Ангел Хаджипопгеоргиев

САМОТАТА

Поетите сами си носят Самотата,
дори я тикат те като сизифов камък,
а тя деца им ражда - стихове крилати,
за да ги скрие във мистични замъци.

Понякога си пуска някой на разходка,
върти ги в кръг там, сякаш са в затвора,
а те, горките, с тромава походка
се мъчат да изглеждат за пред хора…

Поетите изглеждат ни различни
или такива са наистина? Не зная…
Със сигурност от Самотата са обичани
и с нея ще си продължат до Края.

DEJA VU

на Нея

Утрото е някак си нелепо
със свойто запалено слънце в дъжда,
чийто чист природен шепот
изпълва сърцата с гореща нега.

А ние под чадъра приютени,
на куфарите приседнали нямо,
в очакване на оня влак последен,
който в една посока движи се само.

Вали отгоре ни дъждецът топъл и странен,
напук на слънцето не спира да вали…
И не е сигурно дали ще тръгнем или ще останем,
но гарантирано - не ще се разделим…

ИСКРЕНО

Как само обичам смеха ти,
подобяващ на птичите трели.
И се носи той - вятър попътен
за мечтите ми - кораби бели…

А смехът ти е искрено-сладък
и го даваш безкористно, честно.
После бодро закрачваш нататък,
където те очаква нова песен.

Аз ще нося в себе си частичка
или оратория от този смях.
И знам със сигурност, че го обичам,
а Бог ще ми прости за този грях…