БОЖО
Събуди ме неистовото дрънкане на камбаната. Посред нощ. Страшно чак. Като за природно бедствие или война. Когато ушите ти не са свикнали с такова нещо, тръпки те побиват. Жена ми скочи и почти чух как сърцето й бие в тъмното.
- Какво става, Кольо? - хванала одеялото пред гърдите си като да се прикрие от нещо скрито в мрака ме попита. Очите й блестяха. Пита ме сякаш, че аз знам отговора.
- Чакай - викам й. - Спокойно само. Сега ще отида до църквата да видя какво става.
Камбаната в нашето село се бие отвънка. Завързана е на една тел, която от камбанарията се спуска по покрива. Накрая на телта, напряко, е омотано едно дърво - като дръжка, да е удобно да го хванеш с двете ръце и да теглиш.
По много църкви вкараха вече електрониката. Натискаш едно копче и готово. Че даже и копче може да не натискаш. Програмираш. За еди-колко си часа искам камбаната да бие - и тя бие. Ако има ток. Ние, обаче, изоставаме. Пари няма. Бедно село.
Уж пари да събираме, уж това-онова, ама никой не му се бръква да извади и да даде нещо за обща кауза, а за църковни дела - още по-малко.
Стискат хората по два лева, въртят ги из ръцете си, почесват се и се чудят кое е по-добре - да ги прежалят за електрониката или да отидат да пият едно кафе в барчето.
То и хора кой знае колко не останаха в селото. Иначе, ще речеш - останаха тия, дето най-много разбират нещата. Няколко клатушкащи се бабички, които и на мене даже акъл ми дават кое - как, и една шепа пияници, дето пият на вересия, но иначе с най-обширни знания - от това колко мишки е хванала котката на комшията до това как ще се развие световната инвазия на Щатите.
Така или иначе пари за електрониката няма.
Като отидох до църквата - какво да видя. Божо се вкопчил в телта и дърпа с всички сили. Гърчавото му тяло ту се превива напред като да прави поклон, ту се изправя, когато отпуска телта.
Тоя Божо, тоя Божо! Главата му не работи добре. Дето се вика, електрониката му е дефектирала. Откъде се появи в селото - така и не разбрах. Бил израснал по домове, без родители. Какво е препатил там - не знам и не искам и да знам. Само мога да си представям, ама и това не искам. Дойде направо при мене и пита:
- Дедо попе, некаква работа да имаш за мене? За един хлеб на ден нещо по черквата да ти помагам?
- Какво да имам за тебе? Нищо нямам. Не виждаш ли какво е положението? Селска работа. И аз я карам на просия като тебе. Ти как се казваш?
- Божил Станимиров Найденов. Немам си никой, дедо попе.
- Никой нямаш, ама си имаш пълен комплект имена - и бащино, и фамилно.
Той замълча, премига няколко пъти. Изглежда не разбра какво му говоря и продължи.
- От глад се не спи.
- Абе, то и от преяждане се не спи.
- Не го знам това.
Засмях се. Тоя Божил как ми отговори! Не се съгласи с мене, само и само да ми угоди, ами го каза без да се замисля, ясно и откровено, по най-естествения за него начин.
- Баща ти - Станимир, къде е? Защо не идеш при него?
- Не го знам тоя къде е - леко присви очи.
Не че не съм срещал такива неща и друг път, ама винаги ме хваща яд. Какви са тия безотговорни хора, хвърлят си децата на улицата някой друг да им бере грижата.
Църковната къща има малка пристройка, където държа дървата. Приготвихме му с жената един дюшек, че легло нямаше, да може да изкара някой ден там, докато си поеме дъх и се поогледа.
Жената ми вика - ти познаваш ли го тоя какъв е, та си взел да го пускаш в къщата; ми ако не излезе това, дето вика? Че ако го познавам - какво? Тоя дето уж си мислиш, че познаваш, точно той може да те разочарова. А ти спомняш ли си думите Христови: „Странник бях и ме прибрахте.”? И освен това - какво толкова ще вземе - дървата ли ще ти отнесе?
