КОТАРАК ВЪРХУ ПОЛИКАРБОНАТЕН ПОКРИВ ПО ВРЕМЕ НА ПАНДЕМИЯ

Николай Ангелов

не по Тенеси Уйлямс

Имам един принцип още от времето, когато бях ерген. Ожених се, деца направих, те своите, но аз не допуснах отклонение от този мой принцип: вечер сам да си изпирам и простирам чорапите преди да си взема душа, а жена ми все още продължава от време на време да гълчи: „Пусни по-топла вода, защото със студена вода не се перат чорапи!”.

Днес е неделя, вирусно и даже, бих казал, пандемично време. След като свърших с моето пране на чорапите в мивката на банята, разбира се, с топла вода и дори с тоалетен сапун, излязох на балкона, опрях достолепния си, вече седемдесетгодишен, бирен корем на металния парапет и с една щипка, която този път не бях забравил да взема, което често ми се случва напоследък, се заех да простирам чорапите си на въжето пред парапета.

В това време забелязах, че долу, малко встрани под мен, на два етажа разстояние, върху поликарбонатния покрив на махленското ресторантче, което се намира в двора на комшиите, а сега пустее по време на пандемията, се беше проснал един доста едричък котарак с много красива, в сивата гама, тигрова окраска.

Така се беше олабил юнакът, изпънал се беше целият в пролетния късен следобед, огрян от късноследобедното слънце. Категорично не можеше по никакъв начин да бъде сбъркан с някаква си там … женска котка.

На добичето му се беше доспало в този предвечерен час, че даже да му завиди човек. Вероятно се беше нахранил обилно по котешки, на корем, защото има достатъчно хора, които се грижат за това, и в момента храносмилаше.

А може би и сънуваше? Казват, че и животните сънували. Едновременно с това, обаче, нещо в мен започна, малко странно и дори гадничко, да ме човърка. Сякаш усетих у себе си някакви тръпки от един вече позаспал младенчески порив.

Спомних си детските ми години, когато много обичахме с децата да си играем, при това не особено дружелюбно, с домашните котки. Например в дома на един мой приятел имаха една много красива, едра и цялата черна, домашна котка, вече на годинки по котешкия календар, която беше кротка, може би, защото я бяха кастрирали и, може би, и затова, или, защото усещаше, че сме деца, никога не ни драскаше.

Ние с моя приятел редовно се опитвахме да й вменим нетипични за нея занимания и тя сякаш търпеше. Веднъж решихме да я впрегнем с едно въженце, прокарано около шията и между двата й предни крака към една кутия за обувки.

Надявахме се, че горката котка ще започне да тегли кутията като магаре, а ние ще поставим някои неща в кутията, които тя трябваше, според нас, да ги превозва в стаята от едно място на друго.

След като завършихме с „впрягането”, вързахме въженцето с възли към кутията, сложихме няколко дребни неща в нея и пускахме котката.

Почувствала се свободна, тя така се хвърли устремно напред, че кутията с нейното съдържание се обърна моментално. След това, само за секунди, хайванчето се освободи много чевръсто от въженцето и с два скока се намери високо на една библиотека, откъдето ни погледна възмутено. Сякаш искаше да ни каже: „Момчета, аз не съм магаре, а една почтена котка!”.

Към дворните котки, които по принцип са доста по-дивички от домашните, имахме малко по-различно отношение. Преравяхме аптечките у дома, откъдето намирахме малкото шише с силно миризливия валериан.

Освен това, в нашето мазе се търкаляха още по-малки шишенца, останали от инжекциите, които се биеха по едно време в задните части на моята баба. Малките стъклени опаковки с прахообразен пеницилин, които майка ми купуваше с рецепта от аптеката, бяха запечатани плътно с алуминиева шапка, под която се намираше сива или зелена, малка гумена тапичка.

Когато сестрата идваше да бие поредната инжекция на баба ми, открехваше с нещо остро маркираната и прорязана кръгла част в челото на алуминиевата шапка, мушваше иглата в шишенцето през гумената тапичка, вадеше стъклената си спринцовка от една много лъскава и привлекателна за мен метална кутийка и със спринцовката вкарваше някаква прозрачна течност (по-късно разбрах, че това е дестилирана вода) в шишенцето, разклащаше го и всмукваше обратно от разтвора.

