СЪРЦЕ

Петя Апостолова

Вървях по шосето. Непринудени детски сълзи напираха в очите ми за сетен път. Буцата в гърлото ми като че ли се търкаляше по някакъв снежен склон, нарастваше и натежаваше с всяка крачка.

Единстеното, което желаех така отчаяно, бе да стоваря цялата тази лавина на прага вкъщи. Разбира се, родителите ми щяха както всеки път да целунат сълзите ми, но някъде по повърхността на невръстното ми съзнание ме гризеше наивното убеждение, че в този ден не бих могла да разочаровам другиго, повече от себе си.

И преди да сте си помислили нещо ужасно, ще побързам да добавя, че всичко това се дължеше на един хлапашки, напълно нормален по себе си, лош ден в училище.

И докато вървях по тежкия, нагорещен асфалт, встрани от пътя се случи нещо, което от раз ме накара да забравя за своите нелепи тревоги.

Камион следваше куче. До този момент “проблемите” ми така и не ми позволиха да му обърна заслужено внимание, но отрещният светофар дълбоко знаеше какво ще се случи.

Той като че ли със скрита омраза заблестя ожесточено в кърваво-червено и принуди шофьорът на камиона да нанесе смъртоносния си удар.

Кучето, неспособно да спре на време, избухна под гумите. Тялото остана да лежи мъртво на шосето, но сърцето му, кърваво и по-живо от човек, съзрях да следва камиона.

Локвичките кръв като малки стъпки на дете означиха краткото му пътешествие. След секунди , макар да ми се стори цяла вечност, скоковете безнадеждно стихнаха и душа и тяло постигнаха хармония в смъртта.

Прибрах се, а неприятностите ми бяха погребани и забравени. Но дълго след това други мисли терзаеха съзнанието ми. Гледката не преставаше да е пред очите ми. С времето започваше да ми се струва, че случката е била само сън или спомен от такъв.

В житейския си път постепенно преоткривам какви удивителни същества сме.

Подлъгваме се по външното и материалното, защото то е очевидно. Вкопчваме се в несъществени истини и забравяме колко кратък е животът. А вътрешното - истинският смисъл на живота - то изисква специално зрение, което човек придобива чрез опита от търсенето.

Вдигнат ли се завесите обаче, започваш да се заслушваш в ромоленето на дъжда, да се заглеждаш в усмивката на стареца и да наблюдаваш как спи детето.

Понякога имаме дързостта да приемаме жовота за деденост, макар да знаем, че той много бързо може да ни бъде отнет.

И чакаме това, за да осъзнаят сърцата ни, че искат да живеят. Жестоко е.

Повярвайте ми, никога отново не видях през живота си нещо толкова живо, колкото едно умиращо сърце.