На другия ден го гледам - върти се пред църквата рано-рано.
- Какво има, Божиле?
- Да помагам нещо…
- Виж сега, Божо, тука на празник само се отваря. Няма кой да дойде днеска. Освен това още пет села ме чакат. И то основно за погребения и помени.
Да, исках и аз някакво местенце в града да си намеря, повече хора има там, повече приходи и от свещи, и дарения, и от венчавки и кръщавки, ама владиката вика - така ли мислиш да оставиш тия села. Е, не че искам, ама какво да правя?
Заплатата ми - мизерна, приходите от свещи - никакви, малко дете имам. Времето е такова, жертви трябват - вика владиката. Твоите жертви няма да останат неотплатени, само търпение трябва да имаш!
Метеше Божо църквата, бършеше, почистваше полепналия восък, изпарваше свещниците, когато се налагаше. Показваше ми, че може да се разчита на него.
Помагаше и по къщите на хората - обръщаше, копаеше, косеше. Понякога идваше и ме молеше да го изповядам. Повечето пъти ми говореше глупости.
- Убих - вика - една змея. На две я скълцах. Мърдаха, мърдаха, па спреха да мърдат.
- Е, та? - отговарям му. - Ако я настъпи някой, може змията него да убие.
- Ако я настъпи, ще я заболи.
- Хубаво, де, какво толкова! Убил си една гадна змия - казах аз, понеже мене лично тръпки ме избиват само като си представя това влечуго.
- Не е добре. Жива беше - умрела е.
- Добре, Божо, дай да ти прочета молитвата - вдигах ръце аз, след като виждах, че тоя няма да миряса.
Често-често се спираше пред олтарната икона на Иисус Христос и дълго я гледаше. Ама, тя пък наистина беше много хубава! Стара ни е църквата, от първата половина на деветнайсти век и повечето икони бяха стари, от тревненски майстори зографисвани.
Пред тебе стоеше Иисус, гледаше те с големи, открити и честни очи и погледът му проникваше надълбоко в душата, като че тихо ти шепнеше: „Не бой се, никога няма да те изоставя, заедно ще вървим по пътя като приятели.”.
Хората се разсмиваха с Божо. Затова, а и защото не се натрапваше особено и носеше на майтап, навсякъде беше добре приет.
Лицата им от свирепи и грозни или пепеляви и посърнали сякаш светваха, като че ли, когато той се появеше грижите им бягаха.
Хората се съизмерваха с него и винаги резултатът беше в тяхна полза. Това ги успокояваше и ги караше да се чувстват господари на ситуацията.
Като влезеше в кръчмата винаги някой от редовните посетители крясваше прегракнало с престорен пиянски възторг: „Къде ходиш, бе, Божо! Ела, тука да пиеш едно. Аз черпя!”.
Последното го изричаше с такава тържественост, все едно е решил да почерпи целия свят. Божо никога не отказваше черпня. Любимото му питие беше мастиката. Викаше й „карнобат”, защото си мислеше, че няма друг вид мастика.
Един карнобат, два карнобата, три карнобата и се прибираше сред дървата, замерван в гърба с присмехулни погледи, които скоро след като излезеше от кръчмата ставаха пак такива свирепи и грозни, пепеляви и посърнали.
Когато намерихме малко парици, колкото да подменим покрива на църквата, че течеше отвсякъде, че и по стенописите, Божо се включи с всички сили.
Работеше от сутрин до вечер. Даже по едно време се уплаших, че стои на тоя пек с часове. А той зачервен, пот тече на вади от него ми вика: „Не бой се дедо попе, нищо ми нема, аз за него го правя.”.
Изглеждаше като преобразен - пораснал, уверен и което е най-чудното - като че ли по-умен. Очите му избистрени и сериозни показваха колко важно за него е това, което прави.
Постепенно Божо ми спечели доверието и дори му оставих ключа от църквата, за което той ме молеше от дълго време.
