правя. Разногледи ще станете. Ама не знаеш! А ще ми дрънкаш за оня дрисльо Фичето, дето и диплома няма, какво направил. Простаци!

И тъй ден след ден, година след година… дотогава, когато простотията забогатя, натрупа пари и започна да демонстрира богатството си. Искаха къщата им да крещят и да правят впечатление, да се забелязват и тогава дойде времето на Пешо.

…. в пияният мозък блесна мълня. Фичето. Кольо Фичето. Кули. Камбанарии. Фичето! Това го прослави…

И ги започна. Една след друга.

Последната засега е странна. Неръкотворна. Стърчи в двора на психиатрията. Сама. Без основа, направо на изръбения асфалт. Самотна, печална, олисяла, брадясала. Мръсно сива брада, като на козел. От време на време изврещява:

- Шаш! Шаш ще ви направя! Само да видите какво правя!

И отново замръзва.

14.05.2007


РЕКВИЕМ

в памет на българската архитектура

в памет на моя приятел архитект Иван Аврамов

Забил съм нос в масата.

Имитирам, че съм жив.

Форма на съхранение, на откъсване от света.

Опит да не чувам, да не виждам.

Правя нещо като щраусите. Из главата ми се въртят опак мисли, изрази, нещо като „не пей ми се, не смей ми се”. Кой ли пък го е рекъл това? Около мен е някаква странна тишина, дори и радиоточката, това перпетумобиле, не ми прави впечатление. От едното влиза, от другото излиза….

Ами! Я…стой!

Музика! Странна!

Наострям уши!

Звуци, силни, ясни, като че ли наши, български! Миг, два, минута, още не съм се събудил. От кого ли е? Нещо познато, а не мога да загрея. Изпреварват ме. Заговорват за някаква годишнина, за повод да се изрази уважение към един от големите, по-точно за един от изключителните ни музиканти. Още не съм в ред! Говорят за един от големите ни композитори.

За Димитър Ненов!

Заслушвам се, а мозъкът ми превърта лентата обратно. Връща ме назад десетина, петнайсет, двайсет години.

Имах един приятел. Архитект! Обикаляше от град на град, обираше паяжините и праха на архивите. Ровеше планове, събираше снимки, изрезки от писания, изслушваше спомени. Търсеше нещо!

Търсеше Димитър Ненов!

Неговите сгради. Търсеше Архитекта! Търсеше Твореца! Избърсваше праха от Него. Искаше да ни го върне, защото той не е само на музикантите. Моите почитания към тях, че не го забравиха. Не е и само наш. Май не знаем, че изобщо е бил наш. Той е на България!

Той е страница от човешката култура.

Музиката продължава. Вълшебство от звуци. Апатията се изпарява. Наелектризирам се! Неусетно ме напуска срама, че съм българин. Комплексът от малоценност се стопява! Изчезва в магията от звуци.

Човек, рано или късно си отива. В историята остава само с това, което е направил. Музика, картина, книга, сграда…. Няма значение какво е. Важното е да вълнува, да е изкуство, да изважда от летаргия, да те прави горд, че и ние нещо сме дали на света.

Та ходеше моя приятел, като апостол, да събира. Един ден дойде при мен. Добрал се беше до данни, че в града ни има сгради, строени по проекти на Димитър Ненов, но все още несигурни, непълни. Само за една от тях нямаше съмнение. Часове, месеци на анализиране, съпоставяне! Не искаше да публикува нищо и при най-малкото съмнение.

А тя изящна!

Като я гледам, неусетно пред очите ми застава образа на оная малка детска скулптура от Андрей Николов, известна като “Дух и материя”. Вътре, сред кръга от стройните, изопнати като струни коринтски колони, отляти от чугун, имам усещането, че само да ги докосна и ще звъннат.

Търсеше и откри три. Избърса от тях праха и ги върна на времето, с името на автора им.

Минаха години. Много ли, малко ли? Годините не се измерват само с дните в тях, а може би с поразиите, които правим в тях.

Настъпиха години на масово обезличаване. Години, в които да се зовеш българин, не винаги беше първа радост. Като вирусна епидемия нахлу посредствеността. Започна масово обезличаване на българската култура. Чалгата вилнееше…

…та по онова чумаво време, една от трите сгради, оная изящната, биде купена от достойни и културни люде, от новите, от елита. И решиха те да внесат своята лепта в новата ни култура. Решиха да прекроят сградата по свой терк и вкус. И поканиха те “достоен” архитект, изявен, прочут, с култура като тяхната, за да могат да се разбират без преводач. Запретна той ръкави и изтипоса проект за чудо и приказ!

По него прекроиха сградата!

Преди време, по пазарите и кьошетата, пъргави цигани разиграваха една игра, която се наричаше “тука има, тука нема”

Не, че нема!

Има, ама друго!

А онова, което го няма е Димитър Ненов!

Слушам!

Звуците се леят, като водопад и без да искам, се усещам, че съм там, в кръга, сред колоните. Акорд! Ясен! Силен! Разтърсващ! Гневен!

Следва нежно, тъжно, като че ли жално проскърцване.

Стон или въздишка?

Последен удар! Край!

Край! Видяха му сметката.

Няма го!

…а оня, “достойния”, известния, прочутия, без съвест и срам, вече е запретнал ръкави и прекроява следващата реликва, по свой терк и подобие. Ще изтрие още една личност, ще остави още една пошлост.

„…и Господ от свода небесен, през облаци дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим..”

Като че ли беше от дядо Вазов.

Иване, брате, обезобразиха ни!

Като дойда при тебе, няма да се познаем!

Срам ме е!

Опитвам се да махна праха, с който Ви покриват.

От тук, брате, не мога.

Много е прашно, много е мръсно!

Иване, брате!

И аз ще си отида от тоя свят, обезличен, прекроен по нечий терк и по нечие подобие, тъй че може и да не се познаем, кога дойда там. Затова кажи на Димитра, кога нова душа дойде, да засвири.

По музиката му ще го позная.

Тя още не е омаскарена.

А ти сигурно си до него.

девети кръг на Ада

10.10-2001