СПОМЕНЪТ НА ДЯДО
СПОМЕНЪТ НА ДЯДО
Полето бе безкрайна стрън -
тук стрък трева, там клас опадал.
И затова от къщи вън
воловцете подбрахме с дядо.
Полека гаснеше денят,
остана въздухът да тегне.
Поспряхме се на малък рът.
Приседнах, дядо пък полегна.
- Да - почна той - горещини.
Но чак безводие не знаем,
макар че зноят трае с дни.
Да видиш Добруджа каква е!
Там още през войните бях.
Веднъж, си спомням, цял ден в поход
без глътчица вода вървях.
До фронта привечер дойдохме.
Команда - спряхме на бивак.
Заспаха всички жадни, гладни.
Бях картечар и тръгнах пак -
дано на извор да попадна.
Вървя, изкачвам рътлина,
под мене - локвица сред вада.
И изведнъж ми притъмня,
посегнах ножа да извадя.
Стоеше чужд войник отвъд.
Стоях и аз - готов, притихнал.
Ще тръгне - значи гръд във гръд.
И оня тръгна. Но усмихнат.
Спокойно слезе моят враг.
Напи се бавно, свил колене.
Изкачи после своя бряг
и викна: „Мир!” Подире: „Ленин!…”
1958-1959
ЗАД СТЪКЛЕНА СТЕНА
Зад стъклена стена
седи и вяло разговаря
момичето с изваяно лице,
момичето с изящните ръце,
момичето с цигара.
Защо се спрях?
защо надничам?
И нито стих не бил написал,
но знам, че този моден бар е цел,
че този моден бар е жизнен смисъл
на чудното момиче -
момичето с изящните ръце,
момичето с изваяно лице.
1961-1963