След има-няма една седмица ме извика и ми каза, че днеска е идвал някакъв важен човек - „с костум и връзка, с бела риза и черни очила като огледала”. Питал за мене - „Отец Николай - рекъл - тука ли е да говоря с него?”.
Божо изглеждаше много впечатлен. Архитект бил по църквите и мислел да направи проект за реставрация. „Вашата църква е уникална и трябва да се запази за бъдните поколения!” - отсякъл архитектът, след като огледал всичко подробно.
Ей, толкова се зарадвах! Църквата наистина изглеждаше доста зле, че даже и заплашително. През средата на целия купол минаваше огромна цепнатина и когато вдигнеше поглед нагоре на човек му се струваше, че всеки миг всичко това може да се срути върху главата му.
„Мене като ме няма защо не повика жената, бе, Божо?” - го попитах, а той сведе очи и отговори: „Да не я притеснявам нещо…”.
Казал бил архитектът, че отново ще мине да говори с мене. И така, аз зачаках с надежда. Днес да мине, утре да мине, телефона си гледам час по час - доста хора го знаят, и архитектът може да го е намерил отнякъде.
Онзи ден имах опело в съседно село. Като се върнах трябваше да намина към църквата да оставя нещо, но бях изморен и реших да го отложа за сутринта.
Сутринта отивам, гледам - вратата открехната. Божо, рекох си, рано е дошъл да си поприказва с Господа - засичал съм го как нещо си тихо мотолеви пред иконата.
Когато доближих и се загледах - катинарът счупен. Една студена тръпка мина по цялото ми тяло. Влизам вътре и какво заварвам! Иконите ги няма. И олтарната икона на Иисус и нея я няма.
Няма нищо там, търсиш очите насреща, милващите, разбиращите очи, а оттам зее празна дупка разчекната като адова паст, все едно че в пропаст гледаш, а дъно не виждаш.
Като да търсиш въздух, да раздуваш гърди, а въздух да няма. И повечето от другите икони ги няма, оставени само две - три от по-новите.
Това е краят - беше единственото, което си помислих и седнах на дъсчения под, защото краката ми се гънеха все едно че бяха от пластилин.
По едно време се посъвзех и се затичах към пристройката да питам Божо не е ли чул, не е ли видял нещо. Обаче, Божо беше изчезнал. Много зле ми стана.
Винаги така се чувства човек, когато се довери на някого, а той го предаде. Като че ли е споделил с него нещо лично, а оня вземе, че го разправи на цял свят.
Нямаше начин да не е замесен. Дойде полиция, ама не разчитам много. Ще се радвам поне, ако не са забъркани и те в тая помия.
И ето че посред нощ цялото село се разбуди от тава безумно звънтене. Тревожни прозорчета започнаха да просветват тук - там и да се умножават. Първи отидох аз, че съм най-близо.
- Божо, - викам - какво ти става? Престани!
Божо изглеждаше, че нито чува, нито вижда нещо. Опитах се да го спра, ама той се стегнал и усукал около телта така, че няма разплитане. Дойдоха и други и като го видяха започнаха да се смеят:
- Насвиркало се е клисарчето и му се е дощяло да подруса камбаната.
- Абе, идиот, спри, бе! - някои се опитваха да го спрат, но Божо не се предаваше.
Приличаше на струна, която изглежда, че щеше да звъни, докато не се скъса. Целият беше мокър от пот, телта беше раздрала потника и вече прежуляше кожата му, по която се стичаха поточета кръв.
- Полудял е съвсем, попе! - уплашено гледаше комшийката, която си идваше за събота и неделя. - Луд! Луд! Луд! - кръстеше се тя.
- Не, просто иска да ни каже нещо. Ама дали някой ще го разбере? - отвърнах.
- Кой да го разбере? Не виждаш ли, че напълно е откачил!
- Аз мисля, че го разбрах - блажена усмивка на облекчение се разля по лицето ми и на свой ред се прекръстих. - Нашият приятел с очите е още тука и е жив!