След това следваше изгонването ми от стаята, което беше отговорност на майка ми и съответното сестринско свещенодействие. В резултат от това, освен че баба ми се оплакваше, че я боляло дупето, у нас останаха известно количество от тези шишенца, които аз, за да не се порежа, внимателно отварях, като последователно и ръкотворно изрязвах алуминиевата шапка.

Открехвах и гумената тапичка и веднага ме лъхваше неприятният и остър мирис на останалия в шишенцето пеницилин. Накрая измивах всяко шишенце и го прибирах в една картонена кутия, явяваща се като част от моето детско богатство.

Впоследствие в едно такова измито и чисто шишенце си сипвах по малко валериан от домашната аптечка. Затварях веднага гумената тапичка и оставях шишенцето на скришно, само мое, място, да изчака момента, когато с него щеше да бъде извършена поредната лудория на двора.

След време на някой от домашните, комуто дотрябваше да пийне няколко капки валериан във филджан с вода, вечер преди сън, констатираше, че валерианът е свършил. Следваха въпроси: „Ама, какво става тука? Нали до вчера имаше валериан? Къде отиде?” и т.н., на които баща ми намираше разумен отговор, засягайки тезата, че валерианът е всъщност тинктура, т.е. спиртен извлек от билката дилянка и, следователно, тинктурата се е изпарила през корковата тапа.

Тази теза ме удовлетворяваше напълно, защото най-вероятно баща ми се досещаше, че истината е друга или най-малкото знаеше какво правят момчетата с валериана. А, може би, от мъжка солидарност не ме издаваше.

И така, момчетата от махалата си отсипвахме регулярно и последователно от домашните запаси от валериан в някое шишенце, подобно на моите шишенца от пеницилин и със съдържанието им подлудявахме махленските котки.

До ден днешен не мога да разбера какво толкова им харесва на котките тази остра и не особено приятна за нас хората миризма. Надушват я отдалече и веднага започват да ближат шишенцето или повърхността, върху която се е разлял валерианът.

След това се обръщат по гръб - нещо необичайно за котките, ритат с крака и ръце, и се гърчат, виейки като полудели, сякаш са някакви наркомани.

Тази гледка ни караше, нас момчетиите, да се чувстваме удовлетворени и горди за това, че сме направили кефа на махленските котки. Понякога някоя бабка, която хранеше котките, чувайки това колективно мяучене и виене, излизаше на двора, а вероятно и тя усещаше острата миризма на валериана, която се стелеше в околното пространство, особено в топлите месеци.

Бабката веднага започваше да ни гони с някои не особено приятни закани от типа: „Николайчо, ще кажа на баба ти с какво се занимавате с твоите приятели! Да знаеш, тя сигурно ще те наплеска!”.

Баба ми, която определено не обичаше котки, ме смъмряше с думите: „Онзи ден онази жена … коткарката, де, забравих й името, ми се оплака, че пак сте давали валериан на нейните котки. Моля те, спрете с това занимание, защото жената е бездетна и за нея котките са като нейни деца!”

Разбира се, че аз разказвах на моите приятели за посланието на баба ми, но това наше, не особено интелигентно занимание, подобно на играта с ножче, за която ще ви разкажа друг път, не спираше.

Случвало се е, когато се изчерпваха домашните валерианови запаси, сами да си купим от аптеката нова опаковка с валериан, който се продаваше по онова време за стотинки и без рецепта.

В съседния двор по нашата улица доскоро имаше малка скромна къща на етаж и половина, собственост на отдавна починал генерал, за когото казваха, че бил герой от сръбско-българската война.

Сигурно някой днешен „бизнесмен” с палат зад „южната дъга” на околовръстния на София, щеше да възкликне по адрес на скромния имот на генерала: „Егати къщата, егати генерала!”. Добре, че я събориха, но на нейно място веднага изникна, разбира се, поредният луксозен хотел.

Впрочем, след някогашния генерал бяха останали две негови дъщери. Много интелигентни и деликатни стари моми, които отглеждаха твърде старателно в техния двор цяла сюрия от котки.

Всяка година тези котки се окотваха най-малко по веднъж и дворовете се озвучаваха от мяуканията и от писуканията на малките.

