КАФЕ

Петя Апостолова

Нека започнем така. Това не е една от онези емблематични любовни истории, на които, разнежени до болка, нарочно позволяваме да преобръщат представите ни.

Не за друго, ами просто знам, че имаме нуждата да вярваме, че някой някъде там, досущ като нас, пие шестото си кафе за деня и ожесточено пуши една подир друга тръбица неподправена наслада, чакайки съдбата инцидентно да разлее кафето му върху нас.

Обичаме да плачем, затова четем Толстой, докато навън вали и атмосферните условия напълно отговарят на копнежите на нашите вечно окрилени, неостаряващи сърца.

Но аз не съм Анна Каренина и за всеобща радост все още не съм съзряла в железопътните релси своето спасение от жестоката реалност. Моето спасение е той.

Чува мислите ми и познава душата ми. Има хора, които от момента, в който нахлуят в живота ти, с онази широка двусмислена усмивка, осъзнаваш, че не би променил и миг някъде назад, защото всяка стъпка, грешка или сълза те е водила именно към него.

Любов не е да слушаш гръмки думи за това колко си специална, а когато пулсът му сам го издаде в ръцете ти.

Любов не е да те изплаши,за да те прегърне след това, показвайки мъжественост и закрила, а когато изкорени страха ти и го замени със смях.

Любовта е приятелство в пламъци, в които по-добре да изгоря, отколкото да оставя кървави следи по релсите, патетично символизиращи любов.

Не ме разбирайте погрешно, нито аз, нито вие я разбирате, достатъчно е тя да разбира нас и го прави.

Познава всеки копнеж на сърцето ни и сляпо чертае пътища по белия лист, без дори да попита имаме ли гума. Понякога ти дава крила, само за да наблюдава победоносно как политаш обратно към земята и нейната отрезвяваща, сурова реалност. И никой в мрака не ти дава гаранция, че няма да боли, защото дори онези в светлината знаят, че това е лъжа.

Това, което знам е, че когато погледна в очите му, виждам една дълбока бездна, пълна с тайни, болка и мрачни сенки с последен адрес - душата му, патологична лудост, изразена чрез слабост към заклеймяване на всичко, що няма душа, с която да вижда и сърце, с което да говори.

Виждам още мечти, изпълнени с амбиция, нетърпение и страх от бъдещето, страст, нежност и закрила с крайна точка - любовта ми.

Твърде дълго се взирах в бездната и сега тя гледа в мен, гали сърцето ми и гъделичка ума ми. Душата ми ли? Един господин разля черното си, горещо кафе върху нея и без дa иска я стопли завинаги.

Кажете ми сега, нима не е достатъчно да го наречем любов, ако просто вече не пием кафето си сами?