СПОМЕНЪТ НА ДЯДО

Филип Филипов

СПОМЕНЪТ НА ДЯДО

Полето бе безкрайна стрън -
тук стрък трева, там клас опадал.
И затова от къщи вън
воловцете подбрахме с дядо.

Полека гаснеше денят,
остана въздухът да тегне.
Поспряхме се на малък рът.
Приседнах, дядо пък полегна.

- Да - почна той - горещини.
Но чак безводие не знаем,
макар че зноят трае с дни.
Да видиш Добруджа каква е!

Там още през войните бях.
Веднъж, си спомням, цял ден в поход
без глътчица вода вървях.
До фронта привечер дойдохме.

Команда - спряхме на бивак.
Заспаха всички жадни, гладни.
Бях картечар и тръгнах пак -
дано на извор да попадна.

Вървя, изкачвам рътлина,
под мене - локвица сред вада.
И изведнъж ми притъмня,
посегнах ножа да извадя.

Стоеше чужд войник отвъд.
Стоях и аз - готов, притихнал.
Ще тръгне - значи гръд във гръд.
И оня тръгна. Но усмихнат.

Спокойно слезе моят враг.
Напи се бавно, свил колене.
Изкачи после своя бряг
и викна: „Мир!” Подире: „Ленин!…”

1958-1959


ЗАД СТЪКЛЕНА СТЕНА

Зад стъклена стена
седи и вяло разговаря
момичето с изваяно лице,
момичето с изящните ръце,
момичето с цигара.

Защо се спрях?
защо надничам?
И нито стих не бил написал,
но знам, че този моден бар е цел,
че този моден бар е жизнен смисъл
на чудното момиче -
момичето с изящните ръце,
момичето с изваяно лице.

1961-1963