ВЯТЪР И МЪГЛА

Бела Бенова

По модел на Джани Родари, вдъхновено от действителния герой на случай, описан в медиите

- Жива си! Спокойно… Дишай!
Тя отваря очи, поема въздух, кашля и плюе вода, всичко й е като в мъгла. Вижда напрегнатото лице на мокър, треперещ човек, а в очите му - радост, възторг, благодарност. Благодарност? Към кого? Защо? Тя затваря очи и сред неспирния грохот на вълните чува сирените на линейка и спокойния, уверен глас, който сякаш е получил обещание свише за това, което й повтаря, безспир:
- Всичко ще бъде наред! Жива си!… Жива си!

***

Студена ноемврийска вечер е, режещ вятър стърже улиците на морския град, на половин минута сирената на фара раздира непрогледната мъгла с протяжния си, тъжен вопъл към залутаните в бурните вълни кораби и души…
Във фоайето на спешното отделение едър, здрав мъж, с все още мокри коси, завит с болнично одеало, стиска чаша чай, леко трепери и мълви нечуто благодарствени слова. Докато чака да разбере състоянието на момичето, го наобикалят близките й, полицаи, даже журналисти с камери - инцидентът вече се е превърнал в новина.
- Какво точно се случи? Какво направихте Вие?
- Видях скупчените на моста хора, гледаха долу във вълните. Аз съм спасител от години, реагирах по усет - затичах се, хвърлих дрехи и обувки, влязох в морето и за щастие - тъкмо навреме! Момичето потъваше като камък, не изглеждаше да е в съзнание. Извадих я на брега, извикахме „Бърза помощ”, това е. Нищо особено не съм направил - освен, че е дълг на всеки човек да помогне на ближния, на мен ми е и професия. Благодарен съм, че е жива, моля се да е добре!

***
Подкрепяна от семейството си, девойката едва пристъпва по болничния коридор. Очите й срещат тези на спасителя й. Погледът й не издава чувство, ала мъжът знае, че това е нормално - най-вероятно е все още в шок. Той се усмихва с цялата топлина, останала в тялото и душата му, тази топлина, която ледените вълни не са отнели - а и как биха могли! - топлината на вярата. Вяра в живота. „Вярвай в живота!” прошепва той, без да откъсва очи от тези на момичето. Не съзира там благодарност, а учудване и - възможно ли е? - отричане, несъгласие, разочарование…
Заедно с девойката и семейството й, излизат полицаите, журналистите, зяпачите. Мъжът остава сам и чак сега му става наистина студено.
- Докторе, ето документите на пострадалата…
- Каква пострадала, бе, сестра?! Пострадала, вятър и мъгла!… Пострадал е спасителят й, добре, че човекът е трениран, та няма сериозни последствия, само се е понамръзнал… Ами ако беше загинал, докато я вади? … Пострадала… Семейството й пострада, представяш ли си да прибираш от болницата дъщеря си, след неуспешното й самоубийство? На майка й косата ще побелее сигурно нощес… Видя ли баща й как гледаше като бито куче? Тия тийнейджъри живота си за нищо го нямат…
Чул неволно разговора на дежурния екип, мъжът потръпва, студът пропълзява от уморените му крайници към топлото, пулсиращо състрадателно сърце и го стиска в зловещия си леден юмрук. Една-единствена солена капчица се измъква от крайчеца на окото му и се плъзва по лицето му. Капчица, която не е ледена пръска море…

***
Студена непрогледна вечер, вятърът безжалостно къса вълма пяна от гребените на високите вълни, яростно ги запраща по пясъка, море и небе се сливат в обща сива непрозирна пелена, лъчът на фара напразно се опитва да отмахне савана на мъглата, сирената вие като измъчен звяр, забравен на брега на времето…
А довечера е Бъдни Вечер!

Първи край:

В малката, уютна всекидневна, до светкащата празнично елха, седи домакинът, очите му греят, докато слуша момичето, което, седнало срещу него в края на канапето, хем смутено, хем развълнувано, разказва:
- … Разбирате ли? Ох, със сигурност разбирате - та Вие сте спасител! Дадох си сметка, че не съм сама добила живота си, затова не ми е дадено да го отнемам - та той принадлежи и на родителите ми, които са го създали, на близките ми, които имат нужда от мен… И ако не мога аз самата да му се радвам и да намеря полза в него, мога да го даря за благото на другите, да помагам на другите - както правите Вие! Консултирах се с психолог, посетих психиатър, срещах се с други хора, имали моите терзания… В новата година ще започна работа с младежи, правили опит за самоубийство, по-нататък искам да помагам и на деца без родители, деца в проблемни семейства, на други млади хора, които се лутат, страдат и изпадат в безпътицата, от която ме извадихте Вие!
- Дете, аз те извадих само от студените вълни, другото всичко си е твоя дело, твое старание и кураж! Поздравявам те за решението, което си взела! Животът е най-големият дар! Знай, че ще срещаш още трудности, но аз вярвам, че ще ги преодолееш! Винаги си добре дошла в дома ми, ако мога да ти помогна със съвет или другояче - не се колебай! Да се посветиш на другите - какво по-благородно поприще би могъл човек да избере? Всичко друго е вятър и мъгла! Хайде, със здраве, поздрави семейството си, желая ви светли празници, а на тебе - светлина по пътя ти!

