ГЛАД

Румяна Николаева

ГЛАД

Храна е болката.
Без дъх, без мисъл
в изопнат пулс илюзиите гони.
С любовни нишки преждата заплита,
замята тънка мрежа във очите
и стъпките от улов натежават.
Върти се в кръг
сред изборна жарава,
на глътка радост жадно се надява,
върви и влачи думите окови,
гори от грешки - стари, нови,
докато в пепел не превърне всичко.

Гладът е порив,
който в нас остава
да пали огън
в пепелна забрава.


ВЕРТИкАЛНО

Боже, колко сме слаби и немощни,
че те молим за туй, дето влачи ни.
По стърнища и чужди оброчища
газим кал до сърцето затлачени.
Само то е открито и чака те
да го стрелнеш любовно отгоре.
Да си точен, без трепет във лакътя
на мишената център разпорил.
Ще кърви и ще скача в ръцете ти,
като пиле с изпъната шия,
ще те гледа въпросно в отнетото
и безкръвно от болка ще вие.
Пожали го, върни му животеца,
дето сладостно лее oмаян.
В своя ад, газещ бездна боботеща,
само в теб вижда пътя за рая.


ВЪПРОСИТЕЛНО

Защо е тоз болезнен патос
до драматичност грозна?
Не е ли вик за още сладост,
вгорчена от безбожност?
Защо от себе си се крием
със плач над лист отронен?
Къде в интригата сме ние
и кой ни вгражда в спомен?
Дали потребна е тъгата,
която ни залива
или от слабост безизходна
сме в болката щастливи?
И ще се вдигне ли от гроба,
което сме укрили
или у нас във късна доба
ще крачи на кокили?


ТЪГАТА

Китарен звън събужда тишината.
Просветва сред уюта в полуздрача
и на тъгата в кадифето стихва.
Тя няма име и адрес,
но има дом, храна и дрешка.
Погълнала нощта като погрешка,
превърнала е „утре” в „днес”.
Със меки лапи от кожухче топло,
носле потърква, като сита котка
се гали нежно, мърка, мърка кротко.
Китарата я буди и променя -
изчезват лапи и проблясват нокти,
очите - ярки фарове раздират
на самотата тъмното чергило
да търсят още, още, още, още, още…
Сред танц вилнее властно,
с мощна сила
до изнемога.

Нощ бледнее.
На хоризонта поглед свела,
мълчи луна двурога.


ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Стоиш смълчан на хълма,
юмруците отпуснал.
Ръце - крила на птица,
разтваряш с длан открита
на прошката покоя
да задържиш във шепи.
До кости да проникне,
гнева да укроти,
лицето да просветне
и устните, до бяло
притиснати от болка,
полека да разтвориш.
Без стон, със сухо гърло
дъх първи да поемеш -
горещ, солен, разкъсващ
на хиляди парченца
най-малките останки
от суета и слабост.
Стоиш.
Мълчиш и мислиш.
Скала на връх побита,
дърво, от огън пепел
за почва плодовита
на приказни поляни,
градини и дъбрави,
цветя, реки и птици…
Пред себе си изправен,
на кръста си отгоре,
отвътре и отвън,
висок, дори и паднал -
сияйно възкресен
и любовта прегърнал.
Завинаги смирен.