Любен  Панов

Имаме една бакалия в квартала. Близо е и през ден-два съм там, пък и кило сирене ми  излиза  по-евтино, отколкото във „верижните”.

Бакалинът свестен човек, не ме краде. Тих един такъв, на мравката път дава като го слушаш.

Много често на щанда се сварваме с дама, подчертаваща устните, веждите и клепачите си като тия от новия хайлайф, но иначе видимо гони 60-те. Та и повече. Винаги с цигара в устата - хвърля я буквално на прага на магазина, после старателно размазва фаса с пета върху последното стъпало. Над дясното ухо - неотменно цвете с широки листенца. Кръстил съм я „Дамата с камелията.”

Поръчва със самото си влизане:

- Стоянчо, за мене както обикновено. С три захарчета, като за Живков. И прибави към него половин кило кашкавал „Бачково”, надробено сирене и пакет одрински.

В единия край на щанда Стоян е инсталирал малка машинка за кафе. Някои имат навика след покупката да си вземат пластмасовата чашка и да разменят навън приказка с приятел от случайна среща.

- Добре, добре, с клиент съм, след малко…

- Клиентът ти може да си избира, докато аз си пия кафето. Нали? Ти го налей, миличък, после продължи пак…

Ако се случа аз на щанда, обаче, дамата няма шанс. Такива не ги долюбвам много и бакалинът го знае.

Днес става точно така. Пазарувам с гръб към вратата, според наредбите друг няма в магазинчето, пък е и трудничко да се разбере кой кой е с тези маски и черни очила.

- Стоянчо, с цигара съм, да не влизам вътре, подай ми моето, три захарчета, душо… Дълго, висока чаша… Тоя там може да почака… Хайде, че  утре ще ми разправяш защо жена ти те изгонила… Като те гледам такъв, аз май се сещам защо, нали…

Разпознавам упойващия тютюнев глас… Обръщам се. Без очила е, веждите гайтани, клепките цели калмари, но маска има. Черна маска с дълъг прорез отпред така, че трите пласта оранжево върху дебелите устни рисуват мазен отпечатък в отражението й на  близкото стъкло на шкафа за газирано.

- И слушай, слушай, сложи му една сметанка. Абе, я виж дали  нямаш някаква фунийка, а? Да си го близвам по малко… Да не свалям маската, а?  Ще си направя селфи и ще го пратя на генерала. Уха! Да види лампаза му, че интелигенцията и с маски може любов да прави…

Плащам и докато прибера купеното, Стоян вече е сипал кафето на госпожата. После бърка под щанда и виждам в другата му ръка, да, добре виждам в ръката му малка пластмасова фунийка от ония, с които обикновено вкъщи преливаме ракия или олио в по-малък съд…

Сега, на излизане, аз съм след него, той на метър пред мене. Усещам аромата на горещото кафе. Чувам го съвсем ясно да казва:

- Празник е, госпожо, позволете аз… За мене е удоволствие…

- О, мерси, миличък, ммммм… само малко по-надясно, ако обичаш, искам да се види и колата ми… Давай сега!

…Точно секунда след това страхотен вик на ужас разцепва утрото на пустата и смълчана улица и изправя на крака клекналия до стълбището старец, който до този тревожен момент  се опитваше да продаде две връзки зелен лук, скрити в ученическа чанта…

- Простак!!! Ти идиот ли си, бе?!! Ей, хора, говедото ме изгори!!! Гърлото ми гори, хора…!!!

…

Не ми бе трудно да разбера какви ги е свършил Стоян.

Нашият възпитан, тих и спокоен квартален бакалин Стоян днес просто беше сложил началото на неговата си гражданска революция…

Беше му писнало и човекът не можа да издържи до края на извънредното положение, обявено за защита на гражданското ни общество, до неговата пълна победа над вируса.

Никой не можа да разбере, обаче, кой точно предизвика изстрела от първата пушка на тази революция, пуснат „на живо” през красиво изрязания с ножица отвор по средата на защитната маска - карантината, дамата с камелията или самият вирус…

…

Притичаха тримата полицаи, които в същия момент пишеха наказателни актове на двойка младежи, хванати на пейка в насрещната градинка да се целуват, сложиха му белезници, прибраха Стоян….

В същата камионетка натовариха и младежите, и старецът със зеления лук и лошия късмет…

…

Следващата сутрин завари бакалията затворена. Чули недочули, старците, наредени по утвърдения навик през три метра един на друг, казаха, че след три дена, като минели 72 часа, щели да пуснат Стоян. Но и да го пуснат, завинаги щели да му отнемат правото да продава сирене и горещо кафе на един и същи щанд. Защото ето така стават революциите по света, викаше над другите един по-окумуш старец, ето така стават, щом на един тезгях се сложат да се продават несъвместимите неща… Да ги купуват несъвместими хора…

…

…Аз пък, като свидетел на станалото и слушател на старците, съвсем не на място се сетих за един престарял филм от моята младост. Румънски или френски, или пък само румънски, забравил съм, отдавна беше, кажи го в средата на миналия век, но помня афиша пред входа на градското кино. „КОДИН” се казваше. Та там имаше ужасна картина… Писнало й беше на една майка от лошотиите на нейния син и тя реши да направи своята си революция срещу злото… Взе някаква тенджерка, завари в нея олио и, докато момчето спеше с отворена уста, изля в гърлото му всичката си насъбрана вряща мъка…/Или в ухото беше? Карай, все същата работа ще свърши за моя разказ./

По него време, времето на този филм, в една строителна бригада стържех с дълго желязно длето мозайки по терасите на новите жилища в града. Мъчително. В една привечер, свлечен от умора, казах на бригадира, че повече не мога. Друг да довърши моята тераса, с изчистена до половината мозайка. Или просто така да я предаде на собственика. Недовършена.

- Няма да стане, мой човек. Една залята вече мозайка не може да остане непочистена. Сивотата на бетона трябва да се махне и да се видят камъчетата. Виждаш ли колко са различни? То в това е красотата. Мозайка, бе! Циментът върши хубава работа, споява ги вечно, но под него, ако не го прочистиш, нищо не може да се види. Довърши я и сетне върви дето си щеш…

Не я довърших. Нямаше как. Тя такава работа, за каквато ми говореше бригадирът на строителната бригада, никога не може да бъде завършена… „Мозайка, бе!” Хубаво, но я се опитай да отделиш едно поне камъче от другите, когато мислиш, че си я почистил и всички са блеснали пред очите ти…