Втори край:

В малката, уютна всекидневна, до светкащата празнично елха, седи домакинът, за пореден път набира номера на момичето и отново изчаква десетина пъти сигнала „свободно” преди с въздишка да остави телефона.
- Дано и тя, и семейството й да са живи и здрави! - изрича на глас и вдига поглед към небето, търсейки с очи звездите, безследно погълнати от мъглата. Но дали сбъдването на това му пожелание е било обещано свише?
На моста няма хора - до полунощ остават броени минути, всеки е някъде с близки или приятели, да сподели чудото на Рождество. Девойката пристъпва безшумно в мъглата, стига края на моста, режещият вятър смразява единствената капчица в крайчеца на окото й. Вълните блъскат яростно подпорите на моста, в грохота им безшумно се удавя плисъкът, когато тя пада във водата. Морето не я връща, защото този път никой не се хвърля да я изтръгне от ледените обятия на дълбините. След нея, по моста се разхождат само вятърът и мъглата…

Трети край:

В малката, уютна всекидневна, до светкащата празнично елха, седи домакинът и се взира за пореден път в листа с медицински изследвания отпреди две седмици. Единственият му шанс е трансплантация в близкия месец, но подходящ донор все така няма. А той все така не е споделил с близките си. Каква е тази странна съдба - цял живот спортист, силен, здрав, спасил десетки хора в морето, в планината, къде и как ли не, а изведнъж: смъртна присъда… Как да продължи да вярва в живота? „Няма висша справедливост… и логика няма…” - блъскат се мислите из сведената над листа глава. „Та аз още имам с какво да съм полезен! И не само на близките си, на всички хора искам да помагам, последователи да обуча, да предам и уменията, и човеколюбието, толкова много имам още да дам от себе си за живота на другите… Всичко друго е вятър и мъгла… Ами семейството ми? Защо те да страдат? Как те ще понесат да ме загубят изведнъж и то така нелепо - не при спасяването на нечий живот, ами поради негодността на моя? Защо трябва те да бъдат наказани така жестоко?”
Телефонът прекъсва тягостните му размишления. Мъжът потиска една въздишка и сякаш не е загубил вяра в някакво чудодейно обещание свише, бодро произнася:
- Добър вечер и светъл празник!
- Светъл и на Вас! Идвайте веднага за операция - имаме донор! Едно момиче, пореден опит за самоубийство, този път успешен…
- Ама така не може… - успява да смотолеви мъжът, докато потръпва от безжалостното чувство за хумор на докторите. - Не може да бъде!… - продължава да пелтечи той.
- На Коледа стават чудеса! - отново го поразява черната лекарска ирония. - Близките й сами решиха да дарят органите й. Бързайте, имате шанс за живот!

Краят, който избира авторът:

Първият е точно в духа на Коледа, нали?
Но не е ли и твърде захаросан?
Да, на Коледа стават чудеса!
Но ние, хората, май вече сме им поизчерпали квотата…
Не мога този край да избера!
Макар да ми се иска да вярвам, че той е най-реален!
Вторият край е тъжен.
И фатален.
И - уви! - не по-малко реален.
Каквото е писано да стане, ще се случи.
Неизбежността на предначертаното ли движи живота ни?
А няма ли Свободна воля?
Не можем да спасим един живот, който е писано да се погуби?
Не, не искам да повярвам във валидността на този край!
А можем ли да платим за един живот с друг?
Третият край е като нагласен, ще кажете…
А колко пъти именно най-безкористните, отдадените, самоотвержените биват покосени, поразени, унизени, със страдание овъзмездени за добрините си?
Колко пъти точно най-Човеците сред хората са постигнати от най-злощастната съдба, най-наранени от Живота са?
Добре, че понякога - не само на Коледа! - се случват чудеса!
Този край е нереален, ще кажете…
Но реалността в Живота - уви! … или за щастие? - надминава и най-смелото, и най-извратеното, и най-обнадежденото въображение.

И все пак кой е краят, който избира авторът?

Край?!
Авторът избира началото!

- Жива си! Спокойно… Дишай!