Веднъж с момчетата ги броихме и стигнахме до 27 големи, но не бяхме сигурни дали не бяха и повече, защото те се движеха непрекъснато, приличаха си помежду си, и това ни пречеше да извършим нашето отговорно преброяване.

Разбира се, че тези божи създания прескачаха дворните огради и се разхождаха навсякъде като волни птички. Старите моми им готвеха ежедневно и им сипваха разни манджици, както и чиста чешмяна вода в едни, специално нарочени за тях, керамични купи, от които добичетата се хранеха като в стол-ресторант, два пъти на ден - сутрин и вечер преди 9.

Имахме чувството, че храненето ставаше при спазването на йерархията в прайда - първо мъжките, после по-старите, след това младите и накрая малките, разбира се, под зоркото око на някоя от двете им „майки”.

През пролетта, обикновено в по-късните часове, а понякога и през нощта, когато е най-тихо, се разразяваха битки между мъжкарите, които бяха съпроводени от съскания, хъхкания, проточено мяучене на ниски честоти и при високи децибели, както и бързи претичвания по дворовете с шум от остри нокти.

Очевидно юнаците се бореха за първенство пред женските. Тогава съседката по балкон, баба Цеца, облечена отгоре до долу в бяла и искряща на светлината на естествения ни спътник нощница, изсипваше от нейния балкон кофичка с вода върху шумните котараци и любовните им препирни временно стихваха.

Понякога се случваше и някоя стара котка да се спомине. Тогава, виждали сме, друга нейна посестрима я пренасяше в дъното на двора под дивия кестен. Скоро след това се разнасяше навсякъде остра и отвратителна миризма на леш.

След това събитие се състояваха не особено приятни разговори помежду нашите баби и комшийките, старите моми, относно умрялата котка, миризмата от нея и необходимостта от отглеждането на толкова много котки на едно място.

В този случай, вероятно и от немай къде, двете стари моми, оборудвани с гумени ръкавици, каквито носим днес по време на пандемията, пускаха умрялата котка в плик, който пренасяха в тяхната кофа за боклук.

Аз имах един мой личен грях към котките. Не знам защо, но понякога, когато виждах долу на двора под нашия балкон котка, я поливах с чаша студена вода, може би, подражавайки на баба Цеца. Горкото животинче отскачаше моментално и започваше да ближе намокрената си козина.

Днес нещо пак ме затегли да направя същото. Съзнавах, че това, което исках да сторя е глупост, особено на моите години, но не издържах. Влязох в кухнята, налях малко вода - нарочно в една стъклена халба със солидна дръжка, излязох на балкона и лиснах с кръгово, сякаш отработено, движение, водата върху котарака.

Той, разбира се, скочи моментално, слезе много бързо от поликарбонатния покрив на земята в двора на съседното и безлюдно в момента ресторантче, после се протегна няколко пъти и започна да се ближе старателно под една от масите, върху които бяха обърнати с краката нагоре и столовете.

Тогава и аз се огледах и, слава Богу, видях, че никой не ме е забелязал от околните заспали балкони с отворените врати. Може би хората си бяха полегнали досущ като котарака в този час, надявайки се, че извънредното положение ще бъде отменено съвсем скоро.

Пред мен, обаче, застана ребром въпросът: защо, все пак, изкъпах котарака?… Често казано, не знам. Знам само, че ако аз бях заспал по този начин като него и някой ме беше полял с кофа студена вода, можеше да получа сериозен уплах, а може би направо и инфаркт.

Най-малкото щях да се възмутя от дъното на душата си и със сигурност щях да спомена твърде нелюбезно нечията безименна майка.

Котаракът обаче, сякаш не ми се разсърди, може би, защото не разбра откъде дойде водата - от балкона ли или от дядо Боже? И, след като завърши усърдното себеизлизване, си тръгна в неизвестна посока с една достолепна, бавна и аристократична походка, с вирната опашка, а аз, на моите години, се почувствах сякаш отново в ролята на момчето, което бях някога с неговата поредна щуротия.

Ако в този момент баща ми ме гледа някъде отгоре би казал: сине, никога не е късно да се изложиш.

26.04.2020